БЪЛГАРСКИ ПОСЛАНИЦИ РАЗКАЗВАТ Райко Николов: В дипломацията, трябва с известен кураж понякога да се отстояват мнения Печат
Автор Експерт   
Неделя, 09 Март 2014 11:01

БЪЛГАРСКИ ПОСЛАНИЦИ РАЗКАЗВАТ

Райко Николов: В дипломацията, трябва с известен кураж понякога да се отстояват мнения

 

Дългогодишен дипломат. Посланик в Кувейт, Южен Йемен, Югославия, Италия, постоянен представител на България в службата на ООН в Женева, ръководител на делегацията на Енропейската конференция за сигурност и сътрудничество и на делегацията ни в Комитета по разоръжаване. Работил е и в посолствата ни  във Вашингтон, Париж и Прага. Автор на книгите: «Дипломация на четири очи», «На горещ пост в Рим», «Парижки години», «Дипломат в Америка», «Български посланик разказва», «Живот в два свята».

В САЩ

Аз бях сред първите, изпратени в САЩ след почти 10 г. прекъснати дипломатически отношения. Прекъсването стана след процеса срещу Трайчо Костов, по време на който той бе изкаран американски агент, а американският пълномощен министър бе обявен за персона нон грата, което, разбира се, бе съвсем несправедливо и измислено. От Вашингтон ни предупредиха, че ако не оттеглим тези обвинения, ще прекъснат отношенията си и наистина ги прекъснаха. Това стана през 1950 г. и чак 1959 г. те възстановиха отношенияата и аз заминах за САЩ, където заемах в легацията длъжността на прес- и културен аташе. В този период ние бяхме активната страна за едно сътрудничество в определени области и рамки. Пречките идваха главно от американска страна, защото т.нар. орган КОКОМ налагаше ограничения на западните държави да не доставят стратегическо оборудване за социалистическия блок и да не им позволяват да ползват наготово технологиите на Запада. Когато Кенеди дойде на власт, очаквахме той да води малко по-друга политика, но тези очаквания не се сбъднаха. Въпреки молбите ни така и не получихме статут на най-облагодетелствана нация, без който не можеше да имаме търговски облекчения.

Българските министри на външните работи

Аз съм бил посланик и дипломат при няколко външни министри - Минчо Нейчев, Карло Луканов, Иван Башев и Петър Младенов. Кой от тях водеше най–далновидна външна политика и бе най–еманципиран от СССР? Това бе Иван Башев. По негово време за първи път френски министър на външните работи Кув дьо Мурвил, дойде в България и Тодор Живков посети Франция. И бе приет от генерал Дьо Гол. Башев не искаше да бъдем изолирани от западните европейски държави. Нито от САЩ.

Аз съм смятал винаги за свой дълг да казвам каквото мисля като посланик. Моите усложнени отношения с Младенов проличаха най-вече когато поех поста посланик в Югославия, а също и в Италия, където бях изпратен в много труден период - по времето, когато България бе обвинена, че е организирала атентата срещу папа Йоан Павел II. Винаги съм казвал как според мен България трябва да реагира в определени ситуации. Така бе например по македонския въпрос, по който съм споделял с Младенов някои мои критични забележки.Това не се харесваше. През годините изникнаха и други различия. Имах информация, че на най-високо място се харесва това, което аз мисля по редица въпроси, и Младенов се дразнеше.

Имал съм много остър конфликт с вътрешния министър Ангел Цанев, когато той беше в апогея на славата си, а Младенов като току-що назначен външен министър не смееше да ме защити пред него. Това бе по времето, когато бях посланик в Кувейт, с който имахме много добри отношения, защото само там продавахме без насрещни задължения за покупки. В един момент ме викат в канцелацията на емира и ми казват, че той има молба към Тодор Живков. Дъщерята на министъра на вътрешните работи и отбраната, студентка в Бейрут, избягала с ливанец, който се лепнал за нея заради богатството на баща ѝ. Оказа се, че се скрили в България. И молбата на емира бе да дойде бащата да се срещне с дъщеря си, да я убеди, че този човек има меркантилни съображения, а дотогава ние да не ги пускаме да излязат от страната. Докладвах за отправената молба и получих съобщение, че шейхът може да дойде. И аз му предадох това. Междувременно мен ме извикаха служебно в София. И като пристигнах, Петър Младенов ме прати при Ангел Цанев да се разбера с него.Той от вратата като ме погна, направи ми страшен скандал, че съм натрапил цялата тази история и той ще трябва да приеме шейха в София, не трябвало да се замесваме. И ми каза - той ще дойде, ама те не са в България, аз ги пуснах да заминат. Изтръпнах. Това беше огромна обида и за емира, чиято молба беше пренебрегната, и за кувейтския министър. А аз точно тогава правех усилия да ни освободят от пенали заради забавяне на строителство от наши фирми. Цанев ми отговори, че не го интересуват никакви неустойки, можело да платим, щом трябва, 2-3 млн. долара. По-късно Младенов ми каза, че съм можел да загазя, защото на всичкото отгоре някой от Бейрут подшушнал, че Райко Николов е бил подкупен от шейховете. Но, слава богу, оправихме някак отношенията с кувейтците.

Така е в дипломацията, трябва с известен кураж понякога да се отстояват мнения. Не е желателно да си мълчиш и да се криеш зад партийната линия.

Посланик в Югославия

Позволих си лично на Живков да кажа, че не е правилна нашата политика към Титова Югославия по македонския въпрос. Нейната пропагандна кампания срещу нас не стихваше във връзка с абсурдните претенции да признаем македонско национално малцинство в България, а ние мълчахме. На международната сцена също ни злепоставяха, ние мълчахме. Нищо не казвахме на нашата общественост за тези претенции на Югославия, не отговаряхме на нейната пропаганда и не водехме равноправен диалог с нея. Моето разбиране беше, че не само трябва да отхвърлим тезата за наличие на македонско национално малцинство в България, но и да предявим насрещни претенции за положението на българите във Вардарска Македония.

Младенов, Александър Лилов и Пенчо Кубадински също бяха запознати с това мое виждане. По-късно в “Евксиноград”, когато от няколко месеца бях посланик в Белград, бях приет от Тодор Живков да му докладвам за моите разговори с отговорни политически лица и чужди посланици в Белград и да получа от него указания за бъдещата си работа там. Той ми издиктува 4 страници негови инструкции какво да кажа на югославяните. Оторизиран бях да предупредя, че ако те не прекратят кампанията срещу България, ще последват от наша страна нови ходове, които ще поставят в много трудно положение Югославия. Имах чувството, че Живков се замисляше да направим по-късно това, което аз предлагах. Но спирачката бе СССР, който държеше на отношенията с Титова Югославия поради влиянието ѝ в движението на необвързаните страни. И от нас се очакваше по-внимателен подход. Така в последна сметка такива насрещни претенции не бяха предявени.

Посланик в Италия

Мисията ми там беше най-отговорната. Беше един много критичен период не само на отношенията с Рим, но със Запада изобщо. Кулминацията на студената война през 80-те години. България бе обвинена, че по внушение от Москва е организирала атентата срещу папата поляк. Може да си представите как тази незапомнена пропаганда действа на милиони католици по света. И аз отивам в Рим малко преди да започне процесът срещу българите Сергей Антонов, Айвазов и Василев.

Имах добри контакти с Джулио Андреоти, той беше външен министър в началото на мандата ми, след това стана отново премиер. Той не вярваше в българската следа, много откровено сме си говорили, но винаги само на четири очи. Ние искахме да няма процес, защото смятахме, че в едно дело Антонов ще бъде осъден под влияние на пропагандната кампания срещу България. Но “ястребите” в САЩ и техни послушни магистрати в Италия монтираха “процеса на века”.

Щеше да е много да се иска още тогава от папата да заяви, че България не е замесена, при онази конфронтация между Изтока и Запада. Но три дни преди началото на процеса, на 24 май 1985 г., той прие наша делегация начело със зам.-председателя на Държавния съвет Георги Джагаров и заяви, че всеки ден се моли за положително разрешение на случая, така че да не бъде нанесен удар на една страна и народ, които са му близки. Всъщност така той каза, че не вярва да сме замесени в приписваното ни престъпно дело.

Агджа беше маниакален тип, готов на всичко, за да стане световноизвестен. Това беше човекът, на когото разчитаха да е свидетел и обвинител срещу България. Обществеността бе подготвяна за някакви потресаващи доказателства, а се оказа, че такива изобщо нямаше.

На мен обаче ми бе наредено, че ако Антонов, Айвазов и Василев бъдат оправдани по формулата “поради липса на достатъчно доказателства”, повече няма да се занимаваме с адвокати и да обжалваме такава присъда.

На пресконференцията след произнасянето ѝ аз не се съобразих с указанията и заявих, чедържим изрично да се признае пълната невинност на Антонов и другите двама наши граждани, затова ще обжалваме присъдата. Не изпълних полученото нареждане, че повече няма да се занимаваме със случая, и продължавах да отстоявам становището си пред София.

Изглежда, че нашите се бяха сепнали от думите ми, и когато в Рим дойде Огнян Дойнов, по нареждане на Живков той се срещна с Андреоти, за да го пита дали наистина да обжалваме присъдата. Андреоти сподели мнението си, че е желателно да я обжалваме. Това и направихме, знаейки, ще тази присъда няма да бъде заменена с по-добра.

На погребението на Антонов никой не дойде, само аз бях освен близките. Той не беше борбена личност, но на процеса отхвърли всякакви обвинения. Беше чист човек и лоялен към отечеството си.

Дипломат в Париж и случая «Шарл Ерню»: Вербуван ли е бъдещия министър на отбраната на Франция?

Аз съм имал контакти с Ерню, разговаряли сме за какво ли не, той беше депутат, шеф на “Клуба на якобинците”. Един професор ме запозна с него. Беше с голистки разбирания, патриот, но искаше една по-друга политика, ориентирана към добри отношения и със социалистическите страни. Аз съм му ходил и на гости. Но той предателство към Франция не е извършил.

Неговият син, когото не познавам, след това даде под съд списанието за клевета, но не знам какво е станало. След като напуснах Франция, не съм имал повече контакти с Ерню. И не знам житието и битието му в следващите години. Но през 6-те години, когато бях във Франция, уверявам ви, че съм срещал и по-важни хора.

В “Експрес” пишеше, че на една моя среща с него, на която присъствала секретарката му, той ми бил прочел поверителна телеграма на френското външно министерство. Че кой агент ще постъпи по такъв тъп начин в присъствието на секретарка? Това е пример на какво се базираха тези твърдения. Дойде екип от френската тв и ме интервюира тук, в София. И аз казах същото - Ерню не е извършил предателство.

В периода на студената война беше натрапена представата и на запад и на изток, че всички дипломати се занимават с шпионаж. Но, от друга страна, и на Изток и на Запад всеки кариерен дипломат по един или друг повод е бил приближаван и търсен от спецслужбите за изясняване на определени въпроси. От това никой не е избягал -нито аз, нито колегите ми на Запад. Същестуваше правило - всеки дипломат, който се среща с интересна личност, прави докладна записка, която се изпраща в София. Знам, че много от моите са отивали на най-високо място. Защото имах доста контакти с изтъкнати личности.