БЪЛГАРИЯ – ЕНЕРГИЕН ЛИДЕР, ИЛИ ЕНЕРГИЙНА „ЧЕРНА ДУПКА” НА БАЛКАНИТЕ? Печат
Автор Румен Минчев   
Понеделник, 03 Май 2010 21:19
В по-ранните години на родния „преход”, когато стана ясно, че българският индустриален потенциал, на практика, вече не съществува, а частното ни земеделско стопанство едва ли е способно да се пребори успешно с агресивната конкуренция на производителите от съседните държави, беше лансирана тезата, че занапред България ще се развива най-вече като „регионален транспортен, комуникационен и енергиен център на Балканите”. По отношение на транспортните ни амбиции, днешното състояние и реалните перспективи за развитието и модернизирането на шосейната и железопътната мрежа на страната (на фона на стореното през последните двайсетина години от повечето съседи) не само не оправдават надеждите за превръщането ни в ключов транспортен възел, но и правят съвсем реална заплахата България да се окаже „своеобразен транспортно дефицитен остров, инфраструктурен анклав от завършен автархичен тип” (мрачнато прогноза е на доц. Атанас Дерменджиев от Великотърновския университет ).


Петролопроводът Бургас-Александруполис

Що се отнася до енергийния ектор, доскоро шансовете ни за сериозен пробив се свързваха най-вече с реализацията на три големи енергийни проекта с чуждестранно участие: петролопровода Бургас-Александруполис, газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене” (плюс проектът за газопровода „Набуко”, за който обаче все още няма яснота по най-важния въпрос – откъде ще дойдат необходимите за него енергоносители). Първия проект, за който, поне до 2009, се смяташе, че е в най-напреднала фаза, сега изглежда най-трудно осъществим. Както е известно, той бе обявен за „екологично опасен” и „отговарящ най-вече на гръцките и руските, но не и на българските интереси”. Що се отнася до първото твърдение, засега то си остава само предположение, тъй като, за разлика от Гърция, чието правителство отпусна наскоро на префектура Еврос един милион евро за екологични проучвания на трасето на тръбопровода, България още не е направила такива проучвания (макар че гръцкият зам. енергиен министър Маниатос на три пъти отправя молба до министър Трайков да ускори провеждането им). Последното е още по-странно, на фона на твърдението на министър-председателя Бойко Борисов, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” няма да се строи без наличието на „хилядапроцентова гаранция за екологичната му безопасност”.  Защото няма как да има подобна гаранция, ако не се плати за съответните проучвания. Фактът, че наскоро, по нареждане на премиера, отговорността за реализацията на проекта беше прехвърлена от министъра на икономиката, енергетиката и туризма Трайков към финансовия министър Симеон Дянков, който е най-яростния му критик в правителствените среди, също показва, че управляващите най-вероятно са решили да сложат кръст на този проект. От което ще загубята най-вече България и Гърция, защото, междувременно, руснаците решиха да концентрират усилията си за изграждането на петролопровода „Самсун-Джейхан”, който минава през територията на Турция и директно се конкурира с „Бургас-Александруполис”. Както е известно, през октомври 2009, Италия, Русия и Турция подписаха договор за изграждането му, като италианският концерн ENI и турският Calik Holding, притежаващи по 50% в проекта, подписаха меморандум за разбирателство с „Транснефт” и „Роснефт”, гарантиращ участието на руските компании като доставчици на петрол. Според шефа на ENI Паоло Скарони, благодарение на новия тръбопровод, през следващите десет години, добивът на петрол в Каспийския басейн ще се увеличи с 2 милиона барела на ден. Освен това, откакто движението на танкери в пролива Босфор силно намаля (тъй като азербайджанският петрол се транспортира по тръбопровода Баку-Джейхан) руският петрол вече може да достигне до Средиземно море и с танкери. Което силно намалява значението на „Бургас-Александруполис” за Москва.

Газопроводът „Южен поток”


По отношение на проекта за газопровода „Южен поток” нещата, поне на пръв поглед, изглеждат по-различно. Лично министър-председателят Борисов неколкократно декларира, че няма сериозни пречки пред реализирането му. Въпреки това обаче, тук също не липсват проблеми, пораждащи съмнение, дали страната ни действително работи достатъчно активно за реализацията на този мащабен проект, в чиято основа са руският „Газпром” и италианският концерн ENI. Правят се опити проектът изкуствено да се противопоставя на този за газопровода „Набуко”, като съзнателно се игнорира споменатият по-горе факт, че последният има един фундаментален недостатък – поне засега никой не може да гарантира, че той ще бъде захранван с необходимото количество природен газ.
Междувременно, както обяви през април еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер, газопроводът "Южен поток" скоро може да получи статут на Трансевропейска мрежа, с което ЕС официално ще признае, че проектът е от стратегическо значение и ще престане да създава спънки при реализацията му. Ако това стане, то до голяма степен ще „маргинализира” конкурентния проект „Набуко”, който се ползва с подобен статут. Както е известно, статут на трансевропейска мрежа вече имат два тръбопровода на "Газпром": "Северен поток" и Ямал-Европа.
Всъщност, опитите да се оказва натиск върху инициаторите на проекта (в случая, „Газпром” и ENI), дори и ако се правят с цел да се извоюват по-добри условия за България, на практика, могат да доведат до изключването и от него. В тази връзка си струва да обърнем специално внимание на появилата се наскоро в украинския седмичник „2000” статия на шефа на концерна „Нефтогаз Украини” Евгений Бакулин, в която той се опитва да убеди Москва, че за нея ще е много по-изгодно да инвестира в ремонта и модернизацията на украинската газопреносна система, отколкото да строи нови газопроводи, като очевидно се визира именно „Южен поток”. Между другото, мастър-планът за модернизацията и реконструкцията на приоритетните обекти на украинската система (презентиран в Брюксел през март 2009) предвижда в течение на 7 години за целта да се инвестират 5,55 млрд. долара, което би позволило обемът на природния газ, транзитиран по нея за Европа, да нарасне с 60 млрд. куб. м годишно (от 142 до 202 млрд. куб.м).
В същото време, в една появила се наскоро статия в румънското списание „Дипломат”, регионалният директор на Черноморския енергиен и икономически форум Алекс Сърбан разсъждава за предимствата на равнинната територия на Румъния, в сравнение с планинския терен в България, за преминаването на тръбопровода „Южен поток”. Освен това, според него, Румъния разполага с големи газохранилища и „Газпром” отдавна обсъжда създаването на съвместно предприятие „Ромгаз-Газпром” за изграждането на още такива обекти на румънска територия. Тоест, в момента руският газов гигант усилено сондира в Букурещ възможността за изграждане на транзитен маршрут, допълващ съществуващия тръбопровод през Украйна и, донякъде, алтернативен на българския участък на „Южен поток”. Очевидно, след идването на власт в Киев на смятания за проруски настроен президент Янукович, значението на „Южен поток” за Русия е намаляло, което пък, на свой ред, ограничава възможностите за маневри на българското правителство, тъй като страната ни вече не е незаобиколим фактор в този проект и в руската газова стратегия, като цяло.

Атомната електроцентрала „Белене”


Нека си припомним и, как се разви ситуацията около третия голям енергиен обект на наша територия – този за АЕЦ „Белене”. На 31 октомври 2006 НЕК официално обяви руската компания ЗАО „Атомстройекспорт” (от ноември 2008 в консорциум с френската Areva NP и германския концернс Siemens) за победител в търга за изграждането в атомната електроцентрала на два енергоблока тип ВВЕР-1000/В-466 (по руския проект А-92). Техен основен съперник бе консорциумът между американския гигант Westinghouse и чешката Skoda Allianz. През януари 2008 (при посещението на тогавашния руски президент Путин в България) пък беше подписан и договорът между НЕК и „Атомстройекспорт” (АСЕ) за изграждането на АЕЦ „Белене”. Накрая, през декември същата година, НЕК подписа договор за стратегическо партньорство, в рамките на проекта за АЕЦ „Белене”, с германската компания RWE Power. Официално обявената стойност на проекта е 3,997 млрд. евро (за двата блока по 1000 МВт).
Междувременно, през пролетта на 2007 приключи процедурата за определяне съответствието на проекта А-92, който е в основата на този за АЕЦ „Белене”, с нормите на европейските експлоатиращи организации (EUR), чиито експерти, след щателен анализ, обявиха, че А-92 отговаря на всички технически изисквания на EUR към атомните електроцентрали с реактори, работещи с „лека вода”. Пак през 2007, НЕК получи положителен отговор от Генералната дирекция по енергетиката и транспорта на Европейската комисия за сключеното с АСЕ споразумение за изграждането на АЕЦ „Белене”, като на България бе разрешение да продължи изпълнението му. Между другото, договорът с АСЕ предвижда руската компания (и западноевропейските и партньори) да предадат атомната централа напълно завършена, което положително го отличава от другите, реализирани от руснаците проекти в Китай (АЕЦ „Тянван”) и Индия (АЕЦ „Куданкулам”), където АСЕ изпълнява само определен обем работи.
Сред основните предимства на проекта за АЕЦ „Белене” е и високата степен на защита, благодарение на четирите, независими една от друга системи, за сигурност, конструкцията с двойна обвивка (containment) и по-продължителния (над 60 години) срок на експлоатация на енергоблоковете. Като цяло, проектът предлага уникално съчетание на активни и пасивни системи за сигурност, гарантиращи много по-високо ниво на защита, в сравнение с вече осъществените в различни точки на света проекти. Предвижда се в централата да се инсталира модерна цифрова система за контрол и управление, произведена от германския концерн Siemens и френската компания Areva NP (впрочем, очаква се в реализацията на проекта да се включат и чешки компании). Освен това (което е особено важно на фона на сегашната криза и силно нарасналата безработица) се планира в работите по практическата реализация на проекта да се включат и редица български фирми, които да поемат до 30% от нея – от строителните работи до доставката на част от необходимото оборудване. Според експерти на МАГАТЕ (Международната агенция за атомната енергия), проектът за АЕЦ „Белене” отговаря на всички препоръки на агенцията в сферата на сигурността и оптимално съчетава руско-европейските технологии в сферата на атомното машиностроене.

Предварителните прогнози сочат, че средните годишни разходи на АЕЦ „Белене” няма да надхвърлят 200 млн. евро, като в тази сума влизат средствата за ядреното гориво и тези за заплати и техническо обслужване. Макар че напоследък много се спекулира с икономическата целесъобразност на централата в Белене, истината е, че реално са известни само две цифри – 4 млрд. евро за изграждането и, плюс 1,3 млрд. евро за заплащане на допълнителните разходи (за защита, включване към енергоснабдителната мрежа, консултации и изграждане на необходимата инфраструктура). В същото време, предварителните изчисления сочат, че за 60 години (колкото е минималният срок за експлоатация на двата реактора) печалбата на АЕЦ „Белене” може да достигне 60 млрд. евро. Което не е никак малко за държава като България.

Истината е, че окончателната стойност на проекта, както и възможните промени в структурата му, ще зависят най-вече от правителството в София. Защото именно от българската държава зависи, дали ще бъде променена структурата на проекта и дали ще се появят нови инвеститори. Освен това, липсва окончателно споразумение за ескалационните рискове. Едва след като бъдат утвърдени всички тези показатели може да се говори за точния бюджет на проекта.

Междувременно обаче, отношението на управляващите към този голям енергиен проект продължава да е, меко казано, неясно. Въпреки че по време на последната си среща с руския премиер Путин в Москва (през септември 2009), министър-председателят Борисов обеща в рамките на един месец (т.е. до октомври м.г.) българското правителство да вземе решение, как ще се действа по проекта за АЕЦ „Белене”, в продължение на вече половин година, отделни министри, както впрочем и самият премиер, излизат със съвършено противоположни становища по въпроса, а строителната площадка на обекта дори беше сравнена с „гьол за шарани”. Освен това, министър-председателят обяви, че „АЕЦ „Белене” е за прокуратурата”, макар че последната отказа да образува съдебно производство за изразходването на 300 млн. лв за закупуването на акции в атомната електроцентрала. Всичко това нямаше как да не отблъсне част от чуждестранните участници в проекта и вече доведе до оттеглянето от него на германската компания RWE. В отговор, правителството обяви, че ще стартира търг за нов стратегически партньор на НЕК, за което обаче ще се наложи първо да се избере нов консултант. Оптимистичните предвиждания са, че цялата процедура ще отнеме поне година и половина, но истината е, че само намирането на консултант и сключването на договор с него ще отнеме между половин и една година. При това, ако предишните консултанти (финансовият Delloitte & Touche и техническият - Worley Parsons) сметнат, че са пренебрегнати, те могат да започнат процес срещу българското правителство. Още по-сериозни пък могат да се окажат претенциите на „Атомстройекспорт”, който вече е изразходвал немалко средства по реализацията на проекта и, според някои руски експерти, би могъл да предяви иск от 1 млрд. евро към българската държава.

Без отговор остава и предложението на руската държава за отпускане на заем от около 2 млрд. евро за изграждането на АЕЦ „Белене”, при това без за него да се изисква държавна или корпоративна гаранция.

В същото време, целият регион внимателно следи перипетиите около проекта за АЕЦ „Белене”, тъй като ако той все пак започне да се реализира, това автоматично ще направи ненужни много от проектите на съседните ни държави, които в момента все още са в подготвителен стадий. Ако обаче, българската страна продължава да шикалкави, можем да очакваме, че повечето от тях ще стартират и, ако бъдат завършени достатъчно бързо, това би обезмислило изграждането на втората българска АЕЦ и би превърнало страната ни в енергиен аутсайдер на Балканите. Както е известно, в момента с пълна сила продължава изграждането на трети и четвърти блок на румънската АЕЦ „Черна вода”, което следва да приключи през 2015. През януари 2010, албанското правителство даде зелена светлина за изграждането на първата АЕЦ в страната, като за целта се създава Национална атомна агенция, която ще бъде под прякото ръководство на премиера. Идеята за изграждането на АЕЦ беше лансирана през миналата 2009, по време на срещата в Загреб между премиерите на Хърватия и Албания Иво Санадер и Сали Бериша, според които бъдещата албанска атомна централа ще захранва с електричество страните от Западните Балкани. На свой ред, на 14 януари, съседна Турция  и Русия подписаха документ за сътрудничество за изграждане на атомна централа в турския град Мерсин (на Средиземно море). Турците планират да изградят още две АЕЦ, едната от които вероятно ще е в черноморското пристанище Синоп. Впрочем, напоследък се заговори, че собствена атомна електроцентрала планира да изгради дори и Косово.

Какво всъщност се случва?

След всичко казано дотук, не може да не си зададем въпроса, защо сегашните управляващи поставят под въпрос и, на практика, саботират реализацията и на трите важни енергийни проекти на наша територия, рискувайки провала им и, в резултат от това, превръщането на България в своеобразна енергийна „черна дупка” на Балканите? Според някои, в основата на кампанията срещу втората българска атомна електроцентрала могат да стоят чуждестранните компании, доставящи оборудване за „алтернативни” енергийни централи и, в частност, за тези, произвеждащи електричество от вятърна енергия, както и тяхното българско лоби. Друг е въпросът, дали когато ни се предлага изграждането на вятърни електроцентрали с обща мощност 200 МВт, си даваме сметка, че произвежданата от тях електроенергия ще струва 300 евро за магават/час, което е непосилна цена за жителите на най-бедната държава от ЕС.
Не можем да си затваряме очите и за очевидния факт, че става дума за опити да бъдат отхвърлени три много големи руско-европейски проекти (в основата на „Южен поток” са руският „Газпром” и италианската ENI, а на АЕЦ „Белене” – руската „Атомстройекспорт”, германската Siemens и френската Areva NP, без да броим принудената да се откаже немска компания RWE). Ако пък добавим към това целенасоченият натиск, предприет в последно време срещу други европейски енергийни компании, присъстващи на българския пазар (като германската Е.ON, австрийската ЕVN и чешката CEZ), можем да стигнем до интересни обобщения.

В тази връзка, нека припомним, че по време на последното си посещение в САЩ (през април 2010) министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков разговаря с изпълнителния директор на Агенцията за търговско развитие на Съединените щати (USTDA) Леокадия Зак, според който USTDA може да направи три предпроектни проучвания в българския енергиен сектор. Те могат да обхванат възможностите за транспортирането на втечнен природен газ през Черно море, съхранението на отработено ядрено гориво на площадката на АЕЦ „Козлодуй” и необходимите инвестиции в мрежата на НЕК.

Тук е мястото да се запитаме, дали ако на дневен ред, вместо Бургас-Александруполис и „Южен поток”, стоеше изграждането на петролопровода Бургас-Вльора (АМБО) и газопровода „Набуко”, или пък, ако изпълнител на проекта за АЕЦ „Белене” бяха не руснаците, германците и французите, а консорциумът, воден от американската Westinghouse, правителството пак би поставило под съмнение ползата от реализацията им. Едва ли. Само че не руснаците, италианците или германците са виновни, че проектът АМБО бе изоставен дори от най-активните си лобисти по една проста причина – липсата на петрол, с който да бъде захранен тръбопроводът, и, съответно, на желаещи да инвестират в него. Пак липсата на гаранции, че газопроводът „Набуко” ще бъде захранен с достатъчно количество природен газ, е основната причина за протакането на този проект. Що се отнася до АЕЦ „Белене”, процедурата за избор на изпълнители на проекта бе съвършено прозрачна, а технологиите, с които ще бъде оборудвана атомната електроцентрала, отговарят на стандартите и бяха одобрени от съответните европейски и световни организации. А отказът от изграждането и би навредил най-вече на самата България.