БЪДЕЩЕТО НА АМЕРИКАНСКИЯ СВЕТОВЕН РЕД Печат
Автор Емил Асемиров   
Петък, 01 Юли 2005 03:00
Все по-голяма става вероятността да бъдем свидетели на това, за което предупреди проницателният Збиг в статията си от 2002 г. “Америка и нейните врагове”.
“Навсякъде тероризмът се поражда от съвсем конкретен политически конфликт и се поддържа пак от него. Цялата политическа история на Близкия Изток е причина за омразата на тамошните терористи към Америка. Основната причина за демонстрираната от тези хора ненавист към Америка е намесата на САЩ в Близкия Изток... и установяването на непосредствен американски контрол върху тези земи.”
Според Бжежински, за да постигне Америка победа във “войната с тероризма”, тя трябва да си постави две основни цели - да унищожи терористите, и да промени условията направили възможна тяхната поява. Средства за постигането на първата цел бяха военните окупации на Ирак и Афганистан. Скромните резултати в постигането на втората цел се превърна в най-големият проблем не само на американската, но и на цялата международна политика в наши дни. “Основните съюзници на Америка – европейските демокрации, започват да я смятат за невежа в моралната сфера и наивна в политическата. Ако светът види, че САЩ въобще не подбират средствата в стремежа си да потиснат силово определени етнически и национални стремежи, това ще означава края на глобалната подкрепа за Америка...
Победата в антитерористичната война никога няма да бъде ознаменувана с подписването на някакъв акт на капитулация. Вместо това, с течение на времето, тя ще се превърне в нещо като фикс-идея с постепенното намаляване интензитета на терористичните акции. А всички следващи нападения срещу американци ще се възприемат като болезнено напомняне, че войната още не е приключила... ”
Според други авторитетни специалисти, днес САЩ харчат повече средства за сигурност, отколкото по времето на студената война срещу СССР, но светът е по-несигурен.
Концентрираното насилие на държавите все по-трудно ще може да решава проблеми в един свят на мрежови зависимости. САЩ в ролята на глобален хегемон, концентриращ огромни ресурси за насилие, невиждани преди това в историята, се опитват да налагат порядък в световен план, но приложението на тяхната мощ не притежава достатъчно морална оправданост в очите на милиарди хора и опитите за налагане на порядък и противопоставяне на разгръщащите се глобални опасности не са достатъчно ефективни. (В. Проданов, “Насилието в модерната епоха”, С. 2004 г.)
На мястото на предходните идеологии, легитимиращи използването на насилие, се утвърдиха две нови идеологически схеми. Първата е религиозно, културно, етнически мотивирано насилие, захранваща мрежи на съпротива и борба срещу САЩ и някои други страни. Втората е официалната идеология на борба срещу тези мрежи, която е обявена като “световна война срещу тероризма”. И двете всъщност са идеологическа маска на сложни съвкупности от фактори и интереси на въвлечените в конфликта страни. (В. Проданов, пак там).
А конфликтът в основата си е конфликт за ресурсите на света, които по израза на макроикономистите имат неприятното свойство “оскъдност”.
Нарастващата динамичност и нестабилност на съвременните все по-рискови и технологично уязвими общества увеличават възможностите относително малки въздействия да водят до огромни последствия. Общества, които до вчера са изглеждали мирни и процъфтяващи, могат да претърпят неочаквани катастрофи.
Според бившия германски канцлер от 1974 до 1982 г. Хелмут Шмит, още по времето на Рейгън, но особено при управлението на Клинтън се е наложило мнението, че Америка като единствена свръхдържава, вече няма нужда да се съветва с европейските си съюзници, нито пък да се съобразява особено с интересите на останалите нации. Рейгън бомбардира Гранада, а Клинтън - Белград, Судан, Афганистан и Ирак без санкции на Съвета за сигурност. Поемайки властта сегашният президент Буш даде да се разбере, че ще зачита съществуващите договори само доколкото това е изгодно за САЩ. Провъзгласеният от Буш лозунг “война с тероризма” изглежда толкова безсмислен, колкото и измислената преди това “ос на злото”, в която бяха обединени три азиатски държави, нямащи никакви допирни точки помежду си. Защото в света има различни видове тероризъм, много от които нямат нищо общо с ислямския екстремизъм, и унищожаването на “Ал Кайда” въобще не би им се отразило. (Х. Шмит, “Европа не се нуждае от настойници”, 2002г.)
Вместо да си сътрудничат тясно с НАТО обаче американците предпочетоха политическото и военно сътрудничество с отделни държави в и извън пакта ( в “коалиции ад хок”- по израза на Пол Уолфовиц), премахвайки необходимостта да съгласуват действията и решенията си с Брюксел. Така Вашингтон възприе като основна линия неограничената от нищо свобода на действие от чисто национални позиции, като на всичкото отгоре обяви, че ще смята за враг всеки, който не застане на негова страна.
“В американската външна политика, през последните два века, могат да се набележат три основни тенденции като в различни периоди доминираща е била една или друга от тях – ту изолационизмът, ту интернационализмът (или по-скоро мултилатерализмът), ту хегемонистичният империализъм. Така, докато САЩ са все още слаби икономически и военно, на преден план излиза изолационистката доктрина Монро, макар че още в средата на ХІХ век американските военни кораби заставят Япония да излезе от дотогавашната изолация и отвори икономиката си за международната търговия. През цялото столетие САЩ разширяват територията си на континента, а в края му воюват с Испания, присъединявайки Филипините, Пуерто Рико и Хаваите и установявайки политически контрол над Централна Америка и Карибите. По-късно (в началото на ХХ век), под влиянието на Алфред Маън и Теодор Рузвелт, се налага позицията на т. нар. “империалисти”. В края на Първата световна война обаче убеденият “интернационалист” Удроу Уилсън не успява да преодолее отново надигащият се изолационизъм и САЩ остават извън Обществото на народите.
Все пак, в края на Втората световна война, интернационалистки настроените американски лидери Труман, Маршал и Ачесън, създават ООН с неговия Съвет за сигурност, основават Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), намират начини да оказват помощ на развиващите се страни и разработват плана Маршал, помагайки за възстановяването на Европа, включително на бившите си врагове Германия и Япония. Разбира се, Америка прави това не от безкористни мотиви, но ползата от него е очевидна за почти целия свят. В епохата, когато Европа бе застрашена от свръхвъоръжения и хегемонистично настроен СССР и, когато бе създадена НАТО, политическият елит на САЩ продължи да заема интернационалистки позиции, макар и подчертавайки водещата роля на Америка в Западния свят. И едва при Рейгън империалистическата тенденция започна да набира сили, като при Буш младши хегемонизмът окончателно взе връх. (Х. Шмит, пак там)
Ислямският тероризъм, който вероятно ще продължи да бъде сериозен фактор достатъчно дълго, ще съдейства за удължаването на “империалистическата” фаза във външната политика на САЩ. Американците и днес сравняват страната си с класическата Римска империя, отреждайки на Европа ролята на провинциална Атина, където римските патриции пращали синовете си да учат философия и реторика. И докато ЕС не е в състояние да провежда достатъчно мащабни самостоятелни действия на международната арена, европейците ще трябва да се примиряват с положението. Въпреки това обаче, те съвсем не са длъжни сами да се превръщат в инструмент на американската световна полиция или пък да се съгласяват да ги използват като такъв – продължава анализа си Шмит.
САЩ разполагат с уникални военни и финансови лостове за регионално въздействие върху ситуацията в Близкия изток и само те могат да гарантират мира и реда там,. Въпреки това, вече няколко десетилетия, политиката на Вашингтон в района е непоследователна и лишена от ясна цел – като причините за това са най-вече вътрешнополитически (влияние на еврейското лоби). И докато положението остава такова, мирът в Близкия изток ще бъде невъзможен;
От всичко това за нас, европейците следват няколко ясни стратегически извода:
Стотици милиони мюсюлмани живеят в непосредствена близост с Европа, а известна част – и на територията на ЕС. Затова, както и заради силния имиграционен натиск от пренаселените райони на Азия и Африка, Европа е жизнено заинтересована да избягва глобален цивилизационен конфликт с Исляма. Ето защо ЕС трябва да настоява за диалог с Исляма и да не поддържа никакви политически акции, възприемани от мюсюлманските нации като провокация (т. е. подкрепа за Израел в близкоизточния конфликт).
При евентуална “превантивна” война, започната от САЩ, страните-членки на НАТО не са длъжни да им оказват военна помощ. Няма да е зле, ако европейските политици успеят да доведат до съзнанието на американските си колеги тези съображения. Ние, европейците трябва да поддържаме приятелски и съюзнически отношения с Америка, но в същото време, трябва да осъзнаем, че никак не сме заинтересувани от тенденцията занапред американците да действат сами и в откровено империалистически дух. Въобще не сме дължи да следваме всеки завой във външната политика на САЩ, нито пък да се поддаваме на натиск, целящ да ни накара да плащаме в бъдеще повече пари за въоръжаване. Имаме сериозни основания да не следваме примера на Америка, поддържаща изключително висок и постоянно растящ външнотърговски дефицит и огромен държавен дълг, или ужасяващите ексцесии на агресивния американски тип капитализъм.

Най-важните задачи пред Европа съвсем не са в сферата на външната политика а тук, на континента. С малки изключения, дори страните-членки на ЕС още не могат да се справят с безработицата и технологичното си изоставане. Същото се отнася и за интеграцията на милионите, живеещи в тях чужденци, както и с ограничаването на притока им. От подписването на Маастрихтския договор насам, ЕС преживява криза, свързана с неспособността му да се движи напред – неговите институции и процедури и досега не са готови за приемането на 10 или 12 нови страни-членки. Краят на процеса на интеграция на ЕС е още далеч – възможно за тази цел ще ни трябват още 50 години. Но и в този случай не се нуждаем от американските си настойници. (Х. Шмит, пак там)

За мнозинството от съвременния свят остава абсолютно неприемлива американската концепция за нанасяне на превантивен военен удар срещу държави, нарочени за терористични или заплаха за световния мир.
Администрацията на Буш окончателно смъкна маската от лицето на американската дипломация. Стана ясно, че тя е била обикновено лицемерие, целящо да прикрие стремежа към безразделно и безконтролно световно господство на най-могъщата държава в света. Проявяваната дотогава сдържаност в някои случаи, всъщност е разчитала да бъдат използвани възможностите на международните организации, системата на свободна търговия, механизмите на МВФ, СБ и СТО, правозащитните организации и различни фондации, за да бъдат постигнати специфичните американски цели и отстоявани американските интереси по света.
През следващите години само две държави в съвременния свят ще остават безрезервни американски съюзници – с подкрепата на своето обществено мнение – Великобритания и Израел. Всички останали американски съюзници ще подкрепят САЩ само по определени теми, по конюнктурни причини или по волята на своите марионетни и компрадорски правителства. Най-опасната тенденция в световната политика днес е американизмът – стремежът да се американизира света независимо от цената, а не антиамериканизмът, който обзема все повече страни и народи.
В съвременния свят с развитието на науката и технологиите, на капитализма и на демократичните по форма процедури, за пръв път броят на хората, които са доволни от статуквото, от развитието на системата, има тенденция на превишение над броя на недоволните. Във всички отминали общества и епохи е било по-скоро обратното – броят на недоволните многократно е превишавал броя на хората доволни от състоянието на нещата и стремящи се да запазят статуквото като основна ценност на обществото, като стожер на обществения ред. Поради динамичността на процесите в съвременния свят статуквото днес се променя плавно, понякога незабележимо за традиционните човешки възприятия, тъй като тази промяна невинаги е свързана с революционни сътресения. Друга важна нейна черта е това, че промяната често не е носител на “прогреса”, и не само в субективните възприятия на хората, тя не води до нещо по-добро от старото положение на нещата. Тази констатация е валидна обаче само за развитите държави, условно наречени “богатият Север”. Все още мнозинството от населението в “бедния Юг” продължава да живее в друга, по-ранна историческа епоха. Заплахата за стабилността на статуквото, на новия ред, наложен от “богатия Север” и най-вече от САЩ и техните най-близки съюзници – държави и международни организации, намиращи се под американски контрол – на правителството на САЩ и на определени икономически кръгове, ще идват главно, ако не и изключително от недоволните маси на “бедния Юг”. Стремежът те да бъдат накарани със сила да заживеят в нашата историческа епоха, да бъдат синхронизирани историческите времена на богатия Север и бедния Юг, води до бурни реакции на недоволство и до опити за самосъхранение на “ценностите на Юга” – в частност на исляма чрез терористични акции, партизански движения и организирана съпротива в окупираните страни. Ликвидирането на тази съпротива все по-често ще влиза в конфликт с ценностите, възприети в развитите държави, включително и в САЩ. Това би могло да доведе до пълна обществена, идеологическа и нравствена делегитимация на “войната на САЩ със световния тероризъм”, и до загуба на подкрепата на останалия свят за нея.
За мнозина по света под етикета “война срещу световния тероризъм” се крие поредната война за световно икономическо и политическо господство, подета от САЩ. Едва ли “косвените жертви” и “колатералните щети” причинени в тази война ще могат да бъдат оправдавани вечно с изключителната значимост на проблема за цялото човечество, а не само за САЩ. Затова в бъдеще все по-малко ще се изненадваме от резултатите от социологически анкети, провеждани сред гражданите на ЕС, в които като заплаха за световния мир на първо място ще посочват политиката на САЩ, а на второ – тази на Израел.
Потенциалът на гражданските движения в развитите държави, макар че на теория би могъл да бъде значителен и даже решаващ в определени моменти, на практика си остава доста неясен, проблематичен и може да се прогнозира, че тяхната енергия подлежи на сравнително лесно канализиране в удобно за “истеблишмънта” и за елитите русло. Това става все по-възможно поради усъвършенстването на технологиите за манипулация на общественото съзнание, контрол над медиите и над гражданските структури чрез финансов и рафиниран политически, религиозен, идеологически и други видове натиск върху тях.