|
Интервю със Симеон Николов по БНР Хоризонт, 18.09.2010 г. Първите преки разговори между израелския министър председател Бенямин Нетаняху и палестинския президент Махмуд Абас след 20 месечно прекъсване имаше амбициозната цел да бъде постигнато мирно споразумение до една година, а крайната цел – създаването на две суверенни независими демоктратични и жизнени държави. След първите няколко разговори през септември 2010 г. ентусиазмът на американският президент бързо охладня, осъзнавайки очевидно колко непримирими са позициите на двете страни и най-вече, колко сложни са пречките за преодоляване.
Причината за първоначалния оптимизъм е в неоправдания във всичките си елементи аргумент на американските анализатори, че шансовете за успех този път били по-добри поради някои тактически и стратегически съображения като: изтичащият на 26 септември 10 месечен срок на мораториума на строителство от еврейските заселници, въздействащ косвено към вземане на решение; склонността както на израелската, така и на палестинската страна да запазят диалога със САЩ; както и настроенията в арабските страни спрямо Израел и Иран – последният измествал първия като образ на врага в региона; не на последно място и признаването и от двете конфликтни страни, възможността за такава размяна на територии, която позволява и на двете да са икономически и военно-технически жизненспособни.1 Премълчава се естествено, че американският президент Обама се нуждае от демонстрация на активност преди частичните избори за конгрес през късната есен на настоящата година.
За разлика от американските анализатори, много израелци не показват интерес към водените преговори и не са особено ентусиазирани. Техният скептицизъм по отношение на въпроса, дали ще се постигне споразумение, този път е дори по-голям. Палестинците също не са оптимисти. Напротив, те не вярват, че сегашното правителство на Израел въобще е способно на компромиси, независимо дали преговорите са преки или чрез посредници. А радикалната организация “Хамас” , имаща властта в ивицата Газа, увеличи ракетния обстрел срещу израелски обекти и макар и да нямаше жертви и разрушения, предизвика Израел да отговори с поредна бомбардировка на лагери за подготовка / Рафах / и складове на оръжия /прикрити в селскостопанско предприятие/.
Скептицизмът сред двата народа не се дължи само на факта, че от 1979 година досега 8 пъти преговорните процеси за намиране на решение са се проваляли. Вярно е само, че и двете страни в настоящия момент не виждат друга алтернатива, освен преговори, а от друга страна не вярват в успех. Въпреки този затворен кръг, има индикации, че обществеността и в двете страни днес е много по-готова и на по-болезнени, но необходими отстъпки. Реалистично погледнато, трудността на ситуацията е обяснима с няколко неща:
1. Палестинците са разделени. Не всички виждат в Махмуд Абас своя легитимен представител. В ивицата Газа, където управлява “Хамас” е 40% от палестинското население. Въпреки че в миналото и “Хамас” и “Фатах” бяха обвинявани за провала на преговорите с Израел, проучвания на общественото мнение днес показват, че палестинците имат повече доверие на “Фатах” и при евентуална победа на “Хамас” в избори има повече опасения за разцепление в палестинското население.
2. Израелският премиер е под силен натиск- партията на крайно консервативния Авигдор Либерман заплашваше да напусне Кнеста, ако бъде удължен мораториума на строителството от заселниците. Лобито на 300 000 заселници е много силно. Самите те са идеологически силно надъхани, а и привлечени от ниската цена на парцелите. Освен това, на коментаторите убягва и една друга особеност. Някои от заселените с евреи райони имат и стратегическо военно значение- например най-отдалечения от Зелената линия – Ариел, на 9 мили, като възможност за отбрана, или Маале Адумин, на 2,5 мили от Зелената линия – за навлизане от Изток на въоръжени сили. 2/
От друга страна, САЩ съвсем нямат такива възможности за натиск върху Израел, както в миналото, което показаха и събитията с атакуването на турски кораб от флотилията, отправила се с помощи към Газа, дадените човешки жертви и изострянето на отношенията с Турция.
3. Очакванията на палестинската страна от САЩ са по-високи от преди, което ги тласка към два тактически хода: първо, да покажат, че разговорите с това израелско правителство са безмислени и второ, да интернационализира отново въпроса и поиска от междунарната общност да окаже натиск за изпълнение на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за създаване на независима държава Палестина в границите от 1967 година.
В анализите и коментарите на Запад въобще се изпуска един съществен момент, на който биха обърнали внимание само наблюдатели, познаващи добре и в изторически план този конфликт. Палестинците никога няма да приемат в преговори условия, които изостават зад направени вече отстъпки в досегашните дългогодишни преговори. Затова е добре да се има предвид, какво предложи бившия министър председател Ехуд Олмерт, включително и онова, което не фигурира в официални документи.3/ А днешният министър председател Нетаняху не би имал политическата воля да надхвърли предложенията на Ехуд Олмерт.
4. “Хамас” и нейните действия са сериозна пречка. Организацията отхвърля идеята за две държави, не признава Израел, намира се фактически извън контрола на преговарящия палестински президент Абас и е в състояние да саботира преговрния процес по всяко време. “Хамас” щял да постави каквото и да е решение от преговорите на референдум, което би могло да обезмисли постигнато в трудни преговори решение.
На фона на тези трудности първите разговори показаха, че израелският премиер Нетаняху няма готовност да обсъжда ключови въпроси като границите на бъдещата палестинска държава. Палестинският президент Махмуд Абас пък, се концентрира върху условието за продължаване на мораториума върху строителството в заселническите райони. Разбирайки сложността, самият американски президент подхвърли идеята поне за времето на преговорите да се продължи мораториума, а в обръщение влезе и варианта за частично продължаване на мораториума и възобновяване на строителството в най-близките и по-малко спорни селища, което носи нюанса на известна безпомощност на американския посредник пред трудностите и на израелския министър председател Нетаняху под натиска на политически сили в родината си. Не помогна и справедливото напомняне към двамата от страна на Хилъри Клинтън, че с решаването на споровете за териториите всъщност ще отпадне въпросът за строителството.
Обяснението, че друг от проблемите, разрешение, прогонените през израелско-арабската война палестинци да се завърнат по домовете си, остана на заден план, е много просто: само 4500 са бежанците, които са останали, 90% от тях държат на правата си- завръщане и компенсации, но в действителност само 10% са заявили, че биха се върнали.
От Близкоизточния квартет /САЩ, ЕС, ООН и Русия/ ЕС има сравнително слаби възможности за конкретен политически принос в разрешаването на проблемите, въпреки че досега оказа здначителна финансова и техническща помощ. Натискът на САЩ ще продължи до провеждането на частични избори за Конгреса. Русия е заинтересована пряко от успех на израелско-палестинските преговори. От Москва бе отправен апел за по-голяма активност на Близкоизточния квартет. Арабските страни дават да се разбере, че няма да подкрепят САЩ в политиката им на санкции срещу Иран, докато не видят по-сериозен ангажимент в решаването на Палестинския въпрос. Именно в това се крие обяснението на ставащото. Но Израел категорично не желае да се обвързва Иранския и Палестинския проблем, защото се опасява да не бъде поставен под натиск. Според мен, има голям риск Израел да използва обвиненията си срещу Иран, че подпомага и въоръжава “Хизбула” за допълнителен повод за нанасяне на удар по ирански обекти, след като пистата за ядрена заплаха засега не му дава такъв повод. Египет и Йордания застават зад позицията на Арабската инициатива за мир- признаване на Израел, ако се изтегли от окупираните през 1967 г. арабски земи.4/
Ако при цялата тази пъстрота на интереси, взаимоотношиения и проблеми се опитаме да направим някаква прогноза, то тя ще е в следната насока. Сегашните преговори вероятно няма да доведат до съществени решения. Неспособността на САЩ да убеди страните може да се възприеме и като отслабване на позициите й в Близкия Изток. “Хизбула” ще бойкотира каквито и да са решения. Палестинците ще продължат по-активно да търсят алтернатива не в преговори, а в ангажиране на международни организации. САЩ обаче няма да позволят в Съвета за сигурност на ООН да се приеме резолюция, с която Израел не е съгласен. Евентуално едностранно обявяване на държава Палестина към ноември 2011 г. също няма да има успех. Затова най-вероятно е да се стигне до нова Интифада в следващите 1,5 – 2 години.
Бележки:
1/ C.v.Marschal, Vier Gründe für Erfolgreiche Nahost-Verhandlungen, Der Tagesspiegel, 02 09 2010
2/ Ariel Zirulnick, Five largest Israeli settlemants who lives there and why, www.csmonitor.com
3/ Thomas Gutschker, Wenn Staatsgrenzen an Schmerzgrenzen stoßen, Rheinischer Merkur, 09. 09. 2010 Бившият министър председател Ехуд Олмерт предложи: да се размени територия /327 кв км/, като Израел вземе 6,3% от Западен Йордан,3/4-ти от заселниците /220 000/ останат в застроените райони. Палесдтинците да получат 5,8% от израелската територия на две места, като се разшири със 100 кв км ивицата Газа и се увеличи със 150 кв км територията на Западен Йордан на юг като се създаде пътна връзка между Западен Йордан и ивицата Газа. Освен това Израел ще позволи на няколко хиляди палестинци да се завърнат по родните си места. Светите религиозни места ще бъдат под международен контрол и упрлавление.
4/ Абдул Джалил Мустафа, Експерти са скептични за мирния процес в Близкия Изтокр 03.09.2010
5/ “Политическа бомба може да взриви преговорите”, анализ на “Файненшъл Таймс”, Агенция “Фокус”
6/ Dan Ephron, Newsweek, 14.09.2010
7/ Muriel Assebury, Deutschland sollte einen Palästinesischen Staatr anerkennen, Stiftung Wissenschaft und Politik, Berlin
|
