Дипломация на джапанките Печат
Автор Експерт   
Неделя, 25 Март 2012 13:13

Дипломация на джапанките

Къдринка Къдринова, Калин Първанов, сп. „Тема”, бр.541

България се показва все по-неглиже на паркета на световната политика. Новите посланически назначения само подсилват конфуза.

Катарският емир може да си нахлузва на краката каквото иска, когато приема гостите си. Има си емирство – емирства си. Къде по-обиден за България е маниерът на актуалната българската дипломация да гастролира по паркета на световната политика във все по-обосял и все по-неглижиран вид.

Случаят с Катар е само поредният, който онагледява налаганата от министър Николай Младенов тенденция към превръщане на българската външна политика в трагикомично, че и шизофренично недоразумение. Със същия апломб, с който тъкмо Младенов организира през 2010-а гостуване на Бойко Борисов при сирийския президент Башар Асад в Дамаск, а после и ответна визита на Асад у нас, представени тогава като отваряне на порти пред голямото българско завръщане в арабския свят през Сирия, сега младият министър се хвърля да приветства, да учи на демокрация и всячески да подпира в гръб сирийската опозиция. Както и либийската миналата година. Помпозното сближаване с Катар – най-проамериканската арабска страна, суперактивна и спрямо Либия, и спрямо Сирия, е неразривна част точно от тази Младеновска обсебеност от арабските пролети. Зад която, впрочем, прозират и по-малко патетични мотиви. Явно никак не бе случайно, че друго едно неотдавнащно и също гръмко правителствено посещение – в Тунис, бе осъществено отново под диригенството на външния ни министър още на следващия ден след заседавалата пак там среща на „Приятелите на Сирия”, която умува усилено върху въоръжаването на сирийската опозиция. Според запознати тематиката на оръжейните доставки отдавна и доста професионално е легнала на сърцето на Младенов и на неговия началник кабинет и по съвместителство посланик в Ирак Валери Рачев (виж темата на броя).

Но къде тук е българският национален интерес?

И дали някой изобщо е загрижен да го формулира, че и да го отстоява?

България днес се рее из световното пространство без национална доктрина, без стратегия във външната политика. Българските действия на международния терен са като импулсивни хрумвания, базирани на субективни преценки за субективни ползи от услужливостта към големите сметки на една голяма презокеанска сила. Отдадеността на българския външен министър към американските приоритети в Близкия изток толкова откровено оголва страстното му мечтание за интернационална кариера, че чак поражда желание да му се помогне да си я уреди – може би тогава и нещата в родната дипломация най-после ще се върнат в нормалното русло.

Упражненията на Николай Младенов върху нови закони, правилници, министерски структури, кадрови решения и прекроявания на представителствата ни в чужбина са довели настоящия състав на МВнР до стрес и парализа. Повечето от служителите гледат да не правят нищо, за да не сбъркат някъде и това да ги вкара сред онези между 130 и 190 бройки, обявени за съкращение от около 800-членния щат на ведомството на българска територия.

Мисиите ни в чужбина също са в блокаж.

 Около 60 от тях от година стоят без посланици и със снижен дипломатически статут. На много места е останал по един човек, от когото се очаква да покрива всички дипломатически и технически функции. Такъв е например случаят със съвсем не случайна страна като Бразилия. И понеже очакваното е свърх човешките възможности, резултатите съответно са близки до нулата. Даже и там, където кадровият ресурс позволява повече активност, нещата са замряли, защото се чакат новите посланици. И новите решения. Тъй като всяко, спуснато от София, е предпоследно. Налице е например парадоксът с обявените за закриване посолства като в Мексико и Чили. Това не е отменяно официално, но същевременно е обявено, че в Мексико се изпраща нов посланик – досегашният глава на Дирекция „Америка” в МВнР Христо Гуджев. Значи посолството там остава? С Чили положението също е разкрачено. Там до края на годината ще се състои редовната среща на върха ЕС-Латинска Америка. Тези представителни сбирки са на ниво държавни глави. Не върви Росен Плевнелиев да дебютира на подобен форум в страна, където българското посолство е закрито. Та затова мисията ни в Сантяго още мърда. А не защото стокооборотът ни с Чили е най-големият спрямо другите страни в региона или защото двустранните ни отношения са на отлично ниво.

 

„В българската външна политика днес липсва осмислена стратегия към страни, контактите с които могат да ни донесат не само икономически интерес, но и засилване на нашата политическа тежест в света,” смята Симеон Николов, директор на неправителствения Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения. „Ако имахме действаща външнополитечаска стратегия, акцентът щеше да е не Близкият изток, който безспорно има своето военнополитическо и икономическо значение, а Балканите и Черноморският регион, на които сме обърнали гръб. Николай Младенов направи една обиколка в района в началото на мандата си и после го забрави.”

Субективизмът най-ярко бие на очи при новите посланически назначения, шумно прокламирани от министър Младенов като алтернатива на сатанизираните пак от него „посланици с досиета в ДС”. Тема на отделен анализ е защо на тези хора бе вменена вина за тяхно минало сътрудничество с разузнаването – дейност, упражнявана масово от всички дипломати на всички страни, както се видя и от грамите в „Уикилийкс”. Аналитичните доклади по теми, касаещи националната сигурност, бяха поднесени на обществото като „доносничество”. Същевременно някогашни информатори на милицията сред чейнчаджиите примерно продължават да са щадени от „осветяване”...

Конституционният съд отхвърли лустрационните текстове в предложения от Младенов нов закон за дипломатическата служба и затова за отзоваването на нарочените посланици се наложи да се изчака встъпването в длъжност на новия държавен глава Плевнелиев. Но понеже не е лесно веднага да се извадят готови кандидатури за толкова много места, доста от „черния списък” продължават вече близо година да са далеч от обезглавените си мисии и да се водят в „служебно пътуване” в София. Не им се позволява нищо да вършат, тече им само българската заплата. А страните, в които все още са акредитирани, са подканвани неофициално да покажат негативно отношние към работата им. Мисия обидна и невъзможна, защото в повечето случаи впечатленията са тъкмо обратните.

Беше оповестено, че на тяхно място ще заминат по-добри професионалисти и по-млади хора. Реално обаче наблюдаваме масирано лансиране на лица с крайно съмнителен опит и подготовка за дипломатическа дейност. Общо процентът на политическите назначения достига до 40, въпреки че предвиденият от действащото законодателство праг е 20%. Политически са назначенията дори и на новите посланици в ЕС и Великобритания Димитър Цанчев и Константин Димитров независимо от стажа им в МВнР, защото са били назначени от премиера за заместник-министри в по чл. 105 от конституцията.

Да не говорим за фрапантни случаи като на младия адвокат Кирил Маричков, предложен за посланик във Ватикана още на 1 февруари. Той досега така и не е получил агреман. Или премиерският съветник по въпросите на военно-промишления комплекс и бивш лидер на младежкото НДСВ – шуменецът Светослав Спасов, който е определен за Виена и там му предстои да се изявява и на специфичния терен на многостранната дипломация в организации като ОССЕ, МААЕ, службата на ООН и т.н. Силно впечатляваща е и посланическата номинация за Хърватия на досегашната ямболска областна управителка и бивша медсестра Таня Димитрова, добила вече всенародна известност с владеенето си на библейски езици и с интересния си ямболски „актив” (виж карето). Струва си да се припомни, че в деликатния случай с признаването на Косово България влезе в сложна тройна комбинация тъкмо с Хърватия и с Унгария, което подсказва, че представителството ни в Загреб в никакъв случай не е разумно да се подценява. А какво пък да се каже за новия посланик в Тунис – д-р Михаил Николовски, който в качеството си на депутат от ГЕРБ не се е изказал ни веднъж в НС за цялата 2011-а? Изреждането може да продължи с още доста имена. И ако някой е готов да приеме цялата тази плеяда като „професионалисти”, тогава сигурно лесно ще преглътне като „подмлядяване” и прехвърлянето на 64-годишния Чавдар Николов от посланическото му място в Хавана в също такова кресло в Бразилия. Разбира се, фактът, че Николов се пада братовчед на Николай Младенов, е чиста случайност. Както за случайност е редно да се вземе и фактът, че стигмата с досиетата не сполетява всички, за които са се разкрили такива данни. Например назначените от ГЕРБ посланици в Анкара и Лисабон Красимир Тулечки и Иван Петров си остават на постовете, независимо от „картончетата” им.

Подобен сорт кадрили никога не оставят добро впечатление у световната публика. Особено когато пуснатите на паркета изпълнители си въобразяват, че могат да докарат фигурите без репетиции, направо по джапанки на босо...

                                                          

Любомир Кючуков, бивш зам.-министър  на външните работи, доскорошен посланик в Обединеното кралство:

Външната ни политика стана хаотична

През последните години се загуби виждането за консистентна българска външна политика. Тя се превърна в хаотичен набор от двустранни посещения. Стана функция на вътрешната политика като това не означава израз на националния интерес, а обвързаност с интересите на конкретна политическа формация. Липсва идея, целенасоченост, системност. България вече не е търсена като експертиза по темите, по които традиционно е била силна. Страната ни отсъства външнополитически от Балканите. Абдикира и от Черноморския регион. Не е и сред референтните страни, когато става дума за Източна Европа. Казвам го със съжаление. Това не е вина на хората, работещи в МВнР, а е резултат от липсата на каквато и да е дългосрочна визия за мястото на България в региона, в Европа, в света.

Ако говорим за нашумелия случай с Катар, трябва да се обърне внимание и на още един важен в дипломацията факт – никъде по света министрите не пътуват заедно с премиера в качеството си на свита, на придружавщи лица. В редките случаи, когато в делегацията има министър, неговата програма следва да има и отделен, самостоятелен сегмент. Такава е практиката. Да се изсипе половината кабинет на посещение в друга държава – това е доста непрофесионален подход.

„Мисия Загреб” или „Мисия Погреб”

Цели четири мъртви езика владее новата ни посланичка в Загреб Наня Димитрова. В биографични справки на все още сдействащата областна управителка на Ямбол са посочени латинският, църковнославянският, библейският еврейски и библейският гръцки език.  В по–нови версии на CV-то си  чаловната администраторка е посочила още два живи езика, но сърбохърватският за съжалениое не е между тях.  „Шегувахме се, че нарочно е посочила мъртвите изици, защото няма кой да я препита по тях”, спомня си бившият общински съветник Пламен Майсторов. Още с появата на Димитрова на обществената сцена нейното име често е свързвано с редица мистификации не само относно езиковата й подготовка.

Преди да направи политическа кариера, възпитаничката на Богословския факултет на СУ е работила като медицинска сестра и репортер в общински вестник. Димитрова нашумява през 2008 година, пкогато фипрмата й „КТС” ЕООД печели обществна поръчка за 120 хиляди лева, възложена й от община Ямбол, за списване, пемчат и разпространение на общински информационен бюлетин. Случаят става причина за едно от делата срещу кмета на Ямбол Георги Славов /ГЕРБ/. Офертата на Димитрова е предпочетена пред 4 други фирми. Според публикация на вестник „Преса” в конкурсната комисия е бил тогавашният общински съветник и бъдещ депутат от ГЕРБ Светослав Тончев, който впоследствие признава, че е бил юридически съветник на фирмите на Димитрова. С участието на Тончев утвърдена в печатгарския бранш компания е декласипана, тъй като не отговаряла на условията на конкурса. Едно от тях е издателят на бюлетина да е завършил висше журналистическо образование.

Димитрова декларира, че притежава нужния ценз, но при съдебното дело срещу кмета Славов става ясно, че е завършила само квалификационен курс. Съдебният състав опитва да изясни  журналистическата квалификация на Димитрова и поставя въпроса какво е учила на тези курсове. Тогава свидетелката произнася култовата реплика: „Учеха ни да пишем материали и да ги поставяме в един шаблон.” Въпросното дело завърши с условна присъда срещу Славов в Ямболския окръжен съд, но Апелативният в Бургас го върна наскоро за ново разглеждане.

В хода на разпитите излизат подробности като разлики в действителния  и декларирания от изпълнителя тираж на общинтския бюлетин. За един от месеците „КТС” ЕООД е фактурирало  3000 брошури, докато във фактурата на печатницата числото е 1500 бр. Тоест изпълнителят се е опитвал да смъкне „на дребно” още по около 1000 лева от общинската хазна въпреки пребогатото цялостно заплащане на поръчката. А че тя е излязла златна на общината говори следният факт.

Когато  през август 2009 г. Димитрова става областен управител и договорът й с общината е прекъснат по нейно желание, става ясно, че за 5 месеца фирмата й е получила близо 35 000 лева. Такава цена на бюлетина са предлагали загубилите конкурса фирми, но за цяла година! Въпреки тези допълнителни разкрития по делото срещу Славов Димитрова все още е само свидетел, а не обвиняем. След връщането на процеса предстоят повторни разпити, което ще наложи посланичката да си идва от Загреб, вероятно на държавни разноски.

При назначаването на Димитрова за областен управител тя напуска официално издателския бизнес. Издаването на местния седмичник „Време” е прехвърлено на фирма на баща й Димитър Кръстев, който бе оповестен като агент и осведомител на бившата ДС. Вестникът е създаден от близки до СДС бизнесмени по времето на управлението „Костов”, но в момента е считан в Ямбол за официоз на ГЕРБ.  Изданието се откроява със стриктонто отразяване на изявленията  на местните депутати от ГЕРБ и със заглавия като „Промените в правителството са положителна стъпка” или „Спира се безразборното изтичане на държавни пари”. Може да се прочетат и не особено дипломатични анекдоти като този:”Смела блондинка влиза в цигански бар и казва: Искам един ром със сок от манго!”

Назначаването на Димитрова е сред най–одумваните теми в Ямбол през последните дни. Тя е вторият посланик, излязъл от града в демократичните времена. Първият случай не е особен повод за гордост за ямоболчани. Изпратеният през 1992 г. в Канада Слав Данев нашумя единствено с това, че  през 1998 г. демонстративно не пожела да се върне в родината си и избра пътя на доброволен емигрант, без да се отчете във Външно. Относно посланичеството на Таня Димитрова прогнозите са, че нищо чудно скоро да се снима ном бълграски филм – „Мисия Загреб”. По–черногледите смятат, че заглавието ще е „Мисия Погреб” за българската дипломация.