Ето защо очакванията към тазгодишната конференция-преглед бяха много високи. Те бяха подсилени от изказаното от президента Барак Обама преди година  в Прага намерение  САЩ да не  употребява   ядрено оръжие срещу неядрена страна, от успешното приключване на преговорите САЩ-Русия и подписването на  новия  договор за съкращаване на стратегическите оръжия (СТАРТ), от декларираното желание на САЩ и Китай да ратифицират Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити и най вече от обявената нова  ядрена стратегия на САЩ, чиято крайна цел е пълното премахване на ядреното оръжие (т.н. “ядрена нула”).

Тази нова стратегическа концепция идва  да замени доктрината Буш от 2002 г., според  която САЩ изоставиха всички договорни ангажименти на страната за намаляване на въоръженията, преди всичко, на ядрения арсенал и заложиха на превантивната война като средство за сваляне със сила на правителства на отделни държави, обявени  едностранно за спонсори на тероризма и заплаха за международната сигурност. Така се стигна до войната в Ирак -  без резолюция на Съвета за сигурност и без потвърждение на подозренията за наличие в Ирак на оръжия за масово поразяване. Както всеки ден се уверяваме, обстановката в тази страна е далеч от очакваната стабилност.  Продължават атентатите и броят на невинните жертви продължава да расте.

Идеята за спиране на по-нататъшното разпространяване на ядреното оръжие като първа стъпка към пълното му унищожаване стана много актуална след Кубинската ракетна криза когато светът се размина “на косъм” от ядрен сблъсък между Русия и Съединените щати с непредвидими последици за цялото човечество. Стана ясно, че светът може да загине не само от съзнателно военно решение за употреба на ядрено оръжие, но  и  от неволнa грешка, от неправилно интерпретиране на намеренията на другата страна, от попадането на това оръжие в ръцете на терористи и екстремисти.

Ето защо в Организацията на обединените нации, където този въпрос се обсъждаше продължително и с голяма тревога за съдбата на световния мир, се стигна до извода, че трябва да се постави преграда пред “разпълзяването “ на това оръжие в други държави, преди този процес да е станал необратим. Защото колкото повече държави го притежават, толкова по-трудно и по- сложно ще бъде да се осъществява контрол над него и толкова по-голям ще е риска от неговата употреба.

Тази опасност се засилваше от развитието на науката и технологиите в ядрената област, което правеше възможно нарастващо число държави да могат да произведат собствено ядрено оръжие или да го получат по различни начини и канали от тези държави, които го притежават.

Особено силен беше стремежът през 60-те години на миналия век на Западна Германия да получи достъп до това оръжие, независимо под каква форма. Генералите от Бон открито заявяваха, че “без притежание на атомно оръжие е невъзможно  да се мисли, че Германия би могла да бъде възстановена в нейните исторически граници” (Deutsche Woche, 1 януари 1962 г.). Канцлерът Ерхард настояваше, че германските войници трябва да разполагат със всички оръжия, с които би могъл да разполага един възможен враг. В интервю пред американското списание  “Юнайтед стейтс енд уърлд рипорт” от 13 декември 1965 г. той заяви, позовавайки се на заплаха от съветските ракети със среден радиус на действие, че “ние, западногерманците трябва да участваме с цел за самоотбрана и то в такава степен, която да отговаря на опасността, пред която сме изправени, както и на степента на разходите, които сме поели за колективна отбрана”.

Всички тези изказвания засилваха опасенията и страховете не само сред социалистическите страни, но и сред редица западноевропейски държави от възможна ремилитаризация на ГФР и възраждане на германски реваншизъм. Още много пресни бяха спомените в съзнанието на хората от Втората световна война.

За да успокоят тези страхове, но и да използват Западна Германия като острие в студената война срещу Съветския съюз, през 1961 г. Съединените щати излязоха с идеята за Многостранни ядрени сили (МЯС), които до се поставят под контрола на общо командване в рамките на НАТО и на политически комитет като гаранция, че тези сили няма да се използват за “национални цели”. Това бе т.н. доктрина “Макнамара” (по името на министъра на отбраната на САЩ Робърт Макнамара), подкрепяна активно от президента Джон Кенеди. Разбира се, решението за тяхното използване щеше да зависи от САЩ, които трябваше да имат право на вето. Единствено президентът на САЩ можеше да взема решение за употребата на ядреното оръжие. Главното задължение на останалите участници бе финансирането на многостранните сили. За ГФР, обаче, участието в МЯС  означаваше стъпка към получаване статут на ядрена държава, което би отворило пътя към обединението на разделена Германия. Тъкмо това безпокоеше европейските държави, които, макар и негласно, предпочитаха запазването на статуквото.

Проектът за МЯС се обсъжда близо две години от западните страни, но накрая бе изоставен. Сериозна роля за това изигра позицията на генерал Де  Гол, който лансира идеята за единство на европейските нации от Атлантика до Урал под мотото – “Европа за европейците”. Тази идея отразяваше общата позиция на Франция към ненамесата на САЩ в европейските дела. През януари 1963 г. Де Гол и Аденауер подписаха двустранен договор между Франция и Германия, с който поставиха начало на тясно френско- германско сътрудничество. Освен това в ГФР надделяха силите, които бяха за отказ страната им  да придобива ядрено оръжие под каквато и да е форма. През 1961 г. Егон Бар от СДП  разработи  и предложи т.н. “Източна политика на ГФР”, според която конфронтацията и натискът към източните страни се заменяше с политика на сътрудничество и сближаване. Тази линия бе потвърдена от майската сесия на НАТО през 1965 г.

От друга страна, сред управляващите кръгове на Съветския съюз и на САЩ се затвърди разбирането, че двете страни са достигнали ядрен паритет и че употребата на ядрено оръжие в евентуален конфликт между тях е немислимо от военна гледна точка, тъй като това би означавало взаимно унищожение. Най красноречиво това бе изразено от Робърт Макнамара,  който заяви, че състоянието към дадения момент е такова, че ако едната страна първа нанесе ядрен удар на другата, ударената страна ще е в състояние да отвърне с не по-малко унищожителен удар.

 Тези факти, взети в тяхната  съвокупност, създадоха благоприятни условия за преговорите по неразпространението на ядреното оръжие. Главното внимание в този период бе насочено към положението в Европа, където съществуваха две мощни противостоящи една на друга военни групировки – НАТО и Варшавския договор, които притежаваха най-съвременни средства  за взаимно унищожение, включително ядрено оръжие. Нямаше никакво съмнение, че военен сблъсък между тях неминуемо би се превърнал в световен термоядрен пожар.

За съжаление в това време малко внимание се обръщаше на опасността от разпространение на ядреното оръжие извън европейския театър. А както събитията впоследствие показаха, опасността дойде именно от там. Към днешния момент в света има 23 хиляди ядрени бойни глави, от които близо 95 % са в арсеналите на САЩ и Русия¹. Повече от 20 страни имат ракети със среден и малък радиус на действие или осъществяват планове за тяхното създаване².

Договорът за неразпространени на ядреното оръжие трябваше да изпълни функцията на временна спирачка на разпространението като в същото време  продължат преговорите за радикални мерки за пълното премахване на ядрената опасност. Неговата подготовка и изработване премина през продължителни и сложни преговори, които започнаха с приемането от Общото събрание на резолюция 2028 (ХХ)от декември 1965 г. В нея бяха определени основните принципи, на които трябваше  да отговаря договора. Въпросът бе предаден на Комитета на 18-те държави по разоръжаването в Женева, съставен от представители на западните, социалистическите и необвързаните страни. Като член на този орган делегацията на  България, възглавявана от Карло Луканов, бивш министър на външните работи,  участваше активно в неговата дейност.

След продължителни преговори в Комитета на 18-те се стигна до един компромисен текст, който трябваше да удовлетвори основните изисквания както на ядрените, така и на неядрените държави. Ядрените си осигуряваха легитимност за притежанието на ядреното оръжие и се надяваха да запазят монополното си положение като под никаква форма не го предават на други държави. Освен това, те поеха задължение в дух на добра воля да водят “преговори за ефикасни мерки по прекратяване на надпреварата във ядреното  въоръжаване в най-близко бъдеще, както и по ядреното разоръжаване, а също така и по договора за всеобщо и пълно разоръжаване под строг и ефикасен международен контрол”. От своя страна неядрените държави се задължаваха да не произвеждат и да не придобиват по какъвто и да е начин ядрено оръжие или други ядрени взривни устройства, както и да не приемат каквато и да е помощ в тази насока. В замяна на това те получаваха гаранции за достъп до  използване на ядрената енергия за медицински, енергийни и други невоенни  цели,под контрола и наблюдението на Международната атомна агенция.


     Притежанието на ядрено оръжие, по всеобщо признание, продължаваше да играе роля в политиката на съответната държава като средство за налагане на собствените интереси. В политическия речник се наложи понятието “ядрена дипломация”. То подсилваше неимоверно ролята в международните отношения  на притежаващите го към  момента на преговорите държави. Това бяха:  САЩ, Съветския съюз, Великобритания и Франция. В последствие към ядрения клуб се присъедини и Китайската народна република.

В търсенето на “легитимиране” на ядрения статус на тези държави в преговорите се използваха следните аргументи:
Първо, това е заварено фактическо състояние;
Второ, тези държави са постоянни членки на Съвета за сигурност, а според чл. 24 от Устава на ООН на този орган е възложена главната отговорност за подържането на международния мир и сигурност.

Разбира се, тези аргументи не се приемаха от неядрените държави от групата на необвързаните страни, (особено ативни бяха Индия, Египет, Бразилия), които ги окачествяваха като дискриминационни. Те настояваха  ядрените държави да  поемат ясни и недвусмислени договорни задължения за постепенно  унищожаване на  ядрените си запаси и за  гарантиране на  правото на неядрените държави да използват ядрената енергия за мирни цели. Именно на тази основа бе постигнат консенсус.

Договорът бе приветстван като победа на здравия разум, като важна стъпка към укрепване на международния мир и сигурност. Развитието на събитията впоследствие, обаче, не потвърдиха тази оптимистична оценка.
Първо, извън договора останаха такива страни като Индия, Пакистан и Израел, които се сдобиха с ядрено оръжие – първите две съвсем открито, а третата никога не призна, че го притежава. Липсата на обединена адекватна реакция от страна на ядрените сили на тези действия и проява на двойствен подход доведоха до подкопаване на доверието в Договора и насърчиха появата на ядрени апетити и у други държави. Северна Корея напусна Договора през 2003 г. и изпробва две взривни устройства. Иран отправи открито предизвикателство, осъществявайки действия за собствено производство на такова оръжие.
Второ,  ядрените държави “забравиха” за поетото задължение по чл. 6 от Договора да продължат преговорите за постепенно намаляване на ядрените си запаси до пълното им премахване. В условията на Студената война, а и след това темата за ядреното разоръжаване бе постепенно маргинализирана до пълното й изчезване от международния дневен ред.

Трето, в променената международна среда шестдесет години след Втората световна война все по-невъзможно става да се защитава привилегирования ядрен статус на “петте велики сили”, особено сега, когато на преден план стои въпроса за увеличаване на броя на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. Логично възниква въпроса: евентуалните нови членове ще придобият ли същия статус?
Четвърто, все по-трудно става да се разплете сложния възел в Близкия Изток, където всички държави, с изключение на Израел , настояват за обявяване на района за безядрена зона. От своя страна Израел обвързва този въпрос със своята сигурност и с  окончателното решаване на всички спорни проблеми.
Пето, режимът на неразпространението се роди в условията на Студената война като временна, палеативна мярка и имаше за цел да да запази тогавашното статукво-ограничаване на достъпа на други държави до ядреното оръжие, а не неговото пълно ликвидиране.

Въпреки всичко, тазгодишната конференция завърши с възможно най-добър успех. Тя прие Заключителна декларация с консенсус – един балансиран документ, който съдържа план за действие от 22 точки. Според председателя на конференцията посланик Либран Кабактулан от Филипините, Декларацията ще позволи “всички семена на надеждата, посадени от конференцията, да дадат плодове”. Документът призовава да се свика през 2012 г конференция на всички държави от Близкоизточния регион. Включено е специално обръщение към Израел да подпише Договора за неразпространение  и да постави всички свои ядрени съоръжения под контрола на Международната агенция за атомна енергия. Отправя се призив и към Северна Корея да се върне в Договора “възможно най-скоро”. Записано е задължение за ядрените държави да положат усилия за постигане на споразумения за съкращаване и пълно премахване на всички видове ядрено оръжие. САЩ изразиха несъгласие с изричното упоменаване на Израел, но не попречиха на постигането на консенсус.

Постигнатият резултат е само малка стъпка по  правилия път. Съществуващият договор трябва да се подкрепя и контролът да се усилва, но като инструмент неговите възможности са ограничени. В коренно различната днешна международна среда е необходимо да се започнат преговори за изработване на нов договор, който да положи основите на процес на пълното унижожаване  на ядреното оръжие като нехуманно средство за масово поразяване. По подобие на конвенциите от 1972 г. и 1993 г., за забраната на биологичното и химическото оръжие, употребата на ядреното оръжие трябва също да се обяви за престъпление против човечеството. Това ще наложи промяна във военните стратегии и в стратегическото мислене  на военните щабове,  но  това е повелята на човечеството към политиците и държавниците през 21 век.

---

Авторът е участник в преговорите по разоръжаването като член на българската делегация в Комитета на 18-те по разоръжаването в Женева в периода 1965-1968 г и като представител на България в Първи политически комитет на ООН.
1. Е. Примаков, Светът без Русия?, с. 233, София 2009 г.
2. Пак там, с.236.