"Aferim be kerata" /Браво бе рогоносчета/ Печат
Автор Еню Димитров   
Понеделник, 12 Март 2012 21:06

"Aferim be kerata" /Браво бе рогоносчета/

Еню Димитров٭

На 11 януари 2012 година Народното събрание на Република България гласува Декларация, в която се съдържат неверни, пресилени, срамни и опасни, с далечен прицел и непредвидими последици твърдения, че в началото на 90-те години на ХХ век е извършено "Етническо прочистване" и "депортация" на етнически турци извън пределите на страната.

Декларацията бе внесена преди две години от Иван Костов от името на "Синята коалиция" и бе подкрепена от 117 депутати от управляващата партия ГЕРБ и от опозиционните ДПС, 3-ма от БСП и част от независимите. Реакцията на комшиите бе в духа на техния присмехулно-възторжен възглас "Aferim be kerata" /Браво бе рогоносчета/.

Както е известно, вносителят има съществена вина за торпилирането на преговорите между двете страни по пакета "имуществени, социални и хуманитарни въпроси", фиксиран, официализиран и договорно скрепен в чл. 2 от Договора за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество от 6 май 1992 година. Серийните изпълнения по-рано и по други въпроси през неговото управление бяха широк пробив в българската позиция, тъй като обърнаха договорената вече хронология и осигуриха разглеждането на първо място на турските претенции като оставиха на заден план и забвение възникналите и дискутирани далеч по-рано български претенции. Сега целта му навярно е да се заметат следите и да привлече съучастници със задна дата за тези свои прегрешения, отчитайки спадналия си авторитет. Не е изключено текстът на декларацията да е внушен и отвън и то от няколко места. Има доказателства поне за едно от тях – това е турската страна в лицето на Мюмюн Сезгин, известен политически хамелеон, понастоящем функционер на "Балгьоч"– чуждоподанна организация, покровителствена от МИТ /Националната разузнавателна служба на Турция/ .

Оказва се, че един Мюмюн може да "вербува" цял един министър-председател /Елиаз Базна ряпа да яде/.

Неизвестен е обаче механизмът, по който депутатите от управляващото мнозинство са заставени да мислят и гласуват по един и същи начин по един толкова значим въпрос, който най-малкото е спорен и голяма част от тях въобще не оценяват постъпката си. С това те поеха абсолютно неоснователно и неоправдано товара от грешките на Иван Костов. За забегналите от заседанието депутати от БСП този въпрос за механизма не стои. Те също не са искали дебат. Ясно е, че с неучастието си в гласуването те отново отварят вратички /в това число и към вносителя и другите политически субекти/, подкрепяйки ги мълчаливо с цел бъдещи комбинации в духа на свойствената на ръководния й политически елит коалиционна "култура". За всеки случай те са оставили трима свои колеги в залата, които са гласували също "За" декларацията, с цел да ги използват като "топла връзка" в тези бъдещи комбинации.

Декларацията съдържа груби и правно-неиздържани квалификации без факти.

Самият Сезгин и приятелите му потвърдиха на специална пресконференция, че такива няма. Тоест декларацията се оказва фалшификат.

Доколко темите, третирани в нея, са деликатни и сложни и неподатливи на груби еднозначни квалификации, говори и самата турска позиция по време и веднага след втория тур разговори между българската и турската делегация в Кувейт през октомври 1989 година, с която започна нормализирането на отношенията – точно след "Възродителния процес", в голяма степен инспириран от Турция. Тогава ръководителят на турската делегация, министърът на външните работи Месут Йълмаз, заяви: "И двете страни /държави/ са еднакво виновни за това, което се случи между нас". Сега сигурно той би бил още по-доволен, че цялата вина от дистанцията на времето е хвърлена върху България и то от "достойните" й чеда. А той имаше много сериозни съображения да снижи вината на неговата страна поне до 50 %, тъй като не България, а Турция в продължение на повече от 100 години си играеше със съдбата на турскоговорящото население у нас. И не само с него, но и с българите, прогонени от Източна Тракия и Мала Азия с огън и меч през и преди 1913 година, като никой от тях не видя повече родното си място и никой от техните наследници не е получил възмездие или право да ползва имотите на своите родители.

Разликата между нещастните тракийци и "балгьочовците" е огромна. Най-лошото е, че ощетени от тази декларация ще бъдат пак те, не само те, а и целият ни народ, защото съгласно рамката за водене на преговорите, решаването на имуществените въпроси ще става чрез изравняването на насрещните претенции и изплащане на салдото. Това е по протокола Иван Башев-Чаалаянгил от 22 август 1966 година. Иван Костов го знае!

Едно паралелно разглеждане на поведението на двете страни далеч преди т.н. "възродителен процес" и след него дава ясна представа доколко нашите народни представители могат, желаят или са способни да защитават националните интереси и да спазват клетвата, която са положили за това.

Известно е, че след Балканските войни /1912-1913г./ между България и Турция остават за решаване именно тези два основни въпроса – изселническият и за имуществените и финансови претенции, популярни още като "висящи въпроси". Как са решавани и решавани ли са те въобще?! И това Костов знае, защото финансовото министерство е било най-ангажирано с тези проблеми .А той е бил финансов министър.

България се е стремяла винаги да реши чрез преговори тези проблеми, спазвайки буквата и дори запетайките на подписаните договори. Турция, обратно, се е стремяла винаги да не ги реши и да заобиколи договорите, когато прецени, че не я устройват и да получи по-голяма "степен на свобода", отколкото договорите й предписват. Красноречиви примери за това са Цариградският мирен договор от 5 /18/ октомври 1913 година и Одринското споразумение от 2 ноември 1913 година Известно е, че те признават статут на бежанци на прогонените българи и гарантират правото им на завръщане. Такъв статут имат не само източнотракийците, но и малоазийските българи. Те са прогонени от окръзите Балъкесир и Бандърма /отвъд Мраморно море/ от 26 села, където военни действия въобще не са водени и то 5 месеца след подписването на Цариградския мирен договор.

И българските държавници в миналото, независимо дали са управляващи или опозиция, винаги са се отнасяли отговорно към тракийския въпрос, тъй като той е въпрос на държавата и от юридическа, и фактическа гледна точка. Той е възникнал като такъв, затова е въпрос на международното публично право. Той не е частен въпрос, не е въпрос и на международното частно право, в какъвто е искала и иска да го трансформира турската дипломация, особено напоследък, окуражена от склонността в тази посока на българските управляващи и дипломати. Затова турците винаги са заявявали: "дайте документите и ще ви върнем имотите". Интересното е, че сега подведените управляващи започват да говорят същото.

Оригиналните документи обаче са в турските архиви. От бежанците не може да се иска такова нещо. Ние обаче имаме точни насочващи справки за водене на преговори. Към изселванията и съдбата на изселниците подходът на България е бил винаги по-демократичен .

Спасявали сме евреи и мюсюлмани, но предаваме българите сега. Що за политици имаме? Те дори не мислят за банатските и бесарабските българи – как и защо са в тези далечни страни. Страхуват се да не ги обвини някой, че мислят много. А те са там не заради райския живот в Османската империя. А благодарение на Мария Тереза и Екатерина Велика, които са ги спасили от геноцида. Още след Първата световна война нашата бедна, орязана от грабителски договори държава, проявява безпрецедентен за Балканите хуманизъм, нямащ аналог въобще в Европа. По–красноречив дори от спасяването на евреите, защото се отнася за население, считано за враждебно. Тя единствена откликва на призива на американския президент Удроу Уилсън, съдържащ се в една от 14-те точки за мир, да не се гонят малцинствата. През 1921 година България приема закон в този дух, който дава право на всички напуснали нашата територия да се завърнат, да влязат във владение на имотите си, дори без да имат документи за това, а само въз основа на свидетелски показания и в следващите 2 години да се снабдят с документи. Тя излиза с предложение това да става на реципрочна основа. Турция проявява коренно различен подход. Тя не разрешава, въпреки оставеното в сила Одринско споразумение, на нито един българин /и досега/ да се завърне, оправдавайки се, че имотите им са заети от мюсюлмани-заселници. Независимо от тази крещяща нереципрочност в България се завръщат 15 000 мюсюлмани.

И в следващите години България проявява последователност, а Турция – не. С подписания през 1925 година Договор за приятелство, допълнен с един Протокол и една Конвенция за установяване, е съгласуван механизмът за решаване на имуществените въпроси на изселниците, но не и на бежанците. За последната група остава да действа Одринското споразумение. То не е обезсилено. Обезсилен е само Цариградският мирен договор. Бежанският статут на лицата прогонени през 1913 година и преди това се запазва. Той е признат и от Обществото на народите със специален протокол, с който се отпуска на България т.нар. Бежански заем през 1926 година. Турция също отново признава този статут с присъединяването си към ОН през 1932 година.

Има два съкрушителни аргумента, че Турция води точна сметка за присвоеното.

1. През 1932 година Тефик Кемал бей /подписал Ангорския договор/ заявява : "Турция е склонна да остави във владение на българската държава имотите на преселилите се в Турция турци от българска Македония, срещу което да получи имотите на бежанците-българи от Тракия.

2. Чак през 1988 година Турция окончателно със специален закон за населението взима противоправно решение да снабди с нотариални актове лицата-заселници, владеещи имоти "освободени през 5 /18/ октомври 1913 година". На 5 /18/ октомври 1913 год. е сключен договорът. Това са имотите на българските бежанци. С това тя нарушава европейското право и спокойно може да бъде дадена под съд, защото от 1963 год. тя е членка на Съвета на Европа, а правото на собственост е свещено право.

Много интересно и противоречиво е поведението на Турция и по изселването на турците. Съгласно чл. 2 от Конвенцията за установяване, двете страни приемат, че "няма да се пречи на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция. Това значи, че няма да се пречи, нито от изпращащата, нито от приемащата страна. Т.е. приемащата страна трябва да ги приеме и да им даде свое гражданство. Договорено е, че преселването ще става в една посока. Границата трябва да бъде постоянно отворена. Съгласно тези договорени постановки в България се преселват част от Цариградските българи и останалите българи от единственото непрогонено село Курфалий от Източна Тракия. Много интересна е тактиката на Турция към изселническия въпрос, веднага след подписването на Ангорския договор и в следващите години. До 1929 година тя приема, без да създава пречки, всички желаещи в духа на своята доктрина за връщане на всички турци в майката-родина. В последствие тази доктрина е променена и тя започва да задържа изселването в духа на вече променените й цели към "външните турци", за което тя смята, че е по-добре да си останат там където са, за да ги използва като пета колона. Стига се дотам, че в края на 1952 година тя спира изселването, след като 150 000 български турци се струпват на границата. България е принудена да ги храни в продължение на 3 месеца. Интересен е поводът за спирането – документиран в официална турска нота. Заявява се, че ако България не върне 270 роми говорещи турски , тя ще затвори границата. Много интересно е, че сега тя счита хората от тази категория за турци и държи да си остават тук. След 1952 година, чак до 1966 година, движение по въпроса няма. Няма и размяна на посещения на министерско ниво. През 1966 година на среща между Иван Башев и Ихсан Сабри Чаалъянгил е подписан въпросният по-горе Протокол, с който се поставя началото на подготовката на Нова спогодба – този път за ограничено изселване само на "лицата от турски произход, които имат близки роднини по права линия, изселени преди това в Турция". Тя е допълнение към Конвенцията от 1925 година, без да я отменя. Подписана е със срок на действие 10 години – т.е. от 30 ноември 1968 година до 30 ноември 1978 година Изпълнението на тази спогодба е съпроводено с големи трудности. Ежегодно се уточняват бройките, които Турция трябва да приема, но в края на всяка година се оказва, че тя приема половината от уточнените бройки. Получи се така, че в края на ноември 1978 година, когато спря изселването в страната ни, останаха около 35 000 лица с готови паспорти и визи, които не можаха да реализират намеренията си по вина на Турция. Още толкова са били лицата, направили постъпки, но не получили визи. Оказа се, че броят на разделените семейства се е увеличил вместо да намалее. Този голям контингент бе първият, който тръгна да "пътува" с цел да не се връща и отпуши като капсул-детонатор пътя за "Голямата екскурзия". Той, заедно с психозата, че може да се повтори многогодишната игра, отваряне на границата през пролетта и затварянето през есента – заедно с призивите на Турция, че ще приеме всички желаещи бе в основата на това, което незаслужено се нарича "етническо прочистване" в декларацията. Всъщност Турция инспирира "Голямата екскурзия". Ако се бе провел дебат в парламента, безспорно щеше да се установи, че България е постъпила правилно, като е разрешила на своите граждани през 1989 година да пътуват свободно. И по договора от 1925 година това е така – гражданите на двете страни имат право да се движат свободно, като се съобразяват с вътрешното законодателство на страната, чиито граждани са те. Турция обаче се саморазобличи, защото голямата част от тези лица искаха и имат право по нейния закон и по двустранния договор /Конвенцията от 1925 година/ да станат нейни граждани, когато се установят на нейна територия, но тя не изпълни това тяхно право. Тя не може да им отказва това на правна основа, след като е признала , че те са турци. Не можеше вече и да се отметне и от договори, защото бе се ангажирала тържествено, че "ще спазва подписаните договори" /абз.8 от преамбюла на Договора от 6 май 1992 година/. Желанието й да върне потока от изселниците обратно не можеше да се реализира по друг начин освен със съгласието на българската страна. Затова й трябваше агент "помощник" и го намери в лицето на Иван Костов, приел да изпълни "добрата услуга" по време на разговорите с Месут Йълмаз на 4 ноември 1997 год. в Крит и на 4 ноември 1998 г. в Бурса.

Класически клетвопрестъпници предават България

Обзорът на богатият ни опит в българо-турските отношения, който умишлено съкратих ме предизвиква да задам няколко въпроса. Още повече, че на споменатата пресконференция на Мюмюн Сезгин и компания, на която присъства и турският посланик, и Иван Костов се чуха закани, че те ще се борят за своите "политически и културни права", а Костов нарече това "протегната добра ръка:

Господин главен прокурор на Република България, не бихте ли се намесили? Имате мотив!

Господа народни представители, това ли е умственият капацитет и прозорливост, които би трябвало да притежавате? Вие престъпвате клетвата си!

Господин посланик на Р.Турция, откъде научихте тези маниери да организирате пресконференции в страната, в която сте акредитиран? От Високата порта или от книгата на проф. Ахмет Давутоглу "Стратегическа дълбочина"?

Знаете ли, че това, което правите, ако го приложите у Вас, може да Ви доведе до назначение за посланик в Република Кюрдистан? Ако Вашите военни не ви арестуват преди това.

Народе???? Кой очакваш да те спаси? НАТО или ЕС???? Не се заблуждавай! Кипър още чака това!

И там нещата започнаха така! Затова декларацията трябва да бъде прегласувана и оттеглена от останалите депутати. При добро желание и воля изселването и въпросът за бежанските имоти може да се реши, ако се върви по пътя, трасиран от договорите. България трябва да иска – има това право - Турция да въведе същото реституционно законодателство, каквото ние сме въвели или въпросът да бъде отнесен към Международния съд. Дотогава – край на преговорите за членството й в ЕС. Коалиционни партньори за отговорна национална политика би трябвало да се намерят. /БГНЕС

٭/ Еню Димитров – дипломат от кариерата, специалист по Балканите, бивш завеждащ секции в "Консулско управление" и управление "Балкански страни" на МВнР.