ПОЛЗИ И НЕГАТИВИ ОТ СЪВМЕСТНИТЕ РУСКО-БЪЛГАРСКИ ПРОЕКТИ Печат
Автор Експерт   
Вторник, 10 Ноември 2009 14:05

Интервю на Наталия Петрова с  г-н Симеон Николов,
Директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения
за руското списанието за международна информация и анализи “БИЗНЕС-КОНТАКТИ”, ноември 2009 г.

 Г-н Николов, каква е конкретната икономическа изгода от съвместните проекти, която очаква България и до колко различни са очакванията от предишното и новото правителство на страната? Какво ще получи и какво ще загуби България с всеки от тях?

Ако визираме трите проекта- газопровода “Южен поток”,  нефтопровода “Бургас Александруполис” и АЕЦ “Белене”, които всъщност са многонационални, а не само руско-български, а по характер и европейски, а не само на Русия или България, трябва да оценим първо тяхната стратегическа важност, значението им за десетилетия напред, за противоборствата за влияние и конкуренцията днес и утре, за ползите за страните-участнички и техните икономики и за регионалната тежест, които те биха имали.
На второ  място трябва да се има предвид, че инвестирането в енергийни проекти е инвестиране в сигурността и то не само на отделна държава, а на  региона. Споменавам стратегическата важност и сигурноста, защото именно в тези аспекти новото правителство на България не показа визия, коментирайки бъдещето на въпросните проекти. Стратегическите за държавата проекти имат хоризонт далеч зад икономическата криза, от която се излиза с подготовка на икономиката за ефективно и конкурентно производство, създаване на работни места и ангажиране  десетки и стотици български фирми, влизане на нови технологии, подготовка на кадри, развиване на съществуващия безценен човешки капитал в ядрената енергетика например и т.н.
Разбира се, никой не би инвестирал в икономически неизгодни проекти. Затова и обосновката им е много сериозна. Те са продиктувани и от нуждите на динамично развиващия се енергиен пазар и прогнозите за бъдещето. Нуждите на Европа от газ ще нарастнат (до 2020 г. с около 100 млрд куб.м.годишно/,  а делът на руския газ дори с  няколко десетки процента през следващите десетилетия / две трети от европейските страни получават до 35-40% руски газ и тази зависимост ще нарастне до 70%/ и е абсурдно да се очаква, че тези нужди биха могли да бъдат покрити само от Норвегия например, която днес доставя 13% от всичкия газ за Европа или от други източници. След кризата неизбежно ще следва  подем в икономиката, което ще превърне енергийните доставки от Изток на Запад в сигурен и печеливш бизнес.
До 2030 г. нуждите от електроенергия в света ще су увеличат двойно! До тогава се очаква 300 нови АЕЦ-ли да бъдат включени в електропреносните мрежи в цял свят, 42 са в строеж, а 80 –във фаза на проектиране. В Западна Европа делът на електроенергията произвеждана от АЕЦ е 78% във Франция, 56% във Словакия, 54% в Белгия, 42% в Швеция, 30 % във Финландия. /За сравнение- в България е 32%./

Какво може да загуби България? Ако се окаже, че на новите управляващи им липсва визия за бъдещето, може да загубим и това, което вече имаме. Ако теоретично приемем, че се откажем и от трите проекта, България ще бъде заобиколена, изолирана от важни инфраструктури. Това означава загуба на геополитическа тежест. Румъния и Турция ще придобият по-висока роля и влияние в енергийната сфера. /Между другото, Турция вече се очертава като страна, от която европейската енерегетика скоро ще зависи в не по-малка степен, откоркото от Украйна и Русия и сигурно ще използва това в подкрепа на кандидатурата си за член на ЕС./ След излизането от експлоатация на пети и шести блок в АЕЦ Козлодуй ще внасяме електроенергия отвън и други ще диктуват условията. България ще бъде елиминирана от енергийния пазар на Балканите.    
Във финансово изражение, евентуален отказ от АЕЦ “Белене” би повлякал след себе си неустойки в размер от 850 млн до 1,2 млрд евро. Ако се отложи изпълнението на проекта с още няколко години, той би се оскъпил още повече. Ако държавният дял се предостави на чужди фирми, печалбата през следващите 60 години, която ще е над 80 милиарда евро, ще бъде разпределяна естествено без участието или с минимално участие на българската държава.
Ако се откажем от “Бургас-Александруполис” ще загубим по 35 милиона евро годишно от транзитни такси. Ако го предоставим  на чужда компания, ще подарим на същата вложените досега в проекта между 6 и 10 милиона евро. Впрочем, ние вече сгрешихме веднъж като се отказахме от дял от 33%, от което щяхме да имаме повече ползи и да играем по-голяма роля. Оскъпяването на проекта за последните 7 години е минимум 300 млн евро, тоест от 900 млн на 1,2 млрд евро.
“Южен поток” ще има реален принос за енергийната сигурност и диференцира пътищата на доставки като част от нова и съвременна инфраструктурна мрежа, която ще помогне за ускоряване на икономическия растеж. Той е и икономически изгоден, трасето е по-кратко и изграждането му – по-евтино / 8,6 млрд долара, а не 20 млрд както писаха западни и някои български изданиа/.
Не без значение са работните места, придружаващите инфрастрпуктурни обекти и др. Гърция например счита, че “Бургас-Александруполис” коренно ще промени обликът на Северна Гърция и трасето през което ще премине”. В интерес на истината гръцките социалисти обаче не споделят това и са срещу петролопровода. Турция пък е изчислила, че ако вземе средна цена от 2 долара за 100 километра пренос на 2 000 куб. метра газ, се получава сумата от 1 млрд. долара за 1 година.
Но нека отбележим, че ползите и загубите не са само за България, но и за Русия и за трети страни-участнички в проекта. Русия търси да излезе на по-широк пазар и разбира се да заобиколи Украйна. Само че Русия има и други варианти за реализация, а България няма такива.

След серия изявления и дебати в българската преса във връзка с енергопроектите с Русия, още повече се засилва впечатлението за това, че тези въпроси се политизират. До колко това е логично и отговорно в условията на пазарни отношения? И защо именно българските политици толкова са привлечени от идеята за енергийна независимост от Русия?

България от две години е член на ЕС и като част от тази общност не може да не споделя европейската политика за разнообразяване на източниците на енергоносители и на маршрутите на тръбопроводите. Освен това, нашата страна бе най-засегнатата от енергийната криза през миналата зима, за която вина носи разбира се Украйна, като изпита на гърба си, какво означава да нямаш алтернатива. Въпреки това, практиката в ЕС засега е всяка държава самостоятелно да решава своите въпроси с Русия,  отчитайки своите потребности и интересите на общността разбира се.
    Антируска риторика е имало в много по-голяма степен в миналато, непосредствено след промените в България. Днес българо-руските отношения са поставени на друга, много по-прагматична основа. Появата на подобни неконструктивни и несъответстващи на днешните условия коментари в България се дължат най-малко на две неща: новата политическа сила ГЕРБ, спечелила парламентарните избори заложи на дясна популистка кампания, целяща дискредитирането на предишните управляващи и елиминирането им като силна лява опозциция в близко бъдеще. Антируската насоченост пък бе внесена от партньорите на ГЕРБ в парламентарното мнозинство - СДС и ДСБ, които успяха да влязат в Народното събрание с минимален резултат благодарение на обединяването си в Дясна коалиция и макар и да не участват в управлението умело оказват влияние на управляващите. Не е без значение, че лидерът на СДС Мартин Димитров зае позицията Председател на Парламентарната комисия по икономика, енергетика и туризъм. Жалко е, че след 20 години преход има такива политици, които обременени от миналото не придобиха способност да се освободят от идеологическите си окови и да виждат в перспектива от десетилетия националния интерес и интереса на международните организации като ЕС, водещи определена позитивна политика спрямо Русия и търсещи българското съдействие в нея.
    Освен това, дебатът в общественото пространство засега е на ниво политиканстване и официален представител на правителството до сега не е допуснал антируски нюанси в коментарите си по трите проекта. Защото ако това се случи, представителят на държавата би влязал в противоречие с официално заявената позиция на МВнР на Р България относно положителните, делови и прагматични отношения с Русия и заменил същите с недопустимо политизиране и идеологизиране.  
    Но нека и не забравяме, че руски дипломат, посланикът на РФ в Брюксел, употреби не много дипломатичния израз “България е троянския кон на Русия в ЕС”, който от няколко месеца постоянно е на въоръжение в изказванията на българските русофоби. В близкото минало имаше определен период на пренебрегване на българския фактор от руска страна. От няколко години Русия “се завръща”, но именно стратегическото безразличие е и един от рисковите фактори в българо-руските отношения.
Основен проблем обаче, в икономическите отношения с Русия е значителният размер на отрицателното салдо, което се дължи основно на повишаването на цените на доставяните от РФ енергоресурси /нефт, газ, ядрено гориво, въглища/.

До колко е позволително новият кабинет да започва работа по най-важните проекти “на чисто”? Получава се така, че все едно предишното правителство не е знаело какво прави, а новото чак сега започва да се ориентира? А трябва да се вземат изключително важни решения...
Къде е гаранцията, че след изборите след 4 години решенията на новия кабинет няма да бъдат преразгледани? И как подобно „отрицание на отрицанието” ще се отрази на имиджа на България?


Всяко ново правителство е в правото си да ревизира наследството от предишното, но при големи, стратегически проекти трябва да има приемственост, последователност, независимо кое правителство е на власт. В противен случай България губи името си на надежден партньор. Освен това, негативните реакции, отрицанието, въздействат в енергийните и политически лобита извън България и силно намалява шансовете ни за реализация на тези проекти с наше участие.
Но въпросът Ви ме навежда на мисълта, че използването на израза “на чисто” от новото българско правителство може да се възприеме и като обида от чуждестранните ни партньори в тези три стратегически проекти, включително и от руска страна, защото нищо “нечисто” няма в тяхното стартиране и развитие. Когато в Сърбия се смени правителството също се говореше за възможността за преразглеждане на договореностите с руските компании, но впоследствие споразуменията със сръбската страна бяха реализирани при предишните условия. В България обаче условнията най-вероятно ще прпетърпят корекции, особено по АЕЦ “Белене”.
През първите си сто дни правителството може и да е извинено, ако излъчи някои некомпетентни сигнали по отношение необходимостта от такива стратегически проекти и тяхната икономическа ефективност. Партията ГЕРБ е ново формирование и няма държавнически опит. Експертите в администрацията биха били полезни, но уволненията вече се разширяват и на по-ниските етажи и това може да донесе рискове за по-нататъшното развитие на проектите. Упоритото повтаряне на несъстоятелни доводи например относно цената на АЕЦ “Белене”- 10 млрд евро, вместо 3,9 млрд, нуждата от електроенергия в бъдеще, т.е., че били достатъчни сегашните мощности и т.н. започват да навеждат на мисълта, че целта е да бъдат разколебани сегашни участници в проекта, като немската RWE, която държи 49% и се привлекат нови такива- американска или френска фирма. Разбира се, че това ще доведе до финансово преструктуриране на проекта и значително по-малък български дял, а оттам и бъдеща по-малка печалба. Световната практика обаче показва, че държавата поема отговорността за обекти на националната сигурност и тя не се отдава на частници.
В арсенала си от възражения срещу АЕЦ “Белене” правителството намеси дори и ЕС, при това с неверни твърдения, тъй като Брюксел отдавна е дал своите становища по АЕЦ.
Безспорно известна роля в разпространението на некомпетентни доводи срещу ядрената енергетика играеха и лобисти на чужди фирми, които вложиха милиарди в ТЕЦ-Марица Изток и са заинтересовани да има по-малко подбиване на цената на електроенергията от по-евтини източници като АЕЦ в бъдеще.
След 4 години днешните политици ще бъдат много по-улегнали, зряли и опитни. Освен това, да се надяваме, че и проектите ще се реализират.

До колко е информирана обществеността за „подробностите” около проектите, за да се изказва „за” или „против” за всеки един от тях?
Какви ще са енергийните потребностите на страната в близкото десетилетие, на какви енергоносители ще бъде дадено предпочитание...


    Специфичният характер на проектите и технологичната им сложност, особено на АЕЦ, са причина за недостатъчна информираност и прояви на некомпетентност не само от средите на обещствеността, но и на политици. В случая определена роля имаха медиите, които се самоцензурираха и през първите няколко седмици не допуснаха друго мнение, освен това на двамата министри- на финансите и на икономиката, енергетиката и туризма. Изключение правеха само два вестника - левият “Дума” и “Дневник”. Водещи телевизионни предавания налагаха свои некомпетенти мнения дори когато канеха специалисти. Дори един неутрален материал за тенденциите в ядрената енергетика по света, разработка на нашия Център за стратегически изследвания,  не бе допуснат в нито един ежедневник и видя накрая бял свят единствено във вестник “Дума”. Тряба да признаем обаче, че и руската преса цитираше негативни български публикации, носещи неверни  и несериозни тези и твърдения и това би повлияло на вземащите решение пък в Русия и на тяхното евентуално преориентиране.

Реализацията на който и да е от големите енергийни проекти обаче, е немислима без обществена подкрепа в една демократична държава. Затова очевидно противниците на трите проекта залагат на подкопаването на  увереността в икономическата им и екологоическа целесъобразност. Не само те, но и министри от управляващата сила изтъкват най-вече екологическия риск при проекта “Бургас-Александруполис”. Наистина, бяха проведени референдуми в Бургас, Созопол и Поморие, които отхвърлиха идеята за проекта “Бургас-Александруполис”.  От една страна като първи състоял се референдум радва факта на зараждането на гражданско общество, закъсняло в 20 годишния преходен период на България. В една укрепнала  демокрация обаче, референдум на едно малцинство в град или село не бива да води до препъване на стратегически проект от значение за цялата страна и дори за региона.
Вярно е и това, че  потенциалните приходи от транзитни такси не могат да бъдат съизмерими с риска върху околната среда, затова трябва внимателно и професионално да бъде оценен този риск. Не можем да се сравняваме и с Гърция, чиято плажна ивица е огромна за разлика от българската. Но никой не обясни на гражданите, че днес съществуват технологии, гарантиращи 100%-ва сигурност при разтоварването на нефтени продукти.

Във връзка с втората част от въпроса Ви бих напомнил експертните мнения, че недостигът на електроенергия на вътрешния пазар в България само след 3 г. ще е 2000 МВт/ч, а недостигът на Балканите, се очертава да е 2 500 МВт/ч, от което бихме могли да спечелим. Така че нова АЕЦ ще е необходима както за вътрешни нужди, така и за износ в съседни страни. /Преди затварянето на трети и четвърти блок на АЕЦ “Козлодуй” България покриваше  50% от недостига на електроенергия  на Балканите./
Най-подходяща в бъдеще ще е комбинацията от ядрена енергия, електронерегия от вятърни паркове и от въглища в модерни ТЕЦ.
Наистина има бум на възобновяеми източници на електроенергия. Европейският съюз е поставил изискване да се достигне 15%  възобновяеми източници до 2020 г. и планира инвестициите в т.н. “зелена” икономика да възлязат на 105 милиарда евро до 2013 г. В България също се строят т.н. вятърни електроцентрали. Но електроенергията от такива източници не може да бъде основна за електроснабдяването, а само допълваща, само за балансиране на електросистемата в определени часове. Затова е непрофесионално и наивно, когато политици отхвърлят проекта АЕЦ “Белене”, защото трябвало да развиваме само възобновяеми източници на електроенергия. Забравя се, че и цената им е твърде висока. Шведското правителство си поставя за цел през 2030 год. делът на електроенергията от офшорни ветроенергийни парковне да е 15%. За това са необходими 4000-5000 огромни вятърни колела и 75 милиарда евро инвестиции! Но това, което в Швеция е реалност, в Германия предстои, а в България се чете като екзотика, каквато би била и представата да заделим 75 милиарда евро, което е повече от целия ни БВП.

Най-големи шансове от трите проекта има газопровода “Южен поток”. Работата по него дори ще се ускори, което бе договорено на среща на руския енергиен министър Сергей Шматко с премиера Бойко Борисов и министъра на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков. Безспорно е, че проектът  получи нов тласък, след като Турция и Русия подписаха споразумение за него, но трябва да отбележим и приноса на Силвио Берлускони, който отиде в Турция , а преди дни и в България за да убеждава за него. По време на посещението на българският премиер Бойко Борисов във Франция и Никола Саркузи потвърди интереса на френската енергийна  компания Electricite de France /EDF/ към “Южен поток”. Този международен натиск оставя на българското правителство възможността да оспорва най-много някои икономически параметри, но не и политическото решение. Така че строежът вероятно ще започне през ноември 2010 г., а през 2013 г. ще може да разчитаме на готов газопровод с капацитет 63 милиарда кубически метра годишно.
АЕЦ “Белене” има бъдеще, въпреки силната съпротива на определени вътрешни и външни фактори. Най-вероятно първо - държавният дял ще бъде намален до 20%, въпреки забележката на експертите, че за блокираща квота на държавата й трябват 26% и второ- нов или нови съдружници ще влязат в проекта.  Съмненията на новото българско правителство, както и некомпетентното говорене разколебаха немската фирма RWE, която държеше 49% от проекта и това доведе до нейния отказ. Разбира се RWE обясни стъпката си със световната финансова и икономическа криза. Търсенето на нов партньор ще забави проекта с 1 ½ години, а това означава и оскъпяване. Най-разумно според мен е проектът да не се замразява, а финансира от българска и руска страна до намиране на нов партньор.
Най-неясни шансове засега има нефтопровода “Бургас-Александруполис”. В България дори възникна съмнението, че съдбата му е предрешана след три последователни събития: Премиерът Владимир Путин даде да се разбере при срещата си с премиера Бойко Борисов във Варшава, че тези 280 км не са от решаващо значение за Русия; договореностите при посещението на Владимир Путин в Турция за строителството на нефтопровода  “Самсун – Джейхан”, оценяван от някои като конкурентен на “Бургас-Александруполис” и негативните гръцки реакции по екологичния аспект на проекта още преди смяната на властта в Атина, а гръцкият парламент все още не е ратифицирал споразумението за околната среда и за изграждането на тръбата.
Но “Самсун Джейхан” не е алтернатива, защото петролът, който в момента се превозва с танкери през проливите, стига за още няколксо такива петролопровода. Ако разсъждаваме така, конкуррентни са и “Констанца-Триест” в Румъния и “Кайъкьой – Ибрикбаба”, през европейската част на Турция.
По скоро българските управляващи ще се възползват от забавянето по гръцка вина и/или ще предоставят  участия на нефтени компании, които са заинтересовани от този нефтопровод като експортна инфраструктура да участват в него директно.
Възможно решение е Русия  да купи българския дял в изграждането на петролопровода „Бургас-Александропулус”, за да подсигури напредъка на проекта. Опасявам се обаче, че тогава съпротивата срещу чужд проект и минимални ползи ще е много по-силна. А най-негативният вариант ще бъде ако петролопроводът не мине въобще през България- загубите ще са очевидни и в стотици милиони, а еколозите ще разберат, че корабите пак ще превозват суровината през Черно море, но до  румънския и до турския бряг.