|
Доклад на Симеон Николов на среща-дискусия на тема “Приоритетите на външната политика на България в контекста на
Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС” на 18 юни 2010 г. , хотел “Радисън” Влезлият в сила през декември 2009 г. Лисабонски договор би трябвало чрез задълбочени реформи да укрепи и засили външната политика и политиката за сигурност на Европейския съюз. Първите анализи на новостите, които въвежда Договора обаче, водят до по-умерени оценки, а в отделни случаи от някои изследователи и до песимистични такива. Затова е изключително важно на база познаване на особеностите и специфичните моменти да се намира вярното и точно обяснение на ставащото и очакваното в ЕС, да се отчитат възможносите за отстояване на националните интереси, за присъедиянаване или отказ от участие в определени инициативи, за финансирането на мисии и операции и причините за успехите и неуспехите на същите, за заемане на позиции в новите органи и ползите от участието в тях.
Тук е физически невъзможно да се отиде в детайлите на реформите, а пък и по-съществените от тях са вече известни. Общото впечатление обаче е, че Договорът създава предпоставки за постигане на заявените цели, но оставя открити много въпроси и сектори, които трябва тепърва да се изпълват със съдържание. Той прави ново разместване на длъжности и компетентности и в Общата външна политика и политика за сигурност, с което дава шанс, но не гарантира по-доброто й координиране и провеждане.
Вярно е, че наред със създаването на длъжността Висш представител по външната политика и политиката за сигурност, който е и вицепрезидент, както и чрез изграждането на Служба за външни действия и нови възможности за по-голяма гъвкавост при вземане на решения, се пораждат надежди за по-голяма съгласуваност и дееспособност. /Трябва да признаем, че в досегашното 10 годишно развитие на ЕПСО се проявиха две слабости: или страните не можеха да се обединят около единно мнение, или ЕС не беше в състояниеи реално да действа / войната в Косово и 2003 г.- позицията по войната в Ирак/.
Не се промениха обаче изискванията за гласуване на решения в Общата външна политика и политика за сигурност за разлика от вземането на решения с квалифицирано мнозинство в други политически области. В приложение 14 към Договора се обръща внимание, че постановките в Общата външна политика и политика за сигурност не разширяват ролята на Европейския парламент. При финансирането както и преди са изключени мерките от военно-отбранителен характер, при които общите разходи вървят през т.н. механизъм ATHENA, което означава, че и в бъдеще остават извън контрлола на Европейския парламент.
Общата политика за сигурност и отбрана е новата формулировка на Европейската политика за сигурност и отбрана и е интегрална част от Общата политика и политика за сигурност на ЕС. Излишно е наистина да се споменава това, но в проекта за Стратегия за национална сигурност, публикуван на сайта на Правителството те са поставени в обратен ред и подчиненост, което налага горното уточнение.
Лисабонският договор разширява спектъра от задачи на Общата политика за сигурност и отбрана, дава права за инициативи на Висшия представител за външна политика и сигурност, формулира клаузите за солидарност и за подкрепа, поставя в центъра развитието на Европейската агенция по отбрана, обхваща постоянното структурирано сътрудничество. Организационно Общата политика за сигурност и отбрана трябва да бъде изцяло вградена в Европейската служба за външна дейност. Така обаче в бъдеще би възникнал въпроса, дали ЕС иска да изгради собствени планиращи и командни способности и за военни операции в Европейската служба за външни действия.
Лисабонският договор дава за първи път дефиниция на Общата политика за сигурност и отбрана, според която “тя осигурява на Съюза способности, опиращи се на цивилни и военни възможности за операции. Тя може да разчита на такива извън границите на Съюза за гарантиране на мира, предотвратяване на конфликти и укрепване на международната сигурност в съответствие на Хартата на ООН и изпълнява тези задачи с помощта на способности, предоставяни от страните-членки.” /член 42, ал. 1/ Решенията по общата политика на сигурност и отбрана се вземат с единодушие от Съвета /член 42, ал.4/ Всяка страна-членка има право на вето по всички решения на Общта а политика за сигурност и отбрана. Ново е разделянето на Съвета на външните министри в два формата, за общи въпроси и външни отношения, като последният отговаря и за Общата външна политика и политика за сигурност. Тук възниква и въпроса, дали министрите на отбраната не трябва да участват по-често в Съвета на външните министри.
Лисабонският договор съдържа две възможности за по-гъвкаво вземане на решения:
- Чрез инструмента за “конструктивно въздържане” /член 31 ал.1/, позволяващ една или няколко държави да се въздържат без да блокират решението и не за задължени да го реализират /Кипър например се възползва от “конструкстивно въздържанве” при решението по Косово/
- Чрез инструмента “Засилено сътрудничество” – група страни може да предприемат по-нататъшни интеграционни стъпки, без останалите държави, по въпрос, по който Съветът не е постигнал общо съгласие. Това е важно, защото досега този инструмент бе под особени ограничения, а за Общата политика за сигурност и отбрана- напълно изключен. За да се удовлетворят претенциите на останалите страни, остават някои специални условия. Така например едно “засилено сътрудничество” в Общата политика за сигурност и отбрана за разлика от други области, може да бъде утвърдено от Съвета само единодушно.
Страните-членки остават основния фактор при вземането на решения, въпреки новите ръководни структури. В две приложения-декларации се подчертавна самостоятелността на националните политики спрямо новите структури. За разлика от клаузата за солидарност тези декларации не са юридически обвързващи. Те показват запазването на традиционното ограничаване на Комисията и Съвета и запазване ролята на националните политики. Това навежда някои на мисълта, че не може да се очаква коренна промяна в политиката. Все пак справедливо е да отбележим, че в процеса на търсене на вярното решение нещата все повече се изместват към структурите на Висшия представител за външна политика и сигурност. Промените с изместване на центровете на ръководство и търканията вътре в институциите вследствие на прилагане на реформите от Лисабонския договор постепенно ще отшумяват. В лекция на Жао Вале де Алмейда, досегашен директор за външни отношения в ЕК пред фондация Ханс Зайдел и проведената дискусия много точно беше подчертано, че “водеща трябва да бъде една нова европейска дипломатическа култура. Целта не е да се заменят националните политики, а да се създаде добавена стойност чрез артикулиране и прокарване на общи позициии, което е възможно с повече политическа воля на страните-членки. Защото повече Европа не води до по-малко национален суверенитет, а позволява на националните държави да защитават по-ефективно и съгласувано своите интереси.
Освен това,военната политика, която развива ЕС, включително със създадените нови органи още в началния си стадий показа, че допринася за създаване на една европейска отбранителна култура. Това е показателно както в мисии като „Алтея”, в общи учения и в създаването на смесените бойни групи на ЕС, така и в полицейски мисии и операции за помощ при катастрофи и природни бедствия.
Връзките, които се изграждат по военна линия с други международни организации като постоянен екип за връзка в НАТО, група на ЕС в Главната квартира SHAPE, постоянен офицер за връзка в главната квартира на ООН в Ню Йорк, както и такъв в Африканския съюз са важни стъпки в институционализирането на политиката за сигурност и отбрана.
Относно провеждането на операции в бъдеще бе логично решението, че Съветът може да възложи провеждане на операция на група страни. Освен това, докато Сратегията за сигурност на ЕС от 2003 г. разшири задачите от Петерсберг с подкрепата на трети страни в борбата срещу тероризма и разоръжаване на участици в конфликти, беше също така логично Лисабонският договор да обедини и конкретизира задачите на Общата политика за сигурност и отбрана, като въведе и цивилните наред с военните средства при мисии извън Съюза за осигуряване на мира, предотвратяване на конфликти и укрепване на международната сигурност.
Финансирането на операциите обаче, остава недоизяснено на фона на твърде общите формулировки в Договора.
Равносметката на 24-те мисии и операции на ЕС от 2003 до 2010 г. /15 цивилни, 3- цивилно-военни и 6 военни/ показва, че не винаги е имало еднозначни успехи. Рамковите условия, оформянето на мандата и предоставените ресурси са основните фактори за успех. До днес няма ясни критерии, на базата на които се решава, кои мисии в рамките на Общата политика за сигурност и отбрана да се случат и кои не. Оправдано е ЕС да изпрати мисии на Балканите и в Грузия ръководейки се от една от трите основни задачи – да стабилизира непосредственото, съседско обкръжение. Но концентирарнето на 5 мисии до 2009 г.- в Конго поражда въпроси, защото от тази страна едва ли произтича конкретна заплаха срещу Брюксел.
Второто спорно развитие е все по-голямото разширяване на мисиите, последно с Грузия и Северния рог на Африка. Това би било една от причините Европейската стратегия за сигурност да бъде подложена на доразвиване с ясни приоритети и формулирани цели, които да могат да бъдат постигнати с наличните и нарастващи цивилни и военни средства.
Страните-членки не се обединяват около приоритети, не разработват критерии, не провеждат стратегическо планиране, не се използва опита от минали ангажименти /мисии/. Само обучение на полицията без промяна на сектора за сигурност в дадена страна естествено не може да гарантира трайни резултати. Проблемните области на военно-цивилното взаимодействие са: Първо, обвързване на цивилен, полицейски и военен капацитет за планиране, което в бъдеще може да се осъществи от Европейската служба за външни действия и Второ, сътрудничеството Съвет-Комисия да се постави на стратегическа основа.
Обществената подкрепа за мисиите ще става все по-важна, още повече, ако се приемат предложенията в бъдеще всеки член да не определя сам дали и какъв принос да даде за решаването на проблеми в случай на конфликт. Нарастналото ниво на опасност в Афганистан прави по-вероятно даването на жертви, което ще предизвика обществен дебат, какъвто имаше в Германия, Великобритания, Италия. Когато друти страни обявяват прекратяване на участието си в една мисия, трябва да можем да отговорим, защо ние не го правим. На обществеността трябва да е ясно, че в един Съюз не може всяка страна, когато реши сама да предприема такива важни стъпки. Отиваме заедно, а излизаме поединично.
Важен момент са двете клаузи- за солидарност и за подкрепа.
В случай на въоръжен конфликт срещу една страна-членка страните-членки на ЕС “дължат всички помощи и подкрепа, на които са способни в съответствие с член 51 на хартата на ООН.” Отпаднала е думата “военни”, което означава, че страните могат да се ограничат само с цивилна помощ. Задължението за подкрепа е ограничено, така че неутралитетът на страни като Ирландия, Австрия или Швеция да не бъде засегнат. НАТО остава за страните-членки фундамента на колективната отбрана.
Клаузата за солидарност е по-различна и регулира помощта в случаи на кщризи, бедствия и катастрофи или терористични нападения, но и тя е свързана с отбранителните измерения. Така например, ако една страна-членка поиска помощ, ЕС е длъжен “да употреби всички налични средства, включително и предостави на страната-членка военни средства” /член 222, ал.1/ Открити остават въпроси, свързани с някои детайли: трябва ли да се изградят постоянни структури за защита при катастрофи както предлага Гърция като Европейски доброволен корпус например; при какви обстсоятелства и при какви ограничения ще се използват армиите във вътрешността; как ще си взаимодействат или пречат националните и евнропейските структури за защита при катастрофи, бедствия и др.
Основна цел на Общата политика за сигурност и отбрана е да подобри военните и цивилните способности на страните-членки. Основна структура с тази цел остава създадената през 2004 г. Европейска агенция по отбрана. Като част от постоянното структурирано сътрудничество за разлика от инструмента “засилено сътрудничество” тук се цели само изграждане на оперативни способности. Това трябва да бъде постигнато с качествени цели, по-силно хармонизиране на военните потребности, общо използване на отбранителните способности и сътрудничество в обучението и логистиката. В постоянното структурирано сътрудничество въвличането на всички страни членки се постига чрез това, неучастващите държави да могат формално да присъстват без право на глас при търсенето на решение. При един бърз подход към постоянното структурирано сътрудничество Лисабонският договор остава редица открити въпроси:
- При решение на ядро от държави в сферата на отбраната могат да участват само големите, които притежават вонните способности и могат да реализират принос в целия спектър от задачи. Алтернативата би била поредица от постоянни структуририани сътрудничества от различни групи страни-членки, които се групират около отделни проекти, например Европейски стратегически въздушен транспорт.
- Освен това, неизяснени остават и качествените предпоставки за участие в едно постоянно структурирано сътрудничество. Лисабонският договор дефинира като такива в отделен протокол само общата готовност за изграждане на национални способности, членството в Европейската агенция по отбрана и участие в една тактическа бойна група на ЕС. На тези условия отговарят всички страни без Дания, която не членува в ЕАО и Малта, която не участва в тактическа бойна група на ЕС.
Реформите, които въвежда Лисабонския договор и укрепване на цивилните и военни способности и балансът на досегашните мисии и операции препращат към въпроса, а може ли ЕС да бъде стратегически играч на международната сцена с Общата си политика за сигурност и отбрана. Общият преглед на проблематиката показва, че ЕС в своята Обща политика за сигурност и отбрана е все още отдалечена от това да бъде стратегически играч, макар че по признанието на повечето експерти има потенциала за това. Определено негативен момент е обективната даденост, че както населението на стария континент се сви на 7%, а делът му в глобалното производство спадна от 28% на 21% след Втората световна война. Влиянието на Европа намалява, включително в регионите, които се очертават като растящи със своята икономическа мощ и влияние през 21 век. Затова коментара на баронеса Аштън на истината, че “икономическата власт се превръща в политическо влияние”: “Ако това не се случи, друг ще взема решения вместо нас.” ще се окаже много пророчески.
Въпреки че страните-членки изразходват общо 180 милиарда евро годишно за въоръжените си сили /макар това да е само една трета от американския военен бюджет и да надхвърля този на Русия и Китай/ и поддържат армии от 1,8 милиона военни, участието на боеспособни сили в мисии е минимално. 80% от тези военнослужащи не могат да действат извън националните територии. Критиците на Общата външнта политика за сигурност и отбрана от крайно лявото пространство привиждащи някаква “милитаризация” на ЕС, трябва да знаят не само за отпадането дори на думата “военни” в клаузата за подкрепа на друга страна-членка, но и това, че досега само в 5 мисии от общо 24 е изпратен личен състав над 1000 души, във военни мискии през 2008 година например бяха ангажирани общо 6000 военнослужащи, което е 0,3% от боеготовите военни способности на всички страни-членки.
Дискусията, която предизвика предложението на вицеканцлера и министър на външните работи на Германия Гидо Вестервеле с предложоението си пред Мюнхенската конференция по сигурността тази година да се създадат въоръжени сили на Евросъюза под пълния контрол на Европейския парламент, които да бъдат мотор за обединяване на Западна Европа, не отразява реалистични възможности, а е плод на политически ходове в интерес на предложението на руския президент Медведев за създаване на нова архитектура за сигурност в Европа и сигнал към САЩ и политиката му. Нереалистичното за този момент се дължи не само на външнополитически аспекти- недопустимо доброволно намаляване на ролята на САЩ и евентуално изместване тази на НАТО, а и на невъзможността Европа да изпълни все още декларацията от 11/12 декември 2008 г. за изграждане на способности, позволяващи едновременно участие в 19 военни и цивилни мисии- 2 големи-до 10 000 д,уши, 2 с тактическите бойни групи на ЕС и 12 цивилни мисии. Въпреки че това е значително по-малко от посоченото в декларацията от Хелзинки- 1999 г. – готовност за мобилизиране на 60 000 души до 30 дни, и това е много за днешните възможности на ЕС. Ако се допусне ножицата между политическата амбиция и действителните способности да се разтвори още, това в течение на времето ще подкопае легитимността на ЕПСО, беше извода, който направихме още тогава. Освен това, предложенито не е ново. На срещата на високо равнище на ЕС през ноември 2009 г. министърът на външните работи на Италия Франко Фратини заяви становището на совята страна за създаване на Европейска армия. В светлината на Лисабонския договор обединението на въоръжените сили на всички страни от Съюза би било логично, заяви той и се аргументира, че рискът сега за ЕС бил по-голям отвсякога: Ако САЩ и Китай създадат стратегически съюз, който да замени атлантическия алианс с тихоокеански, то Европа ще се наложи да обедини всичките си ресурси, за да продължават да се съобразяват с нея.
Три години по-рано и канцлерката на Германия Ангела Меркел и министър председателят на Белгия г-н Верхофстад подкрепяха такава идея с аргументите за намаляване на числеността на ВС и съсредоточаване на разходите в най-необходимото.
Въпреки всичко продължават опитите паралелно с участието в НАТО да се разширяват европейските отбранителни способности чрез създаване на нови съвместни европейски структури. Така например на 27 април 2010 г. министрите на външните работи на Германия, Франция и Полша изложиха плановете си за създаване на съвместна бригада, която ще бъде в бойна готовност през първата половина на 2013 г. и ще носи името “Ваймарска бригада”.
Няма да е изненада, ако се реализират и други съвместни идеи, като тези на институти и организации от Испания, Франция и Германия за издаване на Бяла книга за военната политика на Европейския съюз, да се създаде “Европейско военно училище” със собствен европейски бюджет и “Европейска академия за сигурност и отбрана”. В така наречения стратегически документ от април 2010 г., в който са изложени тези предложения, между другото има редица изводи, оценки и въпроси, показателни за насоките на търсенията в областта на Общата външна политика и политика на сигурност. На първо място, да се подобрят отношенията между ЕС и НАТО и се използват в по-голяма степен възможностите на втората, което през следващите 10 г. е неизбежно. Отделните държави да координират по-силно стратегическото си отбранително планиране. Дали е необходимо да се поддържат три самостроителни компании за бойни самолети в Европа /Eurofighter, Rafale, Gripen/? На фона на тези тенденции, какво да кажем ние с два завода за оптиколектроника за военни нужди на 700 метра един от друг, за отделните усилия на Румъния и България за нови многоцелеви изтребители, когато обсега на машините е по-голям от територията на страната, а разстоянието между двете атомни електроцентрали е пренебрежително малко и др.
Европейският съюз може да няма скоро армия, но предприема раелни стъпки в посока използване на космическото пространство в сферата на сигурността. На 16 юни 2010 г. Европейският парламент даде зелена светлина на „Европейската инициатива за глобално наблюдение”. Паралелно на сателитната служба „Галилео” до 2014 г. ще бъде изградена втора служба, която ще осигури страните-членки със самостоятелна сателитна разузнавателна информация, независима от спътниците на САЩ. За операционната фаза на GMES са заделени 107 милиона евро от 7–ма Европейска рамкова програма от общо 209 млн евро. Обявени бяха нови договори в изследователската област за 324 милиона евро. В сферата на изследванията в космоса и сигурността бяха избрани 108 консорциума. В 7–ма рамкова програма са заделени 1,35 милиарда евро за изследвания в сигурността.
В началото на юни 2010 г. стартира „Sea Border Surveilanco”, която ще анализира събрани вече данни. Тя е насочена преди всичко към защита на европейските страни от миграция, срещу търговията с наркотици и други. Ако към това добавим системата NEWA /New European Watcher/, както и сателитния център на ЕС в испанския град Tornejon, виждаме, че с изграждането на тези системи Европа реализира сериозни амбиции ва самостоятелен играч. За да запази това темпо обаче е необходимо до 2013 г. страните членки за осигуряват още по 1,5 млрд евро всяка година.
България няма финансовите възможности да се включи в такива проекти. Макар че в космическата апаратура имаше и продължава да има определени успехи.
България и Общата политика за сигурност и отбрана
В проекта за “Стратегия за национална сигурност” на Република България за съжаление разделът ІV.3. “Външна политика и сигурност” е много повърхностен, а единствената т. 63 касаеща Общата политика за сигурност и отбрана неочаквано и невярно свежда ролята й единствено до “укрепване на трансатлантическото сътрудничество”.
В Годишната програма за участието на Република България в процеса на вземане на решения на ЕС-2010 намира място раздела “Обща политика по сигурността и отбраната”, но темата не е сред седемте “високо-приоритетни”, посочени във въведението на документа, което не кореспондира с аргумента за съответствие с националните интереси. Проблемът не е в някои общи и неверни формулировки, а в това, че не може напълно да отсъстват въпросите за:
- Европейската агенция по отбрана, не само защото точка 66 от Резолюцията на ЕП относно изпълнението на Стратегията за сигурност призовава държавите-членки в по-голяма степен да използват потенциала на ЕАО;
- Участието на България в тактическите бойни групи на ЕС
- Премълчаването на възможностите ни да отговорим на призива на ЕП държавите –членки да увеличат усилията си за финансиране на Научно-изследователската и развойна дейност в отбраната;
- Отсъствието на становище по проблема със санкциите спрямо Иран и т.н.
По отношение на Европейската служба за външни действия вече се потвърдиха очакванията за остри борби за определяне на бъдещо влияние и баланс с останалите институции. Очевидно е, че малките и нови страни-членки ще бъдат ощетени. Възможна инициатива за нашия регион е по подобие на мозъчната атака, организирана от финландския външен министър Стоуб, но в по-друг формат. Конкретно ПРЕДЛОЖЕНИЕ, формулирано за първи път тук: Тъй като националните парламенти придобиват по-голяма роля, председателят на Комисията по външна политика и отбрана да инициира среща на председателите на парламентарните комисии на всички балкански страни, на която да се включат и изявени експерти и дипломати и особено НПО и институти и изследователсдки центрове и разискват бъдещата външнополитическа стратегия на ЕС през призмата на проблемите на Балканите и Черноморския регион. Колкото до позициите в ЕСВД за България от шестте дирекции биха представлявали интерес Четвъртата дирекция – политика към съседните на ЕС страни, страните-кандидатки за членство, Русия, Централна Азия и Близкия Изток. Задължително е присъствието ни във Военния щаб, предвид участието ни в мисии. На трето място но не по важност е Бюрото за обмен на разузнавателна информация и анализ, както и Бюрото за вътрешна сигурност.
Ако се върнем към Годишната програма на България, за която стана дума по-горе, не е случайно обаче, съвпадението на темата “Цялостен подход за международно управление на кризи” както в рамките на обсъждането на една нова Стратегическа концепция на НАТО, така и неотложното подобряване на дееспособността на ЕС след влизане в сила на Лисабонския договор. Това важи както за цивилното, така и за военното измерение на Общата политика за сигурност и отбрана. България може да има своя принос в създаването на едни постоянни способности на ЕС за планиране и действия, водещи към крайната цел Европа да е в състояние самостоятелно да предотвратява конфликти. Още по-конкретни са възможностите на България в изграждането на способности за бързо военно реагиране на ЕС, макар че опитът ни в участието ни в първата тактическа бойна група на ЕС с Румъния, Гърция и Кипър да е скромен, но и поучителен. Със сигурност можем да предскажем, че освен в СВ, такива формирования ще последват и в другите видове ВС на страните от НАТО и нашия регион, а тъй като сме морска страна, ще трябва да мислим за концепции и в тази насока.
България е дала съгласието за участие във военни мисии на ЕС с един пехотен и един сапьорен батальон, една инженерна рота и една медицинска рота от СВ, два транспортни вертолета Ми-17 и два бойни вертолета Ми-24 от ВВС и 1 корвета от ВМС.
Тактически бойни групи на ЕС: В съответствие с Европейската стратегия за сигурност и на нейните "Приоритетни цели 2010", ключовата задача на бойните групи на ЕС е да могат да бъдат дислоцирани в определения район в срок от 5 до 10 дни (след одобрение от Европейският съвет) и да бъдат способни да действат в продължение на 30 дни или на 120 дни при попълване на запасите.
България, която е в група с водеща страна Гърция и още Румъния и Кипър, има вече едно 6-месечно дежурство през втората половина на 2007 г. Следващото съгласно плана от юли 2009 е през втората половина на 2011 г. Паралелно с нашата, ще дежури групата на Португалия, Испания и Франция. Предизвикателството е в цялостното осигуряване на въоръжение и техника, снаряжение, средства за защита и разбира се солидна подготовка за п остигане на пълна съвместимост с гръцките и румънски партньори. Ние участваме с една рота, цялата тактическа бойна група на ЕС се състои от командване, щабна рота, три механизирани роти, една рота за подръжка и логистика и постоянен оперативен щаб в Лариса.
Добри шансове за България се разкриват в сътрудничеството с Европейската агенция по отбрана, чийто член станахме от началото на 2008 година, но не ги използваме пълноценно. На практика ние се присъединихме към усилията на на ЕАО за създаване на Европейски пазар на отбранителната индустрия, както и в областта на изследванията и технологиите. Ние се присъединихме макар и със закъснение към Кодекса за поведение при инвестиции в отбранителна продукция. ЕАД разработи и План за развитие на способностите. Стратегията за Европейска отбранителна технологична индустриална база има за цел намаляване на външната зависимост на европейската отбранителна индустрия. Стратегия за сътрудничество във въоръженията ще бъде насочена към сближаване усилията на държавите и управлениеето на програми във всички фази на жизнения цикъл. В електронният бюлетин още тогава бяха представени проекти на стойност около 10 милиарда евро, въпреки, че не всички фирми се регистрират. Стига БОИ да е конкурентноспособна.
България няма участие в изключително важни проекти като този за софтуерно дефинирано радио. Имаме един представител, български професор в проектка за създаване на нова броня и пасивни и активни защити. Работи се по проект за нова европейска бойна бронирана машина за пехотата, проект по безпилотните летателни средства и др. Естествено, големите държави-членки се опитват да доминират и това се отразява на малки държави като България. Чисто наш проблем е обаче, че дълго време не съществуваше механизъм за междуведомствено координиране на въпроси, свързани с дейността на ЕАО. А редица въпроси, които касаят нашето участие в инициативите на ЕАО не могат да се решат само в едно министерство, това на отбраната. Имаше идея координацията да се осъществява от Междуведомствения съвет по въпросите на ВПК и мобилизационната готовност на страната. С идването на новото правителство този въпрос отново е далеч от решаване.
Неумението да се възползваме от подадената от ЕАО ръка често се е свеждало до липсата на воля да се заделят минимални ресурси и експертен капацитет за перспективни проекти, които ще дадат своите плодове след текущия мандат на управляващите ни. Втората причина е, че през последните три години, средствата отделяни за научни изследвания и технологично развитие са в рамките на 0,1-0,18 % от бюджета на Министерството на отбраната, с тенденция за намаляване, в цифрово изражение това е около 0,6-1,2 милиона евро, т. е. над 1000 пъти по малко от Франция или 120-130 пъти по малко от Полша и Чехия. По-лошото е, че не се осъзнава, какво означава това за положението, в което ще бъдем след 5-6 години и колко скъпо ще ни струва тази недалновидност. Нещо повече, в доклада за състояниоето на отбраната 2009 г. вече се посочва, че Научно-изследователската и развойна дейност се орязва до 0,003% , спира се участието ни в проекти на НАТО и Европейската агенция по отбрана! Не само се отказваме от проекти, по които имаме безспори успехи, като “Защита на пристанища”, но не се присъединяваме към нови.
Позициите и поведението на България за вписването й в европейската политика за сигурност и отбрана съвсем не е толкова лесен процес, колкото може би изглежда.
Относно цивилните способности може да се отбележи, че на разположение на Съвета по кризисен мениджмънт и операции са на разположение 12 396 експерти. Дефицит има при полицаи, съдии прокурори. Качеството на експертите е много различно и е задължение на изпращащата страна, вкл. И подготовката им, която трябва да става по общи критерии. България има добри експерти, но и неизползвани възможности.
В Доклад на Конференция на тема “Опита на българските военни наблюдатели в мироопазващи мисии” преди около 2 години представител на МВР отбеляза: “През годините в МВР са получавани покани от департамента по мироопазващите операции на ООН за участие в мисиите на организацията, но по субективни причини, а напоследък и с аргументацията, че нямаме интереси в съответната страна, поканите са оставали без отговор или са отказвани. / В момента със своите 2 човека, страната ни заема 111 място от 118 страни-участнички в мироопазващи мисии на ООН и е на път съвсем да изчезне от класацията на международната организация /
Относно участнието ни в мисии: още в Програмата на Правителството 2009-2013 г. в т. 139 бе намерила място формулировката “Активно ангажиране в мисии на ЕС и НАТО....”. Положително е, че ясно е заявена политическа воля, но всяка страна-член на двете организации формулира и предела на своето участие. А в рамките на ЕС поради едно спорно развитие за ктоето вече стана дума – все по-голямото разширяване на мисиите- от Грузия до Африка, се призовава за планиращи структури, които да се опират на стратегически приоритети и солидна концепция, за да може да се определя във всеки момент какво ЕС да прави със своите способности и какво не. Ето по тези въпроси е необходим и български принос, а не деклариране на безпределни ангажименти, които после ще оттегляме или няма да можем да обясним на обществото.
Немаловажна е информационната политика. Но в т. 5.4. на Доклада за състоянието на отбраната четем за “информационни кампании”, което издава тоталното неразбиране на тази политика. Участието в операция не е отделна кампания. Целият раздел пък е в пълно противоречие с изводите на документа, където правилно е отбелязано, че “значително е влошен диалога и с ниско качество е политическата дискусия” по тези въпроси. Българското общество е информирано за мисиите ни, когато има ранени войници, докато в другите страни-членки на НАТО има реална дискусия, има натиск от гражданското общество за подобряване условията и сигурността на собствения контингент, изпратен в съответиня регион.
Какво ни пречи?
Първо, отсъствието в повечето случаи на стратегическия поглед за онова, което предстои и което може да гарантира просперитета и сигурността на нацията, излизащ далеч извън мандатните ни грижи, удавен в конюнктурни и ежедневни борби.
Второ, неспособността да създадем друга, нормална ситуация, позволяваща вземането на решения и реализирането на перспективни проекти, които няма да бъдат незабавно атакувани като ощетяване на държавата и то не от експерти, а от структури, които едва ли са способни да преценят това. Както и необхоимата бизнескултура.
Трето, отсъствието на една управленска култура, която да позволи перспективно планиране и дългосрочно финансиране на проекти, касаещи националната сигурност.
Четвърто, приемственост и стабилност, която да ни утвърди като предвидими партньори.
Пето, отсъствито на влиятелно лоби в чужбина, което в много случаи би могло да ни подкрепи в отстояването на националните интереси.
Шесто, продоляване на сегашната ситуация, при която експертният ни потенциал е разпилян и най-често политически пристрастен, което вече само по себе си е противоречие и заплашва крайните резултати с експертна импотентност.
Другата страна на въпроса е, че управляващи и политици не винаги съумяват да ползват експертизата, а често са съвсем далеч пък от това да задават целите на експретните изследвания! Единици са политическите партии, да не кажа една единствена или най-много две, които се грижат за израстването и развитието на свой експертен потенциал.
Седмо, крещяща нужда от коренна промяна в администрацията, която е до такава степен тежка, недостатъчно компетентна, професионално немотивирана, че е много трудно с нея да се преследват далечни цели. Ако Законът за държавният служител бетонира още на времето некадърници, които не могат и до днес да бъдат отстранени, нещо повече, те са вече „от кариерата”, днес сме изправени пред подобна нова вълна, след като отново след 2 мандата се сблъскваме с факти, как търговци на стари коли от провинцията да стават външнополитически съветници, а други да си плащат за места в парламента или в министерствата.
След като бивш заместник министър на отбраната твърди официално в пресата /справка “24 часа” от 17 юни/, че “трябва да се възползваме от общия отбранителен щит, иначе защо сме влязли в НАТО, само за да харчим ли, не ни трябва МО и сегашната армия”, което показва, че за цял управленски мандат не е разбрал елементарно нещо, за което може да бъде скъсан всеки студент: няма натовска армия, която да ни пази, ние сме НАТО, а армията ни е част от Алианса и той зависи включително и от нашите способности. Но проблемът е в подбора на карди от всяка нова управляваща сила и в отговорността на елита.
Осмо, закъснялото раждане на истинско гражданско общество, манталитета и ниското самочувствие на хората, народопсихология, неотговаряща на онова ниво, когато сме били един горд и силен духом народ –всичко това, съчетано с дефицита на стратегическо мислене, с тяснопартийни и конюнктурни интереси, създава „плодородната” почва, раждаща невероятното неразбиране на същността на колективната сигурност в съвременни условия, на въпросите „Ние сме малки, трябва ли да правим това или онова?”, „А трябва ли да участваме в мисии?”, “Необходими ли са на България изтребители или бойни кораби?”. Ако тези нагласи пълзят и се просмукват по високите етажи на политиката и държавата, ситуацията става много сериозна. Това подронва престижа ни и скоро след критиките от ЕС могат да последват и такива от НАТО за неизпълнение на целите на силите, приети 2004 г.
Бележки:
1. Nicolai von Ondarza, Gemeinsame Sicherheits- und Verteidigungspolitik (GSVP) Vertragsgrundlage, Februar 2010, Berlin
2. Marco Overhaus, Zivil-militärisches Zusammenwirken in der Sicherheits- und Verteidigungspolitik der EU, Mai 2010, Berlin
3. dw-world.de, Веймарский треугольник обсуждает обороноспособность Европы,
4. Die Dekade von Lissabon,19.04.2010, Berlin
5. БГНЕС, Аштън призова за единна външна политика на ЕС, 10.03.2010
6. nvspb.ru, Войска ЕС идут на смену НАТО?
7. Christian Mölling, Ständige Strukturierte Zusammenarbeit in der EU-Sicherheitspolitik, Februar 2010, Berlin
8. Egbert Lemcke, Miteinander oder weiterhin gegeneinander? Kommentar, EM, Heft 02, 01.02.2010
9. ЕС има значителни дипломатически ресурси на национално и общностно ниво. По груби изчисления Съюзът от 27 страни членки разполага с 4000 дипломатически мисии с общ брой от 32.000 души дипломатически персонал, акредитирани в трети страни. Като към тези данни добавим 560 дипломатически мисии на страните членки на разменно двустранно ниво и включим институционалните ресурси на общоевропейско равнище, ще видим, че дипломатическият капацитет на ЕС например значително надвишава този на САЩ. Но степента на неговата ефективност не е голяма.
10. ЕС е провела вече 23 операции с цивилен, военен и смесен характер. Първата операция беше Concordia, 2003 г. в продължение на 6 месеца с военни средства бяха положени усилия за за една стабилна обстановка. По-късна прерастна в полицейска.
Две мисии бяха проведени в Конго, една в подкрепа на ООН, втората – за обезпечаване на изборите. Те нямаха обаче политически успех.
Понастоящем има две военни мисии на ЕС- ATALANTA срещу пиратите в Сомалия и ALTHEA в Босна и Херцеговина.
Цивилните мисии днес са в Босна и Херцеговина, Ирак, палестинските територии, Афганистан, Конго, Гвинея-Бисау, Косово и Грузия.
11. Европейската агенция по отбрана / EDA/ и Организацията за сътрудничество във военно-.индустриалната област /OCCAR/ реализират понастоящем 7 програми, които ще осигурят нови способности и ново въорлъжение и техника:
- Транспортен самолет А400М Германия, Франция, Испания, Великобритания, Белгия и Турция/
- Програма за вертолети Тигер
- Бронирана транспортна машина Боксер
- Проект Кобра- артилейрийско разузнаване
- Проект Фрем- многоцелеви фрегати
- Проект ESSOR – европейско софтуерно дефинвирано радио /Франция, Испания, Италия, Финландия, Полша, Швеция/
Особено важни са колективните показатели и стратегически цели. Целта е да се направи по-ефективно и ефикасно разпределението на средствата за отбрана като се увеличи чувствително процента разходи за изследвания и технологии /4,7%/. За придобиване на ново оборудване и въоръжение /13,7%/. Тези показатели сочат значително изоставане от САЩ, които изразходват за придобиване на ново оборудване и въоръжение 30% от бюджета си за отбрана. За сравнение, този показател в НАТО е 20%. Държавите от ЕС изразходват повече от 50% за личен състав, значително ограничавайки по този начин разходите за операции и подръжка, както и за инвестиции. Повечето от средствата за инвестиции /80%/ и за изследвания и технологии /78%/ се изразходват национално, фрагментирайки допълнително и без това малкото им количество.
12. Участието ни в операции:
12.1. Активни мисии и операции
Афганистан (ISAF) , Косово (KFOR и UNMIK) , Босна и Херцеговина (UNBIH/IFOR/SFOR/ALTHEA) , Операция на НАТО в Средиземно море (Active Endeavour) , Ирак (NTM-I) , UNMIL – Либерия
12.2. Приключило участие в мисии и операции:
EUFOR – Чад/ЦАР , Ирак (Iraqi Freedom) , Етиопия и Еритрея (UNMEE) , Ливан (UNIFIL) , Република Македония (Concordia) , Република Хърватия (мисия на ОССЕ) , Република Македония (лагер Радуша) , Таджикистан (UNMOT) , Ангола (UNAVEM III и MONUA)
12.3. Операции на ЕС:
Босна и Херцеговина
От месец април 2005 г. операцията на Стабилизиращите сили на НАТО се трансформира в операция на Европейския съюз „Алтея”. Механизираният взвод от Българската армия в състава на холандска пехотна рота продължи участието си в състава на Европейските сили до месец април 2006г., когато механизираният взвод се трансформира в лекопехотен взвод.
От месец април 2006г. в операцията на Европейския съюз „Алтея” участието с механизиран взвод е трансформирано в лекопехотен взвод от Българската армия. Взводът е в състава на холандска лекопехотна рота, която от своя страна е в състава на Многонационални оперативни сили „Северозапад”.
През 2007 г. Българската армия участва в операцията на Европейския съюз „Алтея” в Босна и Херцеговина с контингент от 115 военнослужещи, както следв
- Национален елемент – 11 военнослужещи.
- Група за връзки и наблюдение (LOT) – 9 военнослужещи в град Витез.
- Лекопехотна рота в база „Бутмир” в Сараево – 90 военнослужещи със задача охрана на базата.
- Офицери в щаба на EUFOR в Сараево – 5 военнослужещи
13.Научноизследователската дейност
В световен мащаб е налице стремеж към увеличаване на разходите за изследвания и технологии за отбрана. Така например в САЩ за научноизследователска дейност се заделят около 17% от бюджета за отбрана, а в Европейския съюз за научни изследвания в интерес на отбраната се заделят 4,7% от общите разходи за отбрана. Интересно е да се знае, че 80% от тези разходи се дължат на трите най-големи инвеститори в отбранителните изследвания в ЕС-Франция – над 695 милиона евро, Великобритания – над 653 милиона евро и Германия – над 405 милиона евро. Сравнително високи инвестиции в научните изследвания за отбрана и отбранителните технологии имат също Холандия- над 110 милиона евро,, Финландия над 32- милиона евро , Полша-над 12 милиона и Чешката република – над 13 милиона евро. Само Кипър, Люксембург и Ирландия не извършват самостоятелно научни изследвания за отбрана (по обобщени данни за ЕС от 2006г.)
|
