Като основни фактори за избухването на вълненията могат вече да бъдат откроени дълго потисканото от диктаторските режими недоволство на населението от чудовищната корупция, неефективност на диктаторските режими, нарушаването на основните човешки права, масовата безработица и мизерия, високия относителен дял на младото население – до 30 годишна възраст (голямата част от него е добре образована, с висше образование, с достъп до интернет, говорещо английски или френски), което не вижда никакви перспективи за подобряване на положението си в своите държави без промяна на управляващия режим и икономическата му политика, и не на последно място някои конюнктурни, но продължително действащи фактори като рязкото увеличение на цените на храните в световен план.  
Не звучи сериозно версията, че вълненията в Тунис, а сега в Египет и Либия са организирани от външни сили, например американските тайни служби и НПО-та. Американците си дават много ясно сметка, че всяка дестабилизация в арабските държави може в крайна сметка да доведе на власт ислямистки режими подобно на резултата от иранската революция от 1979 г., и затова не биха изпуснали питомното т. е. сравнително приятелски настроените към тях режими в момента, за да гонят дивото – още по–верни американски приятели и марионетки - нещо което в съвременния свят става все по-трудно осъществимо и дори невъзможно, както виждаме от примера на шиитското правителство в днешен Ирак. Що се отнася до твърденията на Кадафи или сина му Сейф ал Ислам (в обичайната си роля пред медиите на доброто ченге), че зад безредиците в Либия и Египет стои “Ал Кайда”, това са много удобни оправдания пред света за избиването на протестиращите либийски граждани, но звучат твърде голословно и оттам – неубедително.

Протестите започнаха на 18 декември 2010 г. в Тунис с наглед незначителен битов инцидент! Тогава безработният 26-годишен висшист Мохамед Буазизи (семеен с деца!) се самозапали  на пазара в знак на протест срещу корупцията и грубото отношение на полицията към него. Неочаквано за всички, отчаяният му жест предизвика вълна от възмущение и демонстрации в негова подкрепа, политически искания  и истински бунт на протестиращите и това доведе до оставката на президента Бен Али на 14 януари и бягството му в Саудитска Арабия. “Жасминовата революция” в Тунис продължи с искания за отстраняване от правителството на всички бивши министри на сваления диктатор и провеждане на демократични реформи и многопартийни избори. Беше формирано”правителство на националното единство”, а управляващата дотогава партия беше отстранена от правителството на 27 януари.
В Египет протестите започнаха на 25 януари, като се спори дали водещите мотиви са били икономически или политически. След 18 дневни демонстрации главно в мегаполиса Кайро президентът Мубарак, управляващ от 1981 г., беше принуден не толкова от силния международен (главно американски) натиск, колкото от верните му дотогава военни да подаде оставка и да се оттегли на лечение, след като обещанието му, че няма да се кандидатира за нов мандат  не успокои протестиращите. По същото време след демонстрации в Аман йорданският крал Абдула Втори смени министър-председателя и правителството поради несправянето с икономическите проблеми на страната, а йеменският президент Али Абдула Салех обеща, че няма да се кандидатира за нов мандат през 2013 г. След като беше принуден да признае отделянето с референдум на Южен (немюсюлмански) Судан в нова държава суданският военен лидер-президент Омар Хасан Ал Башир също заяви, че няма да се кандидатира за нов мандат през 2015 г. Продължават демонстрациите с различни икономически и политически искания в Ирак срещу министър-председателя избран от най-голямата шиитска партия Нури Ал Малики, като все по-често се чуват искания за неговата оставка и нови предсрочни избори.
На 27 февруари беше отменено извънредното положение в Алжир, наложено преди 19 години, след като тогава ислямистите спечелиха първите многопартийни избори в страната, но управляващият Фронт за национално освобождение отказа да ги признае и запази властта си с помощта на военните. Това  е опит на алжирския президент Абделазис Бутефлика да търси компромис и примирие с опозиционните ислямисти, в сблъсъците с които загинаха няколко десетки хиляди души оттогава досега. В края на януари след поредица протестни демонстрации на бедното население саудитският крал Абдула обяви, че отпуска допълнително над 10 млрд. долара за Фонда за развитие (т. е. за подпомагане на бедните в страната) и 15%-но увеличение на заплатите на държавните служители.
Протестите на шиитското мнозинство  и недоволни сунити на островната държава Бахрейн бързо бяха успокоени от сунитската династия на крал Хамад с обещания да изплати на всяко семейство по 1000 динара=2652 долара и освобождаването на доста политически затворници. След краткотрайно затишие обаче след петъчната молитва на 25 февруари те избухнаха с нова сила и с още по-ясни политически искания за ограничаване властта на абсолютната монархия в страната.
На 15 февруари избухнаха бунтове в известния с опозиционните си настроения либийски град Бенгази, които светкавично обхванаха цяла Източна Либия – Киренайка, а после се прехвърлиха и в западната част на страната – Триполитания, и сред номадските племена на юг – във Фезан. Някои военни части минаха на страната на народа, министри, посланици и други официални представители обявиха, че скъсват с режима на Кадафи в знак на протест срещу кървавото потушаване на размириците и убийствата на цивилни граждани от режима, използващ за целта  и чуждестранни наемници. В момента практически цяла Източна Либия е под властта на въстаналия народ, в Бенгази се сформира временно правителство, което разпали опасения, че ако семейството на Кадафи успее да задържи властта си над Триполитания, страната може да се разцепи отново на трите си съставни части, обединени навремето в италианската колония Либия. Най-сериозният признак за това, че Кадафи вече е изгубил контрол над процесите в Либия е напускането на постовете им последователно от министъра на вътрешните работи, министъра на правосъдието и главния прокурор на страната, които са по-добре ориентирани в ситуацията отколкото многобройните либийски дипломати в чужбина, които се отказаха от служба на режима на Кадафи и преминаха на “страната на народа”. По-циничните коментатори обаче твърдят, че диктаторите падат в страни, които са бедни на природни ресурси като нефт и газ, докато петролното богатство може да помогне на тираните в страни като Либия да запазят властта си. Най-вероятно е все пак до няколко дни или седмици да имаме промяна на властта и в Триполи след като някои от верните дотогава военни изоставят Кадафи, дезертират при неговите противници или просто го застрелят както се е случвало нееднократно при подобни конфликти не само в арабската история.
    Вълната от народни въстания и революции в арабския свят, а по-скромни протести имаше по същото време и в Иран, напомня много на революциите в Източна Европа от есента на 1989 г. Приликата едва ли е случайна и повърхностна. Арабските държави  са като скачени съдове, известно е огромното културно и идейно влияние което упражнява 80-милионният Египет върху всички тях. В тези държави практически цялото население гледа египетска телевизия, катарската “Ал Джазира” и кувейтския канал “Ал Арабия”, и се стреми да подражава в определена степен на всичко, което се случва в Египет. А в Египет след народни протести дългогодишният диктатор беше свален и новото военно управление обеща сериозни реформи и най-вече многопартийни избори след шест месеца или до края на годината. В арабските страни са много популярни и турските телевизионни сериали, които представят един доста примамлив модел на светско относително прозападно общество и начин на живот на успешно развиваща се страна с ислямски традиции като Турция. Твърде вероятно е точно Турция  да се превърне в образец за подражание за новите режими в арабския свят, които се очертава да заместят досегашните диктатури. Това означава както запазване на добрите отношения със САЩ и страните от ЕС, така и преминаване първоначално през “просветени” военни режими, и контролирана от военните “ислямска демокрация”, преди да се достигне до истински свободни избори, многопартийна система и парламентарна демокрация от западен тип.

    Като очаквана последица от протестите и народните въстания в арабския свят МВФ ревизира прогнозата си за цените на петрола през 2011 г. в посока допълнително нарастване, като прогнозира и вероятно ново увеличение на цените на храните, поради пряката им връзка с цените на горивата в света.
    Интерес представляват  не само последните събития в арабския свят, но и международните реакции спрямо тях. Отново бяхме свидетели на забавените и неадекватни реакции на Европейския съюз и САЩ спрямо протестите в Тунис и Египет, а сега и в Либия. Пролича първоначалното нежелание на Брюксел и Вашингтон да се солидаризират с исканията за оставка на дългогодишните диктатори поради желанието да не се нарушава “стабилността в региона”. Разбира се, в това няма нищо изненадващо, дипломацията е една от най-консервативните човешки дейности. Едва след известията за масовите убийства на цивилни протестиращи в Либия, западните правителства се пораздвижиха и изглежда започнаха да предлагат мерки, по-адекватни на развитието на ситуацията.
Американският държавен секретар Хилари Клинтън потърси обединена подкрепа срещу либийския лидер Муамар Кадафи на Съвета по правата на човека на ООН в Женева. На 25 февруари 47-членния съвет постигна консенсус и прие резолюция, осъждаща насилието на либийските сили срещу протестиращите като даде начало на международно разследване за възможни престъпления срещу човечеството в Либия. Съветът за сигурност на ООН прие с единодушие резолюция за налагането на строги санкции срещу либийския лидер Муамар Кадафи, семейството му и приближените на режима. Сред приетите мерки са забрана за пътуване и запор над авоарите на Кадафи и неговите близки. В списъка са изброени общо 16 имена. Съветът за сигурност на ООН нареди още незабавно прекратяване на оръжейни доставки за Либия и обеща да внесе в Международния наказателен съд нападенията срещу цивилни граждани, тъй като тези смъртни случаи „може да се приравнят към престъпления срещу човечеството”.
На 28 февруари ЕС одобри замразяване на авоарите и забрана за пътуване на либийския лидер Муамар Кадафи и други 25 членове на семейството и най-близкото му   обкръжение. Пакетът санкции включва ембарго върху доставките на оръжия, както и върху осигуряването на специални средства, като сълзотворен газ, които могат да бъдат използвани срещу протестиращите. Приетите от ЕС мерки ще влязат в сила през следващите няколко дни.
По същото време прокурорът Луис Морено-Окампо от Международния наказателен съд обяви, че започва предварително разследване за евентуално извършване на престъпления срещу човечеството в Либия, след като в събота Съветът за сигурност на ООН обяви, че в Либия се извършат систематични атаки срещу цивилното население, които може да бъдат оценени като престъпления срещу човечеството.
Западни политици и експерти предлагат като една от наложителните спешни мерки срещу войната на режима на Кадафи против собствените му поданица да бъде  наложена забранена за полети зона над Либия, като тази между 1991 и 2003 година, която успешно защити иракските кюрди от опустошителните действия на Саддам Хюсеин. Друга спешна мярка срещу възможностите на режима на Кадафи да продължава гражданската война в страната би било замразяване на всички международни плащания към режима в Триполи (предложено и от германския външен министър) за определен срок – до прекратяване на военните действия.

Положително впечатление прави досега предимно мирния характер на протестите – насилието винаги се предизвиква или започва от силите за сигурност!, участието в тях на огромно мнозинство млади хора, светските искания при това с изявена политическа окраска, и настояванията за приемане на нови политически стандарти  - свободни избори, право на свободно сдружаване и изразяване на мненията, по-голяма социална ангажираност на държавните власти с проблемите на хората и равнопоставен диалог с тях, лозунги против авторитарния и диктаторски характер на досегашното управление и в последна сметка искания не само за социално-икономически реформи в полза на „обикновените хора”, но и за широк политически плурализъм. Исканията за създаване на теократична държава (подобна на Иран или Саудитска Арабия) са практически незабележими или в сферата на екзотиката – в момента те не са включени изобщо в дневния ред на протестиращите и няма сериозни признаци това да се  промени в близкото бъдеще.
Засега освен наложителните спешни санкции срещу либийския режим като най-разумна политика изглежда да се изчаква развитието след поредните „дни на гнева” в поредните държави, засегнати от протестите на дълго трупалото недоволството си местно население. Най-важните международни фактори  в случая като ООН, САЩ и ЕС и разбира се, Лигата на арабските държави, която има съобразителността да замрази членството на Либия докато траят кръвопролитията там, следва обаче да бъдат достатъчно разумни. Това означава освен задължителното категорично осъждане на насилието срещу цивилно население и мирно протестиращи граждани, да настояват за освобождаването на политическите затворници и политическа трансформация към създаване на правителства на широка национална основа, които да подготвят страните си за честни и демократични избори. Освен това, желателно е да продължават да се въздържат от някои стъпки които биха били изтълкувани като опит за нов американско–ционистки заговор и намеса във вътрешното развитие на суверенни арабски и мюсюлмански държави. Всяка погрешна стъпка  в тази посока би наляла вода в мелницата на пропагандата на фундаменталистите или на режими като иранския и либийския.

Емил Асемиров, политически анализатор  
28 февруари 2011 г.