Открито писмо Печат
Автор Експерт   
Четвъртък, 15 Март 2012 00:09

Открито писмо

до държавното ръководство и Европейския съюз

за Възродителния процес в навечерието на срещата Бойко Борисов-Ердоган.

 

На пресконференция на 15. март 2012 година бе даден старта на  кампания в подкрепа на Откритото писмо от неправителствени организации и обществено значими личности, съдържащо анализ на т.н. възродителен процес по повод декларацията на Народното събрание от 11. 01. 2012 година, в която бяха вснесени по недопустим начин понятията „етническо прочистване” и „асимилация на мюсюлманско малцинство”. Писмото беше представено от  акад. Георги Марков, Костадин Костадинов - зам. председател на ВМРО и Петко Колев - председател на ТАНГРА ТанНакРа Общобългарска фондация.

ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ                                                 

ДО МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ           

ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО ВСИЧКИ ДЕПУТАТИ ОТ 41-то НАРОДНО СЪБРАНИЕ

ДО ПОСЛАНИЦИТЕ НА  ДЪРЖАВИТЕ ЧЛЕНКИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

ДО ПОСЛАНИКА НА САЩ

ДО ПОСЛАНИКА НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ

ДО ПОСЛАНИКА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ                   

ДО БТА                                                                           

                   

ОТКРИТО ПИСМО

ОТНОСНО: Анализ на причините за т. нар. Възродителен процес по повод декларация на НС от 11.01.2012 г. и поставяне на вниманието на Eвропейския съюз някои исторически аспекти на отношенията България-Турция

            Уважаеми дами и господа,

            Народното събрание гласува декларация от 11.01.2012 г., в която се заявява: „Осъждаме категорично асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, включително и така наречения „Възродителен процес”.

            Вглеждането в грешките на предшествениците, искрените усилия да се преодолеят последствията от тях, както и да не се създават условия за повтарянето им, е мъдро политическо поведение, което ние приветстваме.       Тревожно е, че и при това поредно връщане към „Възродителния процес“ се остава до декларативното отричане, като не се анализират условията и причините за него. Сложно, но крайно необходимо е да се намери равновесие между отстояването на индивидуалните човешки права и на националните интереси на нашите две съседни страни.

Като сме напълно съгласни с осъждането на „Възродителния процес”, намираме за неприемлив текста: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване”. Той е в разрез с историческите факти от лятото на 1989 г.

            Факт е, че османското завоевание, последвалото петвековно владичество и десетилетията от края на XIX и началото на XX век сложиха тежък отпечатък върху нас, българите. В масовото народно съзнание до днес битуват „робство“, „иго“, „потурчване“, „башибозук“. Хиляди са лобните места и унищожените бащини огнища, стотици  паметници пазят спомена за избито мирно население и за саможертвата на борци за народна свобода. Националният празник на България е денят на подписването на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.), довел до възкръсването на българската държава след турското иго. Общонароден празник е и 22 септември, денят, в който през 1908 г. е обявена пълната независимост на Царство България от Османската империя.

            Факт е, че Османската империя и наследилата я Република Турция не губят интерес към бившите османски владения и с последователна политика запазват и дори засилват влиянието си върху мюсюлманското население в освободилите се балкански държави, подтикват го към сепаратизъм, с което недопустимо се намесват във вътрешните работи на страните. В същото време не по-малко последователно унищожават (даже физически) етническите малцинства на своя територия, в разрез с международните норми и договорености. Двойният стандарт е най-устойчивата характеристика в турската политика - „Всеки гражданин на Турция, без разлика на вяра и раса, е турчин“ (чл. 88 от Конституцията), а опитите за интеграция на гражданите мюсюлмани в други страни са „етническо прочистване“, „геноцид“, „асимилация“ и трябва да бъдат остро съдени и санкционирани от международната общност.

            Нека направим кратко историческо сравнение:

 

            Каква е съдбата на турското население в освободена България?

            След Берлинския конгрес през 1878 г. на територията на България остават между 500-600 хиляди души мирно турско население. Участието му в управлението на възстановената българска държава започва още от Търновското учредително събрание от 1879 г, в състава на което има 13 депутати-турци от общо 221 депутати. От тогава и до днес във всички български парламенти и в управлението на държавата участват български турци. В България продължават да живеят около 675 хиляди турци, дори след множеството изселвания по различни спогодби.

 

            Каква е съдбата на българското население в Османската империя и светска Турция?

            След 1878 г. в Османската империя остават около 1,5 милиона българи, подложени системно на преследвания, избивания и етническо прочистване, особено след Илинденско-Преображенското въстание (1903), Балканските войни (1912-1913 г.) и двете световни войни. След 1945 г. до края на ХХ век около 5 000 християни и над 23 000 мохамедани в Турция посочват като майчин език българския. Съдбата на това българско малцинство никога досега не е била обект на задълбочени научни изследвания и на вниманието на българската държава.

            Турската държава, наследник на Османската империя, продължава агресивно да предизвиква в съзнанието на българските турци отчуждаване от тяхната родина България, да насажда внушението, че тяхната майка-родина е Турция, която е готова да ги приюти и в която трябва да се изселят. Желанието за изселване е изразявано (и осъществявано) многократно в годините след Освобождението. Българската държава не е гледала на изселването на тези български граждани като на възможност за решаване на сложните етнически проблеми.

            След Втората световна война отношенията между България и Турция особено се изострят като част от противопоставянето Изток-Запад. Така наречените „външни турци“ стават пета колона за ерозиране на българската държава. Същевременно България преимуществено инвестира значителни средства в смесените райони за направа на пътища, заводи и училища, предоставя на лица с турско самосъзнание редица привилегии в областта на образованието, на културата и т. н., стреми се да приобщава и тези български граждани към социално-политическия живот в НР България.

            Органите на МВР през този период остро се противопоставят на антибългарската дейност на турските специални служби и на ислямистките емисари, които насърчават и организират антидържавни прояви на турските националисти в България.

            Българските турци, в голямата си част честни, почетни и трудолюбиви хора, постепенно стават заложници на тази политика на противопоставяне, която през 70-те и 80-те години се задълбочава. Турски националисти организират множество терористични действия: взрив през май 1984 г. в чакалнята на гара Пловдив убива една жена и ранява 43 души, в т.ч. две деца; взрив през лятото на същата година на аерогарата във Варна с ранени хора; взрив на 9 март 1985 г. в хотел в Сливен, ранени са 40 души. Същият ден е взривен вагон за майки с деца на гара „Буново“ - загиват 3 деца и 4 жени, ранени са тежко още 9 души. Това са първите атентати на ислямисти в Европа. 20 години по-късно в Испания и във Великобритания бяха повторени в много по-големи мащаби. Българската държава търси решение на проблема в усилено приобщаване на гражданите с турско самосъзнание към българската нация. Доброволната смяна на имената на българските турци, която тече от десетилетия, рязко става насилствена и масова - близо 814 хил. български турци са принудени да приемат български имена. Паспортите им са иззети и те са задължени да си изберат ново българско име.

            По същество подобен политически акт извършва и Ататюрк през 20- те години на ХХ в., като задължава всички граждани на Република Турция с арабски имена да се преименуват с турски.

            Според доклад за дейността на Държавна сигурност през 80-те години, изготвен след промените от 1989 г., общо за периода 1984-1989 г. в Белене са въдворени 423 български турци, 314 са принудително установени в други населени места за срок от един месец до три години, а в местата за лишаване от свобода са били 145 души, съдени във връзка с „възродителния процес“.

            В началото на май 1989 г. в съответствие с международните изисквания за признаване правото на свободно пътуване в чужбина България приема закон, според който всички български граждани могат да получат задгранични паспорти и да излязат извън страната. Веднага в районите с компактно турско население се организират митинги и демонстрации, като сред основните искания е това за бързо издаване на такива паспорти. В сблъсъците между демонстрантите и МВР има загинали (в различни сведения броят на жертвите е от 7 до 12), а десетки са ранените от двете страни. Депортирани са близо 1000 български турци, поддържащи връзки с турските служби и подстрекаващи към размирици.

            На 29 май 1989 г. Тодор Живков прави изявление, че България отваря границите си за всеки български гражданин, който иска да се изсели в Турция. Турският министър-председател Тургут Йозал заявява, че Турция е готова да приеме всички сънародници мюсюлмани.

            През лятото на 1989 г. българската държава преживява тежки дни. Българските турци виждат възможност да изразят своя протест от „Възродителния процес”, като напуснат страната. Това за първи път става не на основата на изселническа спогодба, а с документ, който им позволява свободно движение през границата в двете посоки. Така те запазват българското си гражданство и могат всеки момент да се върнат в България, както и много от тях го правят още преди началото на демократичните промени. Тези характеристики на събитията от лятото на 1989 г. не дават основание да бъдат определени като „етническо прочистване”. Въпреки това подобни характеристики на събитията в България заемат най-голямо място в пропагандата на турските медии.

            Замисленият като стъпка към единение т.нар. Възродителен процес предизвиква разочарование, лични трагедии, обществен хаос. Турската пропаганда широко отразява и коментира всеки факт от случващото се в България и заедно със своите съюзници активно дискредитира България в международен план.

            България е дестабилизирана. Страната напускат 320 000 души. На 22 август 1989 г. в нарушение на международните споразумения и в пълно противоречие с изявленията си, че ще приюти всички мюсюлмани, Турция затваря границата си пред десетките хиляди, които желаят да се изселят.

            След промяната на 10.11.1989 г., на 28-29 декември БКП на свой пленум осъжда преименуването на българските турци през 1984-1985 г., но не прави анализ на причините, довели до него. След това и президенти, и министър-председатели на Р. България по повод и без повод се извиняват за т. нар. Възродителен процес, и отново без анализ на причините му. Българският парламент още през 1990 г. приема закон, който дава право на желаещите да възстановят турско-арабските си имена. До пролетта на 1991 г. 600 000 души си възстановяват имената. В обществото, обаче, остана незабелязан и показателният факт, че хиляди турци запазиха българските си имена, очевидно приели ги по своя воля. Те бяха подложени на натиск, постоянен тормоз и изолация. За тях не се намериха „правозащитници“.

            Много скоро повече от 100 000 от заминалите по времето на т.нар. „голяма екскурзия“ се завърнаха в родината. Това наложи още през януари 1990 г. Министерският съвет да приеме постановление, с което гарантира защитата на имуществените права на обхванатите от обратната вълна.

 

            Как постъпва Турция?

            За разлика от българската страна Турция не поднесе извинения за ролята на турските специални служби и на ислямските емисари, които подтикваха българските граждани с турско самосъзнание към саботиране на българската държава преди, по време и след Възродителния процес. Няма извинение за тежката съдба на нашите сънародници, останали в пределите на Османската империя след 03.03.1878 г. Наследниците на тракийските българи все още чакат извинение за трагичната гибел на своите бащи и майки през 1913 г. и се надяват на справедливо овъзмездяване за заграбените им имоти. Няма извинение и за насилията и геноцида, които е изтърпял българският народ през петвековното турско господство.

 

            РАЗЛИКАТА В ПОЛИТИКИТЕ НА ДВЕТЕ ДЪРЖАВИ Е ОЧЕВИДНА!

            Ние, долуподписалите този призив, категорично осъждаме силовите действия на тоталитарния режим спрямо българските турци, включително и т.нар. Възродителен процес и изказваме своята съпричастност към страданията на всички български граждани през този период.

            Настояваме за гаранции, че подобно противопоставяне никога няма да се повтори.

            Настояваме да не се допуска политически партии, ислямистки емисари и специални служби, изселнически организации както и отделни кръгове в България и Турция да насаждат омраза, да спекулират с историята и с паметта на жертвите, с етническия произход, с религиозните чувства и с политическите убеждения на нашите сънародници с турско самосъзнание и мюсюлманско вероизповедание.

            България е правова държава и е гарант за правата и свободите на всички български граждани, независимо от тяхната политическа, религиозна или етническа принадлежност.

 

            Затова призоваваме:

1. Да бъде направен задълбочен и всестранен анализ на причините, довели до  т.н. Възродителен процес, за да се открои ролята както на България, така и на Турция за тези драматични събития.

 

2. Да се инициира диалог на най-високо равнище и с активно международно участие, за да се предотврати бъдещо нарушаване на добросъседските отношения между България и Турция. Само така следващите поколения на двете държави няма да бъдат обременени с вековно противопоставяне, омраза, подозрение за реваншизъм и политика на двойните стандарти.

 

3. Българското общество с нарастващо безпокойство и тревога следи изявленията на турския външен министър Ахмед Давутоглу. Настояваме на съвместното заседание на министерските съвети и публично г-н Давутоглу да поясни пропагандираната от него турска външна политика, която ние разглеждаме като опит да се засили хегемонизма на Турция на Балканите.