ОТ ВЕСТФАЛИЯ ДО БАГДАД Печат
Автор Проф. Милан Миланов   
Неделя, 10 Октомври 2010 21:44
„ОТ ВЕСТФАЛИЯ ДО БАГДАД– СУВЕРЕНИТЕТЪТ И ВЪОРЪЖЕНАТА ХУМАНИТАРНА ИНТЕРВЕНЦИЯ В УСЛОВИЯТА НА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД”

Книгата на професор Милан Миланов „От Вестфалия до Багдад. Суверенитетът и въоръжената хуманитарна интервенция в условията на новия световен ред” продължава да предизвиква оправдан интерес, защото засяга една възлова проблематика – същността и съдържанието на новия световен ред. Дали  ще бъде нов имперски ред или нов „мир на закона” или според застъпената от автора трета алтернатива – „мирът на плурализма”, на мирното съжителство чрез зачитането и уважението към различието.
Професор Милан Миланов е познат не само на дипломатическото съсловие от времето, когато беще посланик на България във Франция, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, служител  в постоянното ни  представителство в ООН, директор на Дипломатическия институт към МВнР,  но и на академината общност като  преподавател в Югозападния университет "Неофит Рилски" в  Благоевград и в НБУ в София и автор  на 8 книги и множество статии в България и чужбина.
Според автора, настоящият труд, събран в 254 страници и издаден от Горекс Прес,  е опит да се направи анализ и сравнение за ролята и мястото на суверенитета и на въоръжената хуманитарна интервенция в условията на новия световен ред. Вестфалия е нещо като кодово название, свързано с Вестфалския мирен договор от 1648 г., който се счита за начало и утвърждаване на националната държава. Оттогава суверенитетът придобива качеството на свещено, върховно неотменимо право на всяка независима самостоятелна държава. Багдад е другото, условно казано, кодово название, свързано със събитията в Ирак през последните години. То обозначава един друг подход, при който се стига до частично нарушаване и пренебрегване на суверенитета и намеса във вътрешните работи на суверенна държава.
Професор Миланов подчертава  проблема, по който са разделени политиците и политолозите у нас и в чужбина, а именно, че не съществува общоприет критерий, който да легитимира въоръжената интервенция. Единственото възможно съжителство на суверенитета с въоръжената хуманитарна интервенция е решението за една такава интервенция да бъде взето колективно от международната общност в рамките на достатъчно авторитетна международна организация, каквато е ООН - единствената реално съществуваща универсална система за колективна сигурност в цялата история на човечеството.
На въпроса, какво е посланието на книгага, той отговаря, че то е  за възможността светът да се променя под влиянието на нови обстоятелства, нови условия, нови фактори, дори на личности, носители на нещо качествено ново в политиката. И като запазва огромното значение на националните интереси на всяка държава, все повече се засилва тенденцията към утвърждаване на върховенството на меката сила (soft power) над твърдата (hard power), на отказа от силово решаване на проблемите. Книгата отразява двуборството на суверенитета срещу въоръжената хуманитарна  интервенция като опит за негов коректив. Въоръжената хуманитарна интервенция е доста противоречив израз на едно ново явление, което само по себе си е положително - хуманитарната намеса и помощ, отношението на държавите и обществата към грубото, масово и неоправдано нарушаване на човешките права, геноцида. Така че международната общност е в правото си да наложи такава намеса с хуманитарни цели и водена от хуманитарни подбуди. Но това е крайно средство, до което се прибягва едва след добросъвестно установяване на приемливи критерии в условията на широко международно съгласие.
    Изложението е изградено в 5 основни раздела, озаглавени съответно:
1. Новият световен ред и суверенитетът: залозите на хуманитарната интервенция
2.Новият световен ред и суверенитетът: причинно–следствена връзка, мотимация и перспективи
    3.  Роля и място на въоръжената хуманитарна интервенция в условията на новия световен ред     
    4. Механизъм на въоръжената хуманитарна интервенция
    5. Бъдещето на концепцията за дуверенитета в съвременната действителност
Със съгласието на автора Ви предлагаме почни изцяло Предисловито и Послесловието на книгата, които дават представа за замисъла и резултатите от настоящия труд.

ПРЕДИСЛОВИЕ

 НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД И СУВЕРЕНИТЕТЪТ:
ЗАЛОЗИТЕ НА ХУМАНИТАРНАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ

    В своята история човешката цивилизация преминава през различни етапи, които свидетелстват за нейното динамично развитие. Разгледани по отделно, историческите периоди се характеризират с важни и значими, понякога противоречиви събития и процеси, отразяващи стремежа на човечеството към благоденствие. В този смисъл всяка промяна, която цели усъвършенстването на обществото, представлява положителен принос за неговата еволюция.
Вестфалия е провинция в Германия, но тя е и символ, един от най-ярките символи на новото време. Вестфалия е предчувствие за мир, усещане за стабилност, обещание за нов европейски, за времето си равносилен на световен ред. Именно защото с това име е свързан един от най-значителните международноправни актове на всички времена – Вестфалският мирен договор, то продължава да обозначава надеждата за мир, стабилност и ред.
    С подписаните през 1648 г. в Мюнстер и Оснабрюк (провинция Вестфалия) мирни споразумения, както и с последвалия ги Пиренейски мир, се слага край на опустошителната Тридесетгодишна война в Европа. Вследствие на тях се признава независимостта на Холандия и Швейцария, Римската империя губи властта и влиянието си над повечето от владените до тогава от нея монархически формирования, на германските държавици се признава правото да изповядват протестантизма, а Франция и Швеция се утвърждават като най-значителните сили на континента.
    Териториалните решения са безспорно важни за времето си и за тогавашните актьори на международната сцена. Големият, епохалният резултат от Вестфалските споразумения, обаче, несъмнено се състои в това, че те полагат началото на съществуващата и до наши дни система на националните държави. Вестфалия открива ерата на новото време, на модерната дипломация, на непознат до тогава тип  взаимоотношения, почиващи върху свещения принцип на суверенитета и суверенното равенство между държавите. В основата на тези взаимоотношения залягат не религиозни съображения и верски предпочитания, а държавни интереси. “Dieu et mon droit”* запазва значението си на символ, но “La raison d’Etat”** го измества като основание за поведение, за роля и място на националната държава в международните отношения.
    Разбира се, 1648 година и централното събитие в нея – Вестфалският мирен договор е само началото на един дълъг и противоречив процес. Трябва да мине много време, за да може делото на неговия главен архитект кардинал Мазарен, фактическият управник на Франция, подпомогнат от редица прозорливи политици, да придобие плът и кръв и да достигне до наши дни, без първоначалния ентусиазъм, но с достатъчно добре осъзнат прагматизъм и да продължава да служи на държавата-нация в условията на кризи и препятствия, на противоречиви оценки, стигащи дори до твърдения за упадък и постепенно отмиране на принципите, върху които почива тази държава, а следователно и на самата нея.
    Съвременните последователи на средновековните радетели за мир, почиващ върху реалността на националния интерес, търсят мост между онова време и съвременната действителност и заключенията им не са в полза на здравината на този мост.  Така през 1998 г. по време на симпозиум, посветен на политическата релевантност на Вестфалския мир от 1648 г., тогавашният Генерален секретар на НАТО Хавиер Солана заявява, че: „... хуманността и демокрацията са същностно несъвместими с оригиналния Вестфалски порядък” и задълбочава своята критика, твърдейки, че „Вестфалската система има своите граници и преди всичко, принципът на суверенността, върху който тя почива, създаде база за съперничество, а не за общуване между държавите, за изключване, а не за интеграция”.* Близко до разсъжденията на Солана, но с по-различна аргументация е и становището на германския министър на външните работи Йошка Фишер, който в реч в Хумболдтовия университет заявява: „Сърцевината на схващането за Европа след 1945 г. бе и продължава бъде отхвърлянето на принципа на европейското равновесие на силите в хегемонистичните амбиции на отделни държави, които възникнаха след Вестфалския мир от 1648 г., отхвърляне, което прие формата на едно тясно преплитане на жизнени интереси и на трансфер на национално-държавни суверенни права към супранационални европейски институции”**. Любопитно е, че скоро след терористичните актове в Мадрид (2004 г.) дори такава терористична организация като Ал-Кайда също заявява, че „международната система, изградена от Запада след Вестфалския договор, ще се разпадне и нова международна система ще възникне под водачеството на могъща ислямска държава.”*** Интересна е и връзката, която се прави в някои влиятелни съвременни кръгове, а именно, че глобализацията води до еволюция на съвременната международна система, задминавайки суверенната вестфалска държава.
    Багдад е също като Вестфалия географско наименование. И също – символ или по-скоро – знаково понятие. С неговото присъствие в съвременността е свързано развитието на процес от изключително значение за международната действителност. Разбира се, биха могли да бъдат назовани и други имена, не по-малко показателни и многозначителни за състоянието на междудържавните взаимоотношения на настоящия етап, но като че ли Багдад, бидейки най-близо по време до нас или най-точно казано като част от ежедневието ни, обобщава и въплъщава в себе си това, което стана обичай да се нарича нов световен ред, подразбирайки такова състояние на взаимоотношенията, което е настъпило като отрицание на досегашното подобно състояние с тенденция за нещо по-различно и презумпция за нещо по-добро. Какъв е този нов световен ред и дали е изразител на тази тенденция и на тази презумпция, предстои да се опитаме да установим в следващите страници. От сега обаче може да се каже, че едно от неговите основни проявления е т.нар. въоръжена хуманитарна интервенция. Въздушните нападения на ръководените от САЩ въоръжени сили на НАТО над Югославия (1999 г.) със заявена цел прекратяване на нарушенията на човешките права в Косово, става повод да се заговори сред политическите и политологичните кръгове за нов модел на хуманитарна интервенция. Президентът Клинтън дори заявява, че когато управниците на една държава извършват грубо посегателство и издевателство над правата на своите граждани, друга държава или коалиция може да осъществи военна интервенция без съгласието на Съвета за сигурност на ООН. В духа на следвоенното (1945 г.) международно право и установилите се реалности в съвременния свят повечето правителства, държавници и политици отхвърлят едностранната въоръжена интервенция, дори когато заявените й цели са хуманни, боейки се, че големите и влиятелни държави, които биха били в състояние да осъществят една такава интервенция, могат да злоупотребят с нея в името на свои себични и користни национални цели. В най-новата история на човечеството има много такива примери, за най-ярките от които ще стане дума по-нататък в изложението. Още от сега, обаче, следва да се изтъкне, че ООН като универсална организация, представляваща най-голямата и най-сполучливата (въпреки отделни заслужени и повечето незаслужени критики) система за колективна сигурност, която човечеството познава в своята история, забранява на държавите членки да нападат други държави дори и под претекста за възстановяване на нарушени човешки права. Още през 1949 г. Международният съд на ООН се произнася, че доктрината за насилствена интервенция в името на международната справедливост „доведе в миналото до много сериозни злоупотреби... Поради естеството на нещата тя би била предназначена за най-могъщите държави1. В същото време възможността Съветът за сигурност на ООН да разреши и дори да упълномощи при съответни условия употребата на сила за защита на човешките права е от изключително значение за съвременните международни отношения.
Темата за новия световен ред, суверенитетът и въоръжената хуманитарната интервенция отразява едно формално и привидно неорганично триединство, съставено от независими поотделно, но конюнктурно взаимно свързани и обуславящи се елементи, които промениха в значителна степен международните отношения през последните деветнадесет години. Впечатляващото в това триединство е връзката между неговите отделни съставни компоненти и по-точно обстоятелството, че пробиващата си път идея за нов световен ред въплъщава в себе си и предоставя нов прочит и материализация на вече утвърдени понятия в международните отношения като национална държава, национален интерес, национален суверенитет, съотношение на силите и други подобни постулати и парадигми и в този смисъл обуславя неговата органична цялост. Изброените понятия, анализирани от позицията на времето и историческите епохи, несъмнено са продукт преди всичко на отношенията между европейските държави. Може да се каже, че освен като сърцевина на съответни теории, те се налагат и като основни принципи, върху които на практика се градят и реализират международните отношения и международното право.
 Показателно е, че понятието за нов световен ред, за около двадесет години допринесе за преосмисляне на теории, които се смятаха за класически и които бяха издържали изпитанието на времето в течение на няколко стотици години. Заявяването на идеята за нов световен ред се свързва с името на американския президент Джордж Буш-старши, който за първи път я изказа през 1990 г. Това е своеобразен нов вариант на  реда, който ръководители от национален и световен мащаб винаги са възприемали като верую и практика както в исторически план, така и в съвременността. По мнението на редица изследователи2 международните отношения след 1990 г. се нуждаят от дефиниране с едно комплексно понятие, което да ги обоснове и характеризира. За такава необходимост свидетелства и развитието на международното право, международните отношения и политическата история, при които винаги значителните качествени промени закономерно довеждат до поява на нови понятия. Така е, за да си послужим само с два примера, след Първата световна война, когато възниква новият ред, свързан с пацифисткия идеализъм на Уудроу Уилсън* и Обществото на народите,** така е и след Втората световна война и победата на антихитлеристката коалиция над нацисткия режим на Адолф Хитлер, когато е създадена Организацията на обединените нации.
След 1990 г. обстоятелствата, характеризиращи международната обстановка, наподобяват предишни периоди на промяна на международната система, като основната разлика се състои в това, че за първи път се постига цялостно изменение на международните отношения, най-вече в Европа, без световен въоръжен катаклизъм. Като главни фактори, не допуснали възникването на унищожителен конфликт между двете суперсили – САЩ и СССР и техните съюзници,  експертите и учените, изследващи международните отношения, сочат ядрения паритет, взаимно гарантираното унищожение в случай на ядрена война, относителната равнопоставеност на силите на двата блока и значително порасналата, активна роля на дипломацията.
В началото на последното десетилетие на ХХ век  Съединените щати постигат своите външно-политически приоритети, към които са се бяха стремили повече от 45 години, а именно: ограничаване до минимум влиянието на техния основен конкурент – Съветския съюз до степен на елиминиране и спечелване на Студената война;  доминиране на международната сцена и налагане на американските ценности като водещи в съвременния свят. Удовлетворявайки своите външнополитически цели, САЩ решават, че трябва да поемат отговорността да бъдат лидер в международните отношения и в продължение само на едно десетилетие  формулират основните теми, имащи стойността на принципи, върху които почиват американските ангажименти към света3, въплътени в три думи -  нов световен ред. От американска гледна точка международните отношения след деветдесетте години се осъществяват в контекста и в рамките на глобалното понятие за нов световен ред.
Внимателният анализ на това, което се представя като нов световен ред, разкрива неговото съдържание, неговите форми и проявления в почти всички сфери на обществените отношения. Нещо повече, освен че намира израз в мнозинството от изявите на международните отношения, той самият става катализатор на процеси, произтичащи от неговата същност. Актуалността на разглежданата проблематика се проявява и в това, че съвременната дипломация и засилващото се сътрудничество между държавите и народите функционират и се реализират в условията на нови световни взаимоотношения. Процесите, които имат пряко отношение към динамиката на новия световен ред, са глобализацията и интеграцията. Именно те повлияват чувствително развитието на международното общуване и задълбочават тенденцията към промяна на един от най-съществените принципи на международното право, а именно, съблюдаването на националния суверенитет, дефиниран за първи път във Вестфалския мирен договор (1648 г.) и превърнал се в най-ревностно и грижливо спазваният негов принцип.
Тенденцията към промяна в схващането за суверенитета на първо място изисква доказване на възникнала очевидна необходимост, на второ място, наличие на убедителна обоснованост и правна регламентираност, а на трето място – съгласуваност и подкрепа от колкото се може по-голям брой държави, в най-добрия случай – единодушие. Една от пречките пред осъществяването на тази промяна е страхът на по-малките държави, не разполагащи с влияние и ресурси, да не загубят своята самостоятелност и независимост, гарант за което е именно националният суверенитет. Стремежът на международните организации, и в частност на  ООН, в тази насока следва да бъде максимално подчинен на отстояване на принципа на равнопоставеност и достойно третиране на по-малките държави в условията на равностойно двустранно или многостранно партньорство.
По мнението на авторитетни български учени: “в своята същност националният суверенитет е обективно свойство на нацията, което означава също и върховенство при решаването на нейната съдба и се изразява в международното право  като съвкупност от суверенни права на нацията (народа) на свободен избор на обществения и политически строй за създаване на национална държава, на цялостна национална територия, на икономическа независимост и зачитане на нейната (неговата) култура, национална чест и достойнство, на пълно равноправие с другите народи и нации и други права, осъществявани и обезпечавани в условията на истинска демокрация по пътя към прогресивно обществено развитие...”4
Въпреки че понятието суверенитет е твърде подробно и изчерпателно изследвано, то несъмнено се нуждае от осъвременяване в контекста на съвременния световен ред с присъщите му процеси на глобализация и интеграция. Те несъмнено способстват за засилване и задълбочаване на сътрудничеството между държавите в почти всички сфери на обществения живот и с това допринасят за обединяване на техните усилия за определяне и постигане на общи по-висши наднационални цели. В хода на това сътрудничество, при което държавите поотделно запазват своята независимост, те са зависими едни от други в стремежа си да постигнат така желаното от всички тях благоденствие. В този смисъл се говори за условен суверенитет,  който представлява част от националния суверенитет, предоставен доброволно на наднационални органи и институции на дадена международна общност с ясното съзнание на държавата, която го предоставя, за нейните бъдещи функции и цели. Засега наличие на условен суверенитет се констатира най-вече при европейската интеграция.
Съвременният международен живот се характеризира и с осъзнаване на много важната истина, че не може една държава, колкото и силна да е тя, да доминира самостоятелно и да моделира системата на международните отношения. Трябва да признаем, обаче, че това осъзнаване си пробива път трудно и изкушението силата и мощта да определят поведението продължава да е ръководен принцип за отделни държави в участието им в международните отношения. В този ред на мисли “...сякаш едва ли не по силата на природен закон през всяко столетие се издига една страна, притежаваща мощта, волята, интелектуалният и моралният подтик да моделира цялата международна система в съответствие със своите ценности”5.
Разграничаването на сегашния етап в развитието на международните отношения от предходните е свързано и с осъзнаването от страна на великите сили (по пътя на идейно-политическа мотивация или в резултат от горчив опит) на факта, че те са неспособни самостоятелно и постоянно да моделират и да доминират международните отношения и им се налага, нерядко против волята си, да приемат и дори да търсят едно неизбежно сътрудничество. В този смисъл същността на новия световен ред бе предефинирана и това бе направено именно от държавата, която го прокламираше най-категорично. Това стана след атентатите от 11 септември 2001 година, извършени на американска територия и превърнали се в един от най-ужасните терористични актове в историята на човечеството. Те наложиха преформулиране на стратегията за национална сигурност на най-могъщата държава, промениха осезаемо някои основополагащи доктрини и създадоха нови като отговор срещу тероризма. Става въпрос за обстоятелството, че няма държава в света, която да може и да съумява да се справи сама с глобалните предизвикателства и проблеми. Признаването на този факт намери място в Европейската стратегия за сигурност – един авторитетен документ, илюстриращ и същевременно въздействащ върху международните отношения в областта на отбраната и сигурността.
 Изучаването на посочените въпроси е целесъобразно и поради техния глобален характер, който засяга цялата международна общност и в частност България. Науката за международните отношения и международното право се нуждае от комплексно изследване, посветено на новия световен ред, суверенитетът и хуманитарната интервенция - триединството, моделиращо процесите, присъщи на съвременната международна политика. Това произтича и от факта за възникналата необходимост българската наука да има позиция по тези процеси. Изследваният въпрос не е само научна даденост - той се допълва в своята значимост и от мястото и ролята на България в международните отношения. Страната ни е член на Организацията на Северноатлантическия договор с всичките произтичащи от този факт права и задължения в рамките на международната общност.
Друго много важно обстоятелство, което допълва този факт, е членството на България в Европейския съюз (ЕС). Включването на нашата страна в тези две организации и нейното участие в тях като пълноправен член поставят пред България редица въпроси, свързани със споделянето на големите отговорности, произтичащи от това членство, които в условията на едно нормално развитие са в състояние не само да утвърдят страната ни като действителен член, но и да я превърнат в желан и коректен партньор в международното общуване.
Друго понятие от посоченото вече триединство е хуманитарната интервенция, която е също много важен елемент на съвременните международни отношения, особено при решаването и управлението на международни кризи. Въоръжената хуманитарна интервенция, тъй като за това става дума, следва да бъде разбирана като резултат от наличието на основание и ресурси, даващи право и възможности за нарушаване суверенитета на дадена държава по хуманно-морални съображения заради деяния, квалифицирани като тежки престъпления срещу мира и човечеството, геноцид и неспазване на основните човешки права. Тези престъпления са толкова тежки, че за тях не се прилага погасителна давност и няма ограничения във времето за предприемане на наказателно преследване и привличане към наказателна отговорност. Независимо от този безспорен факт, обаче, не рядко заявените човеколюбиви намерения на хуманитарната интервенция се използват за реализиране на други цели, най-често егоистични национални интереси и геополитически приоритети. В тази връзка интерес буди заявеното от Пол Бърман в неговата книга „Терор и либерализъм”: “Надявах се да се позове  (има се предвид президентът на САЩ – бел. а.) на съвременната традиция на хуманитарната намеса и международна отговорност – крехка традиция, крайно нестабилна, но въпреки това достойна традиция”6.... Цитатът на Бърман започва с „надявах се”, защото той припомня какви очаквания е имал при написване на своята книга, но въпреки това отразява точно няколко основни момента в характеристиката на хуманитарната интервенция, а именно: първо, че тя е съвременно явление;  второ, че тя е крайно нестабилна и крехка традиция; и трето, че тя е свързана с поемане на международна отговорност при нейното използване.
В този смисъл въоръжената хуманитарна интервенция е понятие, което, макар и твърде противоречиво, еволюира толкова бързо, че в обозримо бъдеще може да се окаже принцип в международните отношения, особено ако бъде подкрепено от влиятелна международна организация и това бе причината САЩ да търсят за своята намеса в Югославия и Ирак поддръжката на ООН. Тя би могла са превърне в принцип, тъй като произтича и има отношение към няколко основни парадигми, изграждащи структурата на международното общуване. На първо място, важно значение придобиват дебатите относно нарушаването на суверенитета и идентифицирането на самия акт на агресия, а от друга страна се поставя въпроса за приложимостта на принципа на хуманитарната интервенция, която, залагайки на хуманизма, съдържащ се в названието й, директно кореспондира с идеята за защита на човешките права и опазването и съхраняването на международния мир. Един конкретен и общо взето  приемлив начин за прилагане на хуманитарната интервенция е посочен от К.А. Коуди7 в изследване на специализиран институт за изучаване на проблемите на мира в САЩ. Той предлага създаване на сили, независими от националните държави, намиращи се под командването на ООН, които да осъществяват хуманитарно мотивирани интервенции. По този повод Бутрос Бутрос-Гали, бивш генерален секретар на ООН, заявява: „Стигнах до заключението, че не е необходимо Организацията на обединените нации да обсъжда сериозно идеята за сила за бързо реагиране. Такава сила би могъл да бъде стратегическият запас за действие на Съвета за сигурност, когато възникне спешна необходимост от мироопазващ контингент”...8 По своята същност съвременната въоръжена хуманитарна интервенция следва да се разглежда като призвана да защитава законоустановените, легитимни и общоприети човешки права, когато бъдат изчерпани всички други, предвидени за това средства. Поради тази причина тя се определя като позитивна възможност и начин за противодействие срещу геноцида и защита на човешкия живот, който е най-ценното благо, предпазвайки го от посегателствата на тиранични режими, незачитащи демокрацията, върховенството на закона и нормалното функциониране на гражданското общество.
Въоръжената хуманитарна интервенция не би следвало да се отрича с лека ръка, но в същото време не трябва да се отхвърлят и основателните критики срещу нея. Нещо повече, не би следвало да бъдат приемани и толерирани действия, оправдавани с презумпцията за хуманизъм, съдържаща се в названието на това понятие, за които е очевидно, че са свързани с други цели. В такъв случай налице е реалният риск да се компрометира понятието, като се изпразни от прокламираното му съдържание и, ако няма логично обяснение и справедливо основание, то да се превърне в превантивна война. Прилагането на въоръжената хуманитарна интервенция може да бъде допуснато едва след внимателен и задълбочен анализ на редица предпоставки, позволяващи да се достигне до изработването на единни критерии, възприети от цялата международна общност или от възможно по-голямата част от нея. Смисълът на тези единни критерии е да предоставят достатъчно основания и да легитимират нарушаването на националния суверенитет чрез въоръжената хуманитарна интервенция в името на защитата на най-висшите ценности на обществото.  


ПОСЛЕСЛОВ    

И най-силният човек никога не е достатъчно силен, за да бъде господар през цялото време, ако не превърне силата в право, а подчинението – в дълг.

Жан-Жак Русо

Проблемите за суверенитета и въоръжената хуманитарна интервенция в условията на установилия се нов, в смисъл на по-различен от предишния, световен ред, придобиват все по-важно значение в науката за международните отношения, тъй като в тях е концентрирана представата за взаимодействащите помежду си международни субекти и техните основни елементи. Независимо от запазващите се отличителни характеристики като липса на център на власт, териториална разчлененост, все още срещаното “право на по-силния”, наличието на конфликти, войни и други подобни атрибути на диалога между държавите, системата на съвременните международни отношения вече не може да бъде представяна като “естествено състояние на нещата”, при което по-силният прави това, което иска, а по-слабият – това, което може. Още в епохата на Просвещението енциклопедисти и философи са хранели надеждата, че прогресът на цивилизацията в рамките на всяка страна ще обхване и отношенията между държавите, че целият свят ще може да се възприема като “всеобщо общество”, в което отделните народи ще се възприемат като негови “граждани”. В този ред на мисли днес определено съществува един минимум на единство и организация – повечето от държавите и народите, свързани с невидимите нишки на световната икономика, споделят съпоставими идеали и ценности, представени са в общи политически структури и са изправени пред взаимни и еднакви проблеми и предизвикателства.
Достигането до дълбините на научното познание винаги представлява сериозно предизвикателство, което се проявява особено отчетливо, когато целта е да се очертае всеобхватността на това познание и да се съчетае с неговата принципна аргументация. В този смисъл предимствата на всяка научна работа следва да се оценяват от зрителния ъгъл на конкретния времеви етап и на съществуващите обективни обществени отношения. При това обществените категории не се абсолютизират като непреходни и неподвластни на времето. Става дума преди всичко за принципите, дефиниращи общественото развитие. Тези принципи, както и традициите, поведението и разбиранията, присъщи на заобикалящата ни действителност, са валидни за определен конкретен етап в развитието на обществото, тъй като са постоянно развиващи се компоненти на съвременната цивилизация. Именно така очертаният порядък обуславя и изследваното триединство.
 Анализът на триединството на суверенитет, въоръжена хуманитарна интервенция, нов световен ред, характеризиращо в значителна степен съвременните международни отношения, представлява задача, усложнена от уникалното съчетаване на неговите съставни части, които са колкото взаимно обуславящи се, толкова и противопоставящи се една на друга. Става дума за: суверенитета – свещен принцип на международното право; новия световен ред – относително неотдавна утвърдило се понятие, дефиниращо протичащото понастоящем развитие на международното общуване; хуманитарната интервенция, изявяваща се обикновено като въоръжена интервенция и налагаща се като актуална алтернатива и практика с претенция за бъдещ принцип на международните отношения.
 Суверенитетът е първата, основна и най-стара част от това условно, но присъщо на днешната епоха, триединство, проявяващ се във видовете и формите на национален, държавен и народен суверенитет. Неговото осъвременяване представлява всъщност частична промяна, тъй като обективните условия на настоящия етап не са в състояние да мотивират цялостно изменение или отхвърляне на този принцип. Нещо повече, той е най-съществената част на всяка обоснована със съдържанието му концепция и за това се счита за непреходен, но не неизменяем. Възможната му промяна произтича и от все по-осезаемо трансформиращите се аспекти на националните интереси, както и на институциите и органите, които въз основа на своята компетентност са призвани да го реализират. Необходимостта от неговата промяна или по-точно адаптация е сполучливо изразена в констатацията на Франсис Фукуяма, който твърди: „... Суверенитетът и националната държава, крайъгълни камъни на Вестфалската система, са вече ерозирани и принципно атакувани, защото въпросът какво се случва вътре в държавите – с други думи, какво е вътрешното управление - често пъти е от особено значение за другите членове на международната система...”9
 Промените, настъпващи в състоянието на суверенитета, се проявяват най-отчетливо в страните, осъществили пълноценното си интегриране в Европейския съюз. Този факт намира израз във възникването на нови форми, които обуславят и установяват мястото и средата, отредени на суверенитета, а актуалните тенденции и новите схващания, дефиниращи съвременните международни отношения, потвърждават неговата принципна неотменимост. Настоящата епоха е показателна по отношение на функционирането на суверенитета, който всъщност е неотменим като принцип, но не и неизменим като съдържание. Действителността в Европа предполага и в известен смисъл позволява установяването на нов вид суверенитет, свързан с противоречивото разбиране за бъдещето на Европейския съюз в неговата предполагаема федерално мотивирана рамка. Може би на Европа предстои да премине през подобни исторически превратности и политико-интелектуални дебати, през каквито преминават САЩ в периода на Гражданската война (1860-1865), без, разбира се, въоръжени стълкновения и антагонистично противопоставяне. Все пак съществуващата връзка между Вестфалския принцип на суверенитета от 1648 г. и съвременните схващания за него разкрива една прилика, несъмнено условна, но свидетелстваща за значителна степен на идентичност на сегашния период с периода на установяването на този принцип. Всъщност тази прилика може да се открие главно във факта, че, както някога след Тридесетгодишната война, така и сега, в една коренно различна епоха, назрява промяна, подготвяща бъдещо предефиниране на международните отношения.
Несъмнено суверенитетът е уникален феномен, постижение, оформило се като явление с конкретно приложение в резултат от развитието на западноевропейската правна и държавническа практика. Гениалността на това постижение е причина настоящият етап да отстъпва на периода, в който е установен суверенитетът, въпреки че сега съществуват несравнимо повече възможности за активно обществено развитие и за реализация на човешката личност и на нейните качества. Науката и техниката са на изключително равнище, стандартът на живот е многократно по-висок. Следователно, налага се извода, че Вестфалският суверенитет е и си остава преди всичко класическа категория, сърцевината на учение от XVII век, съдържащо духа на един отминал конфликт, отнел живота на една трета от населението на тогавашна Западна Европа. “...Международната система на ХХ век бе основана от Вестфалския мирен договор от 1648 г. Стремейки се да избегнат повторението на Тридесетгодишната война, по време на  която загина почти 30 на сто от населението на Централна Европа в един само на думи религиозен конфликт, управниците основаха новата система върху принципа на суверенитета в рамките на държавните граници и на ненамесата чрез тяхното нарушаване. Заплахите за международния ред бяха формулирани като придвижване на военни части през установените граници....”.10
    Така както е установен и съществува в Европа, суверенитетът е на път да претърпи промяна под въздействието на съвременните интеграционни процеси и това би било логично, тъй като се явява необходима предпоставка за съществуването на международната система. Един от най-големите философи на ХХ век Карл Ясперс  възприема световния ред като “прието от всички устройство на света, възникнало в резултат на отказа на всеки (субект – б. а.) от абсолютния суверенитет”11. Суверенитетът по дефиниция е неразривно свързан с възникването и развитието на националната държава. Но модерната национална държава не е нито единствената възможна форма на държава, нито върховото политическо постижение в човешката история. Концептуалната рамка, която включва идеите за народ, нация, общество, държава и управление, съответства на специфичен исторически контекст.
През последните години сред научните среди се говори за отмирането на принципа на суверенитета във връзка с нарастващата взаимозависимост на страните в икономически, технологичен, културен и екологичен план, с безалтернативността на либерално-пазарното обществено устройство, с неделимостта на международната сигурност; суверенитетът дори е разглеждан като преграда пред глобалните и прогресивните интеграционни процеси. Ограничаването на същността и съдържанието на държавния суверенитет обаче едва ли е равнозначно на прекратяването на съществуването му изобщо, по-скоро става дума за отпадането на някои възможности и прояви на неговото упражняване, а не за пълното му изчезване.
    Новият световен ред  като понятие и практика е свързан със състоянието и развитието на международните отношения след 1989 г., когато възниква необходимост от тяхното предефиниране поради факта, че в тях е налице една неопределеност, дължаща се на съществени, радикални изменения в съотношението на силите на световната сцена. Международната общност е узряла за възприемане и съобразяване с тази промяна, която е израз на появата на нови критерии, приоритети и параметри във функционирането на международната система. Именно в контекста на тази промяна САЩ, от позицията си на лидер и в условията на благоприятна за тях международна конюнктура, заявяват за настъпването на новия световен ред. Неотхвърлен, но и необяснен докрай, той е обусловен от противоречивата динамика на международните отношения. Не напълно изяснената му дефиниция е естествено заложена и предопределена както от преходността на международните събития и явления, така и от трансформирането на сега съществуващите модели в качествено нови. Счита се, че след разпадането на двуполюсния модел е на път да възникне нова поливариантна структура, която да предостави алтернативни възможности и хоризонти пред международните отношения. Независимо от положените сериозни усилия в тази насока, редица прогнозни разработки и концепции се оказват ненавременни и несъстоятелни. Вече е ясно, че “краят на историята” (Ф. Фукуяма) не е настъпил, а “сблъсъкът на цивилизациите” (С. Хънтингтън), не можейки убедително и категорично да обясни действителността, е по-скоро една дискусионна теза. Предизвикателството на новия световен ред би имало смисъл само като възприемане и осъзнаване на необходимостта от положителна промяна, тъй като опитът и традицията учат, че заявяваните в исторически план предишни “нови редове” са целели обикновено доминация и териториална експанзия и затова и са се проваляли. Действителността преди и по време на Втората световна война, за да си послужим само с един близък до нас по време пример, е красноречиво свидетелство за това. От друга страна обаче, внимателният анализ на понятието нов ред убеждава във възможността за принос на съвременната международна система за засилване на сътрудничеството между държавите. Именно понастоящем, в условията на сега съществуващия нов световен ред се реализира историческата повеля на стария континент – неговото обединение.
Международният ред е немислим без създаване на ефективни процедури за междудържавно сътрудничество. На практика международният ред е съществувал на всеки етап от историята на международните отношения, далеч преди американският президент Джордж Буш-старши да провъзгласи установяването на “новия световен ред”, свързан със засилване ролята на международното право и международните институции и ангажирането на международната общност за активни действия в подкрепа на общочовешките ценности, ако е необходимо и посредством въоръжена намеса. Още повече, че само няколко години след неговото заявяване понятието се превръща във фраза, предизвикваща противоречиви тълкувания. Този факт обаче не бива да води до разбирането, че световният ред е невъзможен по принцип. Напротив, с разширяването на кръга от участниците в международните отношения, със засилването на взаимната им зависимост, стимулирана от научно-техническия прогрес и изострянето на глобалните проблеми, тенденцията към общ световен ред става все по-отчетлива. Правителствата се сблъскват с предизвикателства, които засягат сигурността на всички държави, а все още не съществуват достатъчно ефективни световни политически и институционални средства за тяхното решаване. Ситуацията обаче се усложнява от запазването на елемента на традиционното силово противопоставяне, от състоянието нерядко близко до парализа, от която са обхванати някои от най-значителните междуправителствени организации. Същевременно действащ механизъм за ефективно, а още повече справедливо световно управление към днешния момент не съществува. Изграждането на световния ред се намира в нов етап, при който въпросът е не толкова дали да съществува “нов световен ред”, а какъв да бъде той?
    В периода след 1990 г. се утвърждава още едно знаково понятие, част от вече назованото триединство, а именно хуманитарната, интервенция. Тя се изявява от една страна като нова идея, мотивираща действия, насочени към реализиране на дадена политика, а от друга – като рутинна външнополитическа практика. Хуманитарната интервенция, проявяваща се най-често като въоръжена интервенция, е възприемана и утвърждавана от част от политическата класа като инструмент, чрез който международната общност получава възможност адекватно да отговаря на съвременните предизвикателства. Същевременно тя е неприемана и отхвърляна от други политически среди като рискова практика, неспособна да реши трайно и перспективно възникващите остри проблеми в международните отношения.
    Това е така, защото във всичките измерения на международния ред през различните исторически етапи от неговото развитие основен фактор си остава силата, и преди всичко военната сила и въоръжената намеса. Отношенията между държавите се определят от силата, смекчена само от договори, които те доброволно сключват помежду си, но които могат и да нарушават по свое решение. Поначало войната, при това всяка война, е прекъсване на съществуващия международен ред. Дали въоръжената хуманитарна намеса е просто израз на все същата realpolitik, но под различно наименование, или е явление, свързано с промяна на глобалната архитектура, както и със същността на политиката, държавата и суверенитета? Дали международната общност ще изостави принципите на териториалната цялост и ненамесата във вътрешните работи на други суверенни държави като основополагащи в международното право и международната сигурност в името на друг важен принцип – на уважението и защитата на правата на човека? Дали тези основни човешки права и свободи, грубото потъпкване на които се представя като основната причина за въоръжената хуманитарна интервенция, действително могат да обединят света и да се превърнат във фундамент на нов, по-справедлив международен ред? Единствено бъдещето ще даде отговор на тези въпроси. Безспорен е фактът, че ситуациите на сериозни нарушения на човешките права би следвало да привличат и трайно да ангажират вниманието на международната общност, която от своя страна трябва да разполага с ефективни възможности за предприемане на съответни мерки, включващи и употребата на въоръжена сила при определени условия. В този смисъл легитимирането на въоръжената хуманитарна интервенция все още не е факт в съвременното международно право, но е твърде вероятно да се превърне в такъв факт в бъдеще. При всички случаи обаче е необходимо изработването на ясни и точни критерии, постигнати в резултат от съгласие на по-голямата част от международната общност за това в какви случаи и при какви обстоятелства въоръжената намеса по хуманитарни съображения е оправдана. Всъщност дългогодишната дискусия по отношение на легитимността на хуманитарната интервенция олицетворява вечната дилема между ефективността и справедливостта в международните отношения. В единия случай справедливостта се жертва заради ефективността в действията на международната общност. В другия случай ефективността се жертва заради справедливостта, но дали справедливостта не се определя само според критериите на т. нар. велики сили?
В този ред на мисли логично е да се зададе въпросът доколко всъщност е нов провъзгласеният “нов световен ред”? Първата война в Ирак донякъде създаде модела, който днес е водещ в американското поведение. Войната в Афганистан, която последва атентатите от 11 септември 2001 г., потвърди избрания път. Въпреки подкрепата, която получава след атентатите и която е безспорно доказателство на теорията на Джоузеф Най за меката сила (soft power), т.е. влияние чрез ценности, институции и култура, САЩ се върнаха към традицията на наказателните акции, т.е. към тъй наречената твърда сила (hard power). Дори и американски учени, като например Робърт Кейгън12, твърдят, че най-поразителният момент в обявената от администрацията на Буш-младши стратегия в отговор на събитията от 11 септември 2001 г. е не толкова идеята за “изпреварващи действия” (или превантивна война – б.а.), колкото фактът, че новата стратегия на Джордж Буш се състои във възкресяването на американската политическа визия, датираща отпреди около половин век. Декларацията за намерението на САЩ да останат основна политическа сила, като обезкуражат всеки опит за оспорване на американското превъзходство, е публичен израз на основната теза на американското стратегическо планиране от края на Студената война.
 Тенденцията във външната политика на САЩ да поддържат напрежение в отношенията си с относително незначителни в сравнение с тях държави като Северна Корея и Куба, е наглед лишена от логика. Една действително имперска политика би довела до Pax Americana чрез установяването на отношения на търпелива доброжелателност със страни, чийто статут очевидно е временен. Само бъдещето ще покаже дали краткосрочната логика на САЩ  няма да се превърне в причина за радикално отслабване на позициите им в света в средносрочен план. В новата американска доктрина е заложен и друг ключов елемент – изоставянето и оттеглянето от универсалистката идея, факт, който пречи на САЩ да имат егалитарно, справедливо и отговорно виждане за света.13 А тъкмо универсализмът, по мнението на водещи представители на световната политическа класа, е първостепенен ресурс за всяка държава, независимо дали тя се стреми да господства и ръководи една нация или по-обширно, многоетническо имперско пространство. Новият световен ред не трябва да произлиза от вътрешната политическа представа и интереси на една държава, дори тя да е безспорен лидер и хегемон, а от общите интереси на всички нации и народи, от общата необходимост от сътрудничество.
Дали действително, започвайки от 90-те години на ХХ век, ситуацията се променя? Към “нов световен порядък” или към “нов световен безпорядък” върви планетата? Безспорно има аргументи в полза и на едното, и на другото твърдение. Въпреки всичко казано дотук, обаче, не трябва да се забравя написаното от Рейнолд Нийбур в периода между двата световни конфликта: “Прекомерната мощ на Америка, при всичките й опасности … носи някои действителни предимства за световната общност”. Не може да не бъде високо оценен опитът на американския президент Уудроу Уилсън за внасяне на морални критерии в системата на международните отношения посредством принципа на самоопределението и идеята за създаване на Обществото на народите, оповестени в известния документ “Четиринадесет точки” за постигане на справедлив мир. Независимо от прагматизма и предпазливостта на Франклин Делано Рузвелт при планирането на новото следвоенно устройство, не би могъл да се подценява фактът, че Съединените щати започват активно да изграждат нов международен ред, използвайки предимно институциите. Те имат безспорен принос за основаването на ООН като универсална организация за колективна сигурност. Усилената дейност на САЩ способства за създаването на една институционална инфраструктура, която в много части на света все още служи за основа на многостранното сътрудничество.
Дали в действителност светът е изправен пред алтернативата: “мирът на империята” или “мирът на закона”? Или, както предлага Цветан Тодоров, към двете трябва да се добави и трета – мирът на плурализма – който допринася за запазването на мира чрез равновесието между няколко сили.
Световният ред може да съществува само при условието на доброволно възприемане от страна на субектите на принципите и нормите, които го изграждат. А това е възможно само при определено съвпадение на тези норми и принципи с онези общи ценности, които са основание субектите да действат в определени граници, т.е. най-необходимото в днешния свят е онова, което бащите-основатели на американската демокрация наричат “уважение към мнението на човечеството.”14 Няма съмнение, обаче, че хуманитарната интервенция представлява определен интерес от гледна точка на същността и предназначението си. Тя е едно събирателно понятие, в което, a priori, по принцип и дефиниция, се съчетават силата и солидарността в защита на хуманизма. Въпреки това в процеса на своята реализация тя се противопоставя и фактически уронва суверенитета в неговото сегашно състояние, като аргументира поведението си с интересите на международната общност и със защитата на правата на човека. Хуманното отношение към човешкия индивид може да бъде разгледано като една триизмерна съвкупност от интереси. Първо, това са различните форми на общуване между гражданите, които са равнопоставени. Второ, формите на взаимодействие между държавата и гражданите, които се подчиняват на принципа на йерархическата субординация. Трето, формата на загриженост на международната общност към съдбата на отделния индивид, намираща израз в международноправната закрила на правата на човека и на основните свободи. Дискусията относно въоръжената хуманитарна интервенция логично се развива в две насоки и има две измерения: на подкрепа и утвърждаване, когато се осъществява в интерес на цялата международна общност; и на критика и отхвърляне, когато обслужва егоистични интереси на отделен международен субект.
Разгледаните елементи на посоченото триединство, предмет на настоящия труд, са важни и заемат централно място в съвременните международни отношения. Те предполагат и нова стратегическа визия за бъдещето на международната система, в това число и за Република България. След постигането на безспорния външнополитически приоритет – членството на страната в Европейския съюз, тя се нуждае от нова или коренно видоизменена и модернизирана стратегия за управление на своето участие в международните отношения. От изпълнението на тази стратегия ще зависи какви ще бъдат мястото и авторитета на България сред международната общност – или на уважаван, високо ценен и активно участващ партньор, вградил безценния си цивилизационен принос в хилядолетната идея за обединение на Европа, която е на път на се осъществи, или на формално присъстващ член без особен принос за нейното развитие.


< Предишна   Следваща >