Ще преодолеем ли историческата и геополитическа инерция? Печат
Автор Валентин Стоянов   
Събота, 31 Декември 2011 16:51
Погълнати от рутината на модерното ежедневие, често губим поглед върху дългосрочните тенденции, които определят развитието на България и националната идея през вековете. Оттук произтичат и много от проблемите на съвременната ни държавност, както и неспособността (или нежеланието ни) да погледнем дори няколко десетилетия напред в опит да разберем какво развитие ни предстои. Настоящата статия е опит за обобщение на това как сме се развили като национална общност от Възраждането до днес, както и лично мнение за това, което може да ни очаква като нация и държава в исторически и геополитически план.

Век на относителен възход

Каква е „голямата картина” през последните две столетия. В началото на XIX век започва подем на българската национална идея, който историците наричат „Възраждане”. Официалното стартиране на този период се датира към началото на 60-те на XVIII век, когато е написана История Славянобългарска, но всъщност предпоставките за Възраждането са много и комплексни. В хода на XVIII и XIX век, особено след края на смутните кърджалийски времена, българският народ бележи демографски подем и „колонизира” етнически голяма част от Балканите. Разбира се тук се включват както Мизия, Тракия и Македония (в тяхната цялост), така и Поморавието, части от днешни Албания и Косово, оформени са големи български общности в Бесарабия, Влашко и Анадола. Османската империя се разпада след поредица от войни, част от населението ни търси спасение в чужди земи, но въпреки това демографският подем на българския народ е значителен, като за това свидетелстват и сведенията на десетки западни дипломати, учени и пътешественици. Създадена е Екзархията, която (особено след плебисцитите в няколко югозападни епархии) обхваща около два пъти по-голяма територия от тази на съвременната българска държава. С огромни усилия са изградени наченки на образователна система, която е един от най-значимите примери за силата на гражданското ни общество, защото само с дарения и лични усилия са положени основите на българското училище и читалище. Развива се модерно национално самосъзнание и започва осъзната и целенасочена борбата за независимост от Османската империя.

Активизираната международна обстановка довежда до Освобождението, а само седем години по-късно идват Съединението и успешна война със Сърбия. През 1908г. трибутарното Княжество България обявява формална независимост. Националната идея е в подем, водена от няколко поколения възрожденски българи. Историческите и геополитическите шансове са на страната на възстановената българска държавност. Този устрем, започнал преди повече от век, е пресечен драматично през лятото на 1913г. и окончателно прекратен с Ньойския договор. Периодът на възход е свършил и България навлиза във век на относителен упадък. Скоро се навършват 100 години от загубата на Междусъюзническата война и дистанцията на времето предлага възможности за сериозен анализ. Дори и да изглежда в някаква степен романтично и опростено – такава е генералната история на този век на български национален подем.

Век на относителен упадък

След края на Първата световна война страната ни навлиза в коренно различен период, характеризиращ се с ерозия на националната идея. Подем бележат леви идеологии и националният нихилизъм. В македонския спектър на обществото определени групи прегръщат илюзорната идея, че комунизмът и Съветският съюз могат по някакъв начин да решат националния въпрос в полза на българщината. Последното разбира се никога не се случва, нещо повече – събитията се развиват в противоположна спрямо българските интереси посока, тласнати от директивите на Коминтерна. Братоубийствата през 1923-а и 1925-а също са инспирирани от Коминтерна и от други външни фактори. Превратът от 19.05.1934г. пък е едно от най-големите за България падения през ХХ век. Извършен с активното съдействие отново на Коминтерна, но и на Белград, метежът води включително до забрана на ВМРО и така се стига до най-ниската точка на борбата за опазване на българщината в Македония и Източна Сърбия. Националното предателство и нихилизмът са пуснали дълбоки корени и сеят метастази във всички сегменти на българското общество. От набиращ скорост геополитически играч страната ни доброволно се превръща в придатък на чужди геополитически планове. Проблясъци през следващите години има само в началото на 40-те, когато България по дипломатически път си връща Южна Добруджа и далновидно отказва да прати войски на Източния фронт.

После идва 09.09.1944г. и настъпва най-тежкият за националната идея период. Насилствената македонизация в Пиринско вече е достатъчно познато на българската общественост събитие. А преди две десетилетия не беше така. Има обаче много други факти от онова време, които се премълчават или не получават необходимата гласност. Системното изтребване или прогонване на огромната част от българския елит все още не е достатъчно добре анализирано. Това е и едно от най-пагубните за националната идея събития с изключително тежки последици. Концлагерите, Възродителният процес, сервилната външна политика са различни проявления на една философия, довела до ерозиране на нацията и отслабване на България. Под диктовката на Големия брат политиката на защита на българщината в съседните страни напълно отсъстваше. В същото време вътре в България се създаде изкуствено противопоставяне на етнически и религиозен принцип, което в крайна сметка доведе до изселване на стотици хиляди наши сънародници от турски произход и ги отблъсна от България. Да, това беше огромна грешка, от която страната загуби много. Негативните последици не са просто в стопански, демографски и социален, а най-вече в чисто човешки аспект, защото страната безвъзвратно изгуби част от своето население, а с това – и част от потенциала си за развитие.

През цялото това столетие на относителен упадък, започнало с националните катастрофи от началото на ХХ век, българското етническо землище непрекъснато намалява. Огромна е трагедията на тракийското население през 1912-1913г. Македония става арена на въстания, войни и чужда пропаганда, които нанасят силен удар върху българщината. Северна Добруджа губи вековния си етнически облик. В отстъпление е и националната идентичност на общностите ни в Съветския съюз, Румъния и Албания, а Поморавието е напълно заличено като територия с българско население и вече дори отсъства от националното ни съзнае като традиционна българска територия. Всичко това ясно илюстрира свиването на българското етническо пространство до неговото най-тясно ядро и изчезване на вековната му „периферия” в различни части на Югоизточна Европа. Историческите превратности имат свои геополитически измерения и нанасят на България изключително тежки удари през ХХ век.

Колкото и да не ни се иска, това представлява голямата картина на националното ни развитие през последното столетие.

Съвременната перспектива

С навлизането в XXI век все повече би следвало да си зададем въпроса накъде отиваме, по какъв исторически път сме поели и в какъв геополитически контекст се развиваме. На пръв поглед има много негативни фактори, какъвто е демографската криза. Някои от традиционните български общности в близката чужбина силно ерозират. Много млади хора напускат България и планират живота си зад граница. Деиндустриализацията е факт. Икономиката на страната е сред най-неконкурентните в Европа. Всичко това води до някои песимистични изводи и допълнително създава катастрофични представи и светоусещане сред българското общество, които пък се раздухват допълнително от медийната машина. Истината е, че две десетилетия след началото на демократичните промени България далеч няма тези позиции и успехи, на които толкова се надявахме в началото на Прехода.

От друга страна обаче трябва да подчертаем, че има тенденции, които могат да дефинират едно ново и значително по-добри позиции за България и българщината след близо век на почти постоянно отстъпление. Членствата в Европейския съюз и НАТО са безспорни успехи на крехката ни демокрация и в същото време дават важни геополитически предимства на страната ни. Именно поради тази причина трябва да се стремим към засилване на ролята ни и в двете организации.

Наред с това в момента има реални шансове за стратегическо използване на прословутото „благоприятно географско положение”. През територията на България минават половината от 10-те трансевропейски транспортни коридори и приоритет номер едно за страната би трябвало да е изграждане на адекватна и цялостна инфраструктура по тези трасета. Касае се не само за магистрали, но и за различни проводи, железници, летища, пристанища и т.н. Това е фундаментална предпоставка за привличане на стокови, капиталови и човешки потоци именно през територията на България (в конкуренция с редица други страни), което би довело до икономическо стабилизиране, а едновременно с това би дало и допълнителни гаранции за националната сигурност. Липсата на адекватна инфраструктура е и причина територията ни често да бъде заобикаляна (включително от инвеститори), което пък означава огромни пропуснати ползи за страната и третостепенно геополитическо положение.

Същото в най-голяма степен важи за реализиране на няколко от големите енергийни проекти. Добре развит и диверсифициран енергиен сектор, транзитни такси от пренос на суровини и привличане на енергийни трасета, инфраструктурата по които контролираме, би трябвало да са стратегически императив за България. Дори без да използваме банални термини като „енергиен център на Балканите” трябва да сме наясно, че страната ни е трети по големина износител на електроенергия в Европейския съюз (след Франция и Чехия). Разбира се това не трябва да бъде разглеждано като някаква самоцел, но е факт, както е вярно и това, че покриваме един голям процент от енергийния дефицит в района на Югоизточна Европа. Както е факт, че някои от основните планирани трасета за пренос най-вече на газ (но и на петрол) в тази част на континента пресичат територията на България. Нека не забравяме, че страната ни е консуматор на сигурност и наша основна цел би следвало да бъде увеличаване на тази сигурност и съответното засилване на позициите ни в регионален и по-широк мащаб. А енергийният бранш има не само икономическо, но и определено геополитическо значение.

Всички тези фактори (членство в ключови наднационални организации и развитие на транспортни коридори и енергийни проекти) трябва да играе решаваща роля за укрепване на националната идея в един свят на непрекъснати, динамични и радикални промени. Необходимо е тези възможности да бъдат използвани целенасочено и за укрепване на България и националните ни позиции. От геополитическа гледна точка съвсем не сме без шансове, които чакат реализация.

Едно важно уточнение. Измерителите за силата на която и да е държава и национална общност винаги са били в повече или по-малко константни през хилядолетията. Касае се най-общо за степен на стопанско развитие, за отбранителни способности, за количество и качества на човешкия капитал. От тази гледна точка е сравнително лесно да се определи върху какво трябва да се фокусира една държава, за да бъде по-сериозен фактор и да има по-благоприятни перспективи за развитие. Същото важи и за България и това е част от голямата картина, която би следвало да вижда политическата ни „класа” отвъд баналния цикъл на четиригодишните управленски мандати.

В тази връзка е важно и привличане на членовете на българските общности зад граница към един общонациаонален съзидателен процес. По-активна политика по отношение даване на българско гражданство е само един от инструментите за постигане на тази цел. Подобен процес обаче е много по-комплексен и включва интензивни контакти в стопанската, обществено-политическата и културната сфери. Разбира се, нацията трябва да бъде разглеждана в нейната етническа и религиозна цялост и по никой начин да не се стига до процеси на дезинтегриране или дискриминиране на отделни нейни части. През вековете българската национална идея винаги е била силна с приобщаването и способността си да обединява, а не с „отродяването” на отделни общности и робуването на предразсъдъци. Така е било още в Средновековието, така разсъждава Апостола, така действа нашият народ и при спасяването на сънародниците ни от еврейски произход по време на Втората световна война. Ако погледнем историческите генезиси и на съседни народи, ясно се вижда каква огромна роля за национален възход е изиграло приобщаването на различните общности, включително на много представители на българската, за съграждане на съседни нам държави. От тази гледна точка е много важно да бъде преосмислено вроденото чувство за „елитизъм” на етнически „чистия” българин спрямо представители на различни етнографски, диалектни и конфесионни общности на наша територия, които нито са по-малко български, нито по-малко желаят просперитет на общата ни родина.

На фона на съседите

От една страна България стои стабилно в геополитически план, включително в контекста на тежката стопанска, но и политическа криза, разтърсваща Европа и голяма част от Западния свят. Предимства на страната ни от тази гледна точка са относителната предсказуемост, финансовата дисциплина, ниският публичен дълг. Членствата във все още елитни клубове като ЕС и НАТО са от голямо значение. В България няма сигнали за някакви сериозни противопоставяния и латентни конфликти в етнически и религиозен план – нещо, което не може да се каже за някои страни в региона.

Същевременно има и много тежки недостатъци, които може да окажат твърде негативно влияние и в геополитически план. Някои от тях вече бяха споменати: ниска раждаемост, миграционни процеси, негативни тенденции по отношение развитието на човешкия капитал.

Съпоставена със съседните държави и в чисто сравнителен план може да се каже, че България стои относително добре.

Турция е регионалната суперсила и през последното десетилетие изживява истински стопански бум. Наред с това разполага с голямо и бързо растящо население. Страната е важен играч дори в Евразийски план, като през територията й минава и голяма част от транзита на природен газ и петрол. В дългосрочен план негативно влияние може да има конфликтът с кюрдското малцинство, както и някои разломи в турското общество по линиите „светско – религиозно” и „военно – гражданско”. Дълго време основен съюзник на Запада по време на Студената война, през последното десетилетие Турция отчетливо води еманципирана външна политика. Тази геополитическа „пренастройка” дава основание за много коментари и анализи, но едно е сигурно – Турция остава най-значим от стопанска и военна гледна точка субект в региона.

Гърция преживява изключително тежка стопанска и политическа криза. Твърде е възможно за четиригодишен период икономиката на страната да се свие с около 20% с всички последици от такъв спад. Дълго време и тази държава беше основен фактор в южния фланг на НАТО и геополитическата обстановка по време на Студената война донесе много ползи на страната. След промените от началото на 90-те значението й за Запада намаля в стратегически план, но Гърция успя да се възползва от членството си в Европейския съюз, както и от икономическата си експанзия, особено в района на Югоизточна Европа. Въпреки тежките съвременни предизвикателства и влошения международен статус, страната продължава да следва основния си геополитически курс в различните аспекти и да отстоява адекватно своите позиции. Това важи и за основни енергийни проекти. Гърция е част от Южен поток, който е реалистичен и с висока степен на осъществимост, за разлика от Бургас-Александруполис, в който Гърция също има участие. Страната има и водеща роля в т.нар. Южен газов коридор, като много анализатори смятат проектите ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия) и TAP (Трансадриатически газопровод) за по-лесно осъществими от конкурентния Набуко, който не минава през гръцка територия. От инфраструктурна и стратегическа гледна точка трябва да се спомене, че вече Китай използва страната като един от входовете си към Европа чрез милиардни инвестиции в пристанището Пирея. Ако погледнем голямата картина, ще видим, че въпреки изключително тежката криза и влошения имидж, Гърция продължава да удържа едни стабилни позиции в геополитически план и това трябва да бъде отчитано.

Ситуацията при Румъния е някак сходна. Икономически държавата продължава да е в тежко състояние, като дори трябва да се каже, че само между 2008 и 2011г. суверенният дълг на страната се утрои (от 13% на 40% от БВП). Все пак, въпреки сериозните стопански затруднения Румъния е средно голяма за европейските мащаби страна с население от около 20 млн. души, с добре развит енергиен сектор, със стабилни позиции в международни структури. Определени аспирации към Молдова със сигурност ще определят много от бъдещите ходове на Букурещ, но рисковете от конфликти на изток ще имат и отрезвяваща роля. Същевременно ще се държи и сметка за състоянието на унгарската общност в страната.

В далеч по-тежко положение от стратегическа гледна точка е Сърбия. Преживяла тежко последните две десетилетия, страната редуцира значението си до сравнително малък регионален играч. Отпечатък върху външната политика ще носят Косовският конфликт, някои неуредени отношения със съседни държави, но с конфликтен потенциал са заредени и Санджак, Войводина, както и Босна и Херцеговина. В геополитически план Сърбия изглежда странно раздвоена между декларираните аспирации към членство в Европейския съюз и реверансите към Руската федерация. Ролята на Русия в страната изглежда се увеличава, включително чрез потенциално военно присъствие и засилване на позициите в енергетиката. В обозрима перспектива Белград няма да бъде част от евроатлантическата интеграция, а е възможно и разпалване на стари конфликти, както и възникване на нови. В Западните Балкани има много потенциални горещи точки, активизирането на всяка от които ще окаже силно негативен ефект върху развитието на Сърбия.

И накрая Република Македония – най-близката на България държава в народностен, езиков и културен план. Младата страна претърпя бурен Преход, който включи и квази гражданска война преди десетилетие. Икономическата ситуация е тежка, а надеждите за скорошно членство поне в НАТО бяха попарени. Много от старите зависимости на Скопие все още не са скъсани и това е основният фактор, който играе негативна роля за развитието на страната. Без излизане от затворения кръг на тези стари зависимости Македония не може да очаква нищо добро. Само преформатиране на отношенията със съседите може да изведе младата република на качествено нов път. А като говорим за „пътища”, до голяма степен именно Коридор №8 може да отведе Скопие в по-добра посока. За съжаление, на този етап статуквото край Вардар успешно се пази от преторианците на стария ред и това със сигурност не е от полза за Македония. При всички случаи България трябва да е постоянен и гласовит адвокат за влизане на Р Македония в НАТО и ЕС, както и да оказва реален натиск за изграждане поне на така желаната железопътна линия през границата. Възможни опции за засилване на сътрудничеството са и трети лъч на Южен поток (който да минава през Македония и Албания), както и активизиране по проекта АМБО. Така или иначе, от стратегическа гледна точка Македония е в много тежка ситуация и едно от очевидните средства за преодоляването й е засилване на връзките с най-стабилния си към момента съсед. А това е България.

Накъде, все пак?

Както отбелязва и геополитическият анализатор Джордж Фридман, всяка страна, всяка национална общност има една голяма и водеща цел през вековете. Ако си зададем въпроса коя е нашата първостепенна цел през цялото ни досегашно историческо развитие, отговорът не е съвсем лицеприятен. Защото става дума за самото оцеляване на българските нация и държава през столетията. И наистина, ако помислим трезво, българският народ е бил под чуждо владичество през половината от историята си, борейки се именно за оцеляване в един наистина труден и динамичен регион. Когато самото съществуване на държавата не е било под въпрос, идва ред на следващата по важност голяма цел, която се състои в разширяване на българското влияние. Геополитическите принципи и големите сили, които движат човешкото развитие, са на практика константни. Затова трябва да осъзнаем, че „голямата картина” е сходна и в днешно време. Затова е важно да запомним, че защитата на националните интереси е важна и днес – в епохата на глобализацията, масовата култура и световната експанзия на една икономическа и политическа парадигма. Който се поддаде на илюзията, че националните интереси вече нямат значение, със сигурност се обрича (и заслужава) да заеме маргинална историческа и политическа позиция и да принесе в жертва своя суверенитет. Последиците от това все още ги чувстваме особено след периода 1944-1989г. и никога не трябва да забравяме какво струваше той на българската нация и държавност.

Едно трябва да е ясно – от нас самите зависи в каква посока ще тръгне България. Ние решаваме дали да продължи едновековния период на относителен упадък и отстъпление или да навлезем в нов възходящ етап от развитието си. Нихилистичното отношение към държавността и нацията ни накланя везните по-скоро в първата посока. Трябва обаче да помним, че в своята история България има много победи, както и много успешни примери за това, че с обединение и формулиране на ясни национални цели бихме могли да се развиваме възходящо и да се справяме с всички големи предизвикателства по хилядолетния път на страната ни.