ДЕБАТИТЕ ЗА ИСЛЯМА КАТАЛИЗИРАХА МНОГОПОСОЧНИ ПРОЦЕСИ Печат
Автор Елена Николова, наш постоянен кореспондент в Берлин   
Неделя, 10 Октомври 2010 20:40
От дистанцията само на два месеца от появата на книгата на напусналия вече германски банкер Тило Сарацин “Германия се самоунищожава“ се наблюдават  много насоки, в които противопоставянето на привърженици и опоненти катализираха реакции и действия, заслужаващи анализ. Информациите за тезите на автора и предизвиканите дискусии достигнаха почти всички европейски страни, което ни спестява необходимостта от тяхното излагане тук. Анализът ни  пък  “Ислямът в Европа- проблеми, политики и сигурност”, публикуван  през ноември 2009 г. в настоящото електронно издание “Експерт” дава подробна информация за проблемите, които всъщност са предизвикали появата на книгата на Сарацин и последвалата вълна от спорове, призиви, обвинения, обяснения, предложения. Същественото е обаче, че те разкриват дълбочината на заболявания, изискващи сериозно лечение, ако не искаме  да обхванат целия европейски организъм. Освен това, в коментарите има много допирни точки и с актуални  в България въпроси, като “за или против часове по религия в училищата”, “интеграцията на ромите”, “толерантността към различните”, „радикализация и секти”, “конфликтите и държавата” и др. Изявленията на президента на Германия Кристиян Вулф, че “ислямът е част от Германия” и категоричната позиция на канцлера Ангела Меркел,  “Тук се прилага конституцията, а не шериата” от началото на октомври т.г. вече предизвикат нарастваща нова вълна от коментари.
Когато всичко ври и кипи, а протичащите процеси не засягат само една или две страни, очевидно нещо се случва и е необходимо да направим дори и скромен опит да обобщим  и анализираме нещата.

Книгата на Тило Срацин за изключително краткия период от 2-3 месеца достигна до своето 13 издание и над 1,1 милиона тираж. Все още няма превод на английски език, но коментари по нея се правят и от САЩ. Въпреки изпреварващата реакция на управляващите в Германия /още преди официалното й издаване/ и факта, че всички политически партии се дистанцираха от изложените в нея тези, книгата има подкрепата на над 2/3-ти от германците. Само 13% отхвърлят тезите му. А основната от тях е, че Германия “оглупява чрез имигрантите, защото са по-малко образовани и имат повече деца”. Според Сарацин, делът на по-малко трудолюбивите и по-малко интелигентните се увеличава от поколение на поколение.” Авторът подминава обаче въпроса, какъв би бил резултата от статистическите проучвания, ако се обхванат и най-бедните със слабо образование слоеве и на коренното германско население. Причините обаче, населението да подкрепя така масово тезите му, въпреки отрицателната реакция на управляващите е, че то изглежда има по-верни представи за реалното състояние в страната, за отношенията и проблемите.
Сарацин всъщност разшири критиката към исляма със страха от всички чужденци. Вследствие на това антиислямизмът се съюзи с враждебността към имигрантите. Моментът съвпадна с един безспорен подем на десните сили в цяла Европа, но даде храна и на много крайно десни формации. На форум в Берлин холандският десен популист Герт Вилдерс заяви: “Призракът на исляма броди из Европа” и сравни Корана с “Моята борба” на Хитлер. Той обвини канцлерката Меркел, че не се противопоставя на ислямизирането на Германия. По-важно е обаче не речта му, а причината за посещението му в Германия- създаване на политическа партия / “Свобода” / като ислямофобска формация, по подобие на неговата в Холандия, както и ролята им. Съществено е също така подкрепата на християндемокати и десни либерали. През 2000 г. в Австрия християндемократите си сътрудничеха с крайно десния Хайдар. Но в Германия ХСС и СвДП се дистанцират от политици като холандеца Вилдерс. Неоспоримо е, че днес в Европа се води силна пропагандна борба срещу исляма. Дори Щвеция има своята антиислямска партия в Парламента.
Книгата на Сарацин оголи възпалените нерви на едно общество с влошаваща се имунна система. Не прави чест на политиците, чиито изказвания звучат, сякаш искат да кажат, че не е имало нужда от някои като Сарацин, за да видят проблемите с интеграцията на имигрантите например. Но само за седмица внесоха План за интеграция и поискаха по-строги наказания за онези, които отказват интеграционните мерки на държавата. А ситуацията изискваше може би по-голяма политическа смелост за анализ на по-дълбоките причини и евентуални опасности в бъдеще при неуспех на мерките за интеграция.
На повърхността изплуваха и истини, за които експертите педупреждаваха отдавна. Европа се нуждае от работна сила и страните ще се конкурират за нея. Вместо да се вникне в тази необходимост, се появиха преоценки на ролята на имигрантите в близкото минало. Според “Фанейншъл Таймс” допитванията показвали, че 53% изхождат от мнението, че мюсюлманите имигранти са стрували “социално и финансово значително повече от икономическите ползи от тях”. А това са “гастарбайтерите” от които Европа имаше нужда през 60-те години за да осъществи икономически напредък. За по-здравомислещите в това отношение обаче, са показателни предложенията на професор Норберт Валтер, бивш икономически шеф на Дойче Банк, че привличането на бъдещи имигранти трябва да започне с основането на още немски училища в чужбина. В Кайро например нямало висши училища с инженерни специалности. Всъщност той препоръчва Турция, Египет и Ирак като донори на кадри и отбелязва, че от Източна Европа не се очаква приток на специалисти, тъй като тя има същия проблем. Тук бихме обърнали внимание на факта, че днес вместо привличане се наблюдава вече  намаляване на имиграционния поток в европейските страни. Причината не е само в икономическата криза, а в липсата на стратегия за интегриране и личностно развитие, започващо от обучението на децата.
Защитниците на идеите за промени в училищата сигурно ще са доволни от издаването на брошурата “Ислям и училище”, което се очакваше много отдавна /идеята за проекта е от преди 5 години/  и изглежда, че разпалените дискусии ускориха нещата. В книжката предназначена за учители се намират не само обяснения за исляма, но и предложения за решаване на конфликти с евентуален религиозен подтекст. От различни организцации и от профсъюзите обаче вече се чуват критики, че някои от предложенията са много неубедителни, като разделянето на часовете по плуване за момчета и момичета, съответно водени от учители –мъже или жени, използването само на скици в часовете по сексология и др.
Дискускиите около тезите на Сарацин породиха необходимостта от припомняне, колко вярващи са всъщност живеещите в Германия мюсюлмани. А те са около 4 милиона. Оказа се, че няма актуално изследване. През 2009 г. обаче, Федералното министерство на вътрешните работи е публикувало изследването “Мюсюлнаският живот в Германия” с данни, които налагат някои уточнения в представите ни. Така например, 41,4% от турските мюсюлмани се самооценяват като “много силно вярващи” и 47,1% като “по-скоро вярващи” или всичко 88,5%. Но само 57,2% се молят един или няколко пъти седмично, а 30% се молят само веднъж в годината или въобще не се молят. Въпреки, че се определят като вярващи, може би за да се обозначат като различни, само 40% от турските мюсюлмани посещават “често” религиозни мероприятия, “по-рядко” -37,1% и “никога”-28%. Интересно е, че подобни съотношения има и в християнската църква- 61% от немците ходят на църква, но само 5-10% правят това всяка неделя.
В източногерманските провинции /бившата ГДР/ цели 74% от населението отхвърля мюсюлманите, въпреки че процентът на живущите там мюсюлмани е много по-малък. В западногерманските провинции   отрицателно мнение към мюсюлманите имат 50% от немците. Това показва, колко малко и недостатъчно е аргументирането на такова отхвърляне. Често мненията на хората се основават не на знания и факти, а възникват при подходящи условия и се разпорстраняват като инфекция, особено ако някои теми се представят многократно, широко и на високо ниво. Въпросът е, че такива процеси ни отдалечават от истинските причини на проблемите, където има такива.
В Германия основната част от мюсюлманите са от турски произход. Но когато говорим за враждебно отношение и ролята на религиозните различия, трябва да имаме предвид, че в Холандия и Франция недоволствата идват от мароканци и алжирци, а не от араби и турци. От Америка обръщат внимание на някои важни различия- като например факта, че турците там са в съвсем различна обществена прослойка, за разлика от Европа. В Пенсилвания например, където има висока концентрация от турско население, обикновено турците са сред адвокатите, лекарите, университетските преподаватели, големите бизнесемени. Подобни дискусии като сегашните около книгата на Сарацин в Европа е имало и при тях преди години, след излизането на книгата “The Bell Curve” от Richard Hernstein  и Charle Murray, в която се подчертавало, че професионалният успех зависи от интелекта, а не от социални фактори, но интелигентността в американското общество била неравномерно разпределена и някои народностни групи били по-малко интелигентни от други.
Може би Сарацин щеше да бъде по-полезен, ако беше направил едно изследване на миграционните потоци в света и проучил факторите, довели до днешното положение в различни развити страни. Изводът обаче дори само от положението в Холандия и Франция е, че не етническият произход, а отсъствието на достатъчна степен на образование и привързаност, граничеща със зависимост от ислямски фундаментализъм са причините за отчужденише, враждебност и радикализъм.
В Германия по думите на кмета на Ной Кьолн, Хайнц Бушковски от ГСДП, 20-30% от мюсюлманите-имигранти са чужди на демокрацията и толерантността. Според него, да притежаваш фундаменталистки религиозни разбирания и да отхвърляш западния начин на живот е културен мюсюлмански проблем. Хайнц Бушковски предлага във всяко училище да се изпратят по 3-4 специалисти, които да работят с децата, социални работници и учители с опит в конфликтни ситуации, защото класният ръководител  и отделния редовен учител не могат да правят това.  Министър председателят на Хесен Фолкер Бруфиер от ХДС поиска въвеждане на часове по ислям в училищата. Така децата трябвало да излязат “от сянката на джамиите”. Но както Бушковски, така и Бруфиер щяха да уцелят десетката, ако бяха предложили промени там, където се заражда процеса: например имамите, които обучават децата от мюсюлманското население. В Германия те са около 2000 и по силата на положението си са много уважавани. Ролята и функциите им са били много подценявани, а работата им и сега е непрозрачна. А всъщност това са хората, които могат да изиграят ключова роля в интеграцията на мюсюлманите.
Представителите на профсъюзите определят същността на проблема в безперспективността на определени слоеве /колко напомня това на нашите аргументи за ромите в България/. Омразата към чужденците обаче не е надградена с отношение към изповядваната религия. Да виждаш другия, различния, като нищожество за да преодолееш собствени комплекси е основата на расизма.
Дискусиите по книгата на Тило Сарацин като че ли помогнаха да  започнат по-свободни разговори. Но свободата на мнение, често се бърка с правото да не бъдеш критикуван. На обсъждането на книгата на Сарацин в Мюнхен, присъстващите привърженици на автора до такава степен бяха въодушевени, че не позволиха на другите двама участници в дискусията да изложат критиките си срещу него, дори не се интересуваха от аргументите им.  Сред авторите по въпросите на враждебността към чужденците обаче, започнаха да се появяват реалистични нотки. Признава се, че има тенденция сред мюсюлманите към надменно поведение, чувство за богоизбароност, което активира неприязън сред немците. НВе се осдпорва необходимостта от това да се говори повече за една нова социалнва и образователна политика, за интеграция и ислям.
На 07 октомври 2010 г. ХДС внесе темата “Враждебност към чужденците” в Бундестага. Темата съвсем не е нова, но това отново е една от многото прояви, на протичащите процеси след бурните дискусии, последвали появата на книгата на Тило Сарацин.  
Президентът Кристиян Вулф в речта си по повод 20 годишния юбилей от Обединението на Германия, цитирана в началото, освен с изявлението, че ислямът е част от Германия, с което вероятно ще успокои донякъде мюсюлманите, ще се запомни и с настоятелното призоваване към основните ценности на днешното общество, към човешко достойнство, към свободата на мнение, към равноправие. Но на президента като че ли липсваше онази твърдост да заяви, че мюсюлманите трябва или да кажат “не” на ислямския радикализъм, или държавата ще се намеси. Направи го канцлерката Меркел с твърдия израз “Тук се прилага конституцията, а не шериата!”. И двете страни, клонящи към крайности, са предупредени.
Президентът Вулф обаче си навлече критиките дори на съпартийците си от ХДС. Председателят на групата на ХСС в Ландтага Ханс–Петър Фридрих ясно посочи уязвимото място на президентската реч: той се съгласи, че „ислямът е част от нашето общество, но не е  част от нашата култура”. Коментаторите също отбелязват, че президентът смесва идентичността и религията. Централният съвет на мюсюлманите оцени репликата на президента като „знак, че мюсалманите тук не са граждани втора ръка”. Айгюл Йозкан, първият министър в Германия от турски произход, при това жена, също видя в думите на президента „важен знак, че никой не може да се чувства изолиран заради принадлежността към една или друга религия”.
От изложеното дотук, неизбежно с налага изводът, че мюсюлманите са нужни на европейците за да могат заедно да отхвърлят   радикализирането на част от обществото.
Темата “Религиозни конфликти и държавата” или “Как държавата да се справя с религиозните конфликти?” се превърна в централна тема на 68-ия  ден на юриста на 21 септември 2010 г. Дебатите започнаха с въпроса, дали религията, особено ислямът се превръща в пречка за интеграцията. Според някои разбирания правилно е съществуването на “Паралелни общества”. Според други, по-правлиният път е интеграцията. Непознаването, неразбирането на културните връзки, превръща спора във видима проява. Трябва обаче да се изисква от пълнолетните граждани да имат респект пред демократично определените възпитателни и образователни норми, пред прагматичната толерантност.  
Дебатите по книгата на Сарацин активираха и дейността в университети и висши училища. Университетът във Франкфурт например въведе лекции по “ислямски изследвания”, които ще започнат през зимния семестър. Гисен и Марбург се считат за най-подходящите места за обучение на учители по ислям и имами. Обучението ще трае 3 години. Подготвя се и магистърска програма.  
Научната дейност има спорни резултати, въпреки, че изследванията на Корана в Германия се водят от 96 години. Според някои от тях Коранът е бил първоначално християнски документ, пророкът Мохамед не е живял или няма основна роля за създаването му. Името му замествало това на Христос, тъй като ислямът бил християнска секта. Сред германските изследователи са се формирали две групи. Едната е свързана с Град Саарбрюкен, а другата – с Берлин. Саарбрюкенската група е искала да види в пророка Мохамед защитник на автентично древно християнство. Тя е известна с реставрирането и каталогизирането на 35 стари фрагмента от Корана от Йемен. Берлинската група учени около Ангелика Нойвит изхожда от разбирането, че Коранът е резултат он вътрешно-религиозни дебати сред религиите в Ориента.
За съжаление немските изследователи на Корана и от двете групи сякаш не забелязват, че понастоящем в мюсюлманския свят под водачеството на Турската Фондация за религия и Организацията Ислямска конференция се провеждат значими изследвания по Корана, чийто резултати от септември тази година се предлагат на обществеността за запознаване. През последните 10 години са сравнени 4 екземпляра на Корана от времето на Афан /644-650/ и Талиб /650-661/ с корани от по-късни времена. От септември до декември 2010 г в Истанбул, в Музея за турско ислямско изкуство са изложени 250 екземпляра корани и ръкописи от 1400 години ислямска история.
Освен огромния поток от публикации, свързани с дебатите по книгата на Тило Сарацин и активираните от тях идеи и предложения за решаване на проблемите, нараства и издаваната научна литература. Разбира се това активиране не води началото си от излизане от печат на книгата на Сарацин, но показва търсенето и защитата на позиции от различни автори както в  Европа, така и в Близкия Изток.
– Уважаваният като експерт по исляма професор Рауф Цейлан е само на 35 години. Наскоро излезе книгата му “Имамите- кои са те и какво искакт наистина”, издателство “Хердер Ферлаг”.
– Марк Теркесидис в своята „Интеркултур” / издателство Сууркамп/ пледира за преодоляване на старите концепции, за радикално интеркултурно отваряне. Всички ведомства да опитат да дадат равни шансове на хората, без оглед на произхода им.
– „Лексикон на опасностите” от Александър Маркуер /издателство Дюмонт/ разглежда трудностите на интеграцията.
– В „Разпадане на порядките в света” Амин Маалов , ливанец, диагностицира  състоянието на изтощение на двете култури, от което може да ни изведе само връщане към собствените ценности /тези, които отличават и двете/, както и бъдещето /което може да бъде само общо/.
– Интерес предизвиква и книгата на Арие Шаликар за историята на един германски иранец, който става израелец.
– Не липсват и заглавия с крайни послания като това на книгата на Хамед Абдед Самед: “Краят на ислямският свят. Една прогноза”. Някои колеги реагират иронично: По-скоро е реалистично заглавието “Краят на европейският свят. Една прогноза”. С което се връщаме отново на изводите за превръщането на европейците в малцинство след 2050 година и прогнозите ни от анализа “ “Ислямът в Европа- проблеми, политики и сигурност”, който можете да намерите в архива на това електронно издание. Но това е най–малкото. За да не се сбъднат негативните сценарий е необходимо обединяване на усилията в една комплексна европейска стратегия на политики в различни области.

e-mail на автора: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
< Предишна   Следваща >