МАКPОИКОНОМИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ Печат
Автор Ганчо Ганчев   
Петък, 01 Юни 2001 03:00
 МАКPОИКОНОМИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ - Ганчо Ганчев - втора глава от "МОНИТОРИНГ НА ПРОЦЕСА НА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ - 2000" - екип независими изследователи- ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БРОЙ 4 на "ЕКСПЕРТ"
/Втора глава от "МОНИТОРИНГ НА ПРОЦЕСА НА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ -2000"- екип независими изследователи- ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БРОЙ 4 НА "ЕКСПЕРТ", виж Архив- ЕС/

       2.1. Валутен борд и макроикономическа стабилизация
       Основното събитие с трайно значение за банковия сектор и икономиката като цяло през последните три години е въвеждането от 1-ви юли 1997 г. на парично-кредитен режим, базиращ се върху правилата на валутния борд. Това беше реализирано чрез приемането на нов Закон за БНБ и нов Закон за банките. Тези закони, както и новите наредби на БНБ, поставят банково-финансовата система в принципно нови условия (вж. също: Stanchev K.:1998):
       -прекратява се рефинанасирането на търговските банки от БНБ, освен в случай на системна криза;
       -елиминира се възможността за пряко финансиране на бюджета от БНБ (с изключение на операциите по закупуване на специални права на тираж от Международния валутен фонд);
       -прекратяват се операциите на централната банка с ДЦК на открития пазар;
       -депозитът на правителството се включва в баланса на управление "Емисионно" на БНБ;
       -нарастването на резервните пари се ограничава до обема на активите на централната банка в свободноконвертируема валута и злато;
       -повишават се изискванията за ликвидност и капиталова адекватност на банките;
       -рязко се засилват правата и отговорностите на банковия надзор;
       -по-последователно се прилагат принципите на международните счетоводни стандарти;
       -курсът на българският лев се фиксира към германската марка в съотношение 1000 към едно, като от 1-ви януари 1999 г. левът е прикрепен към еврото (1.95 лева за евро от 1-ви юли 1999 г.).
       -БНБ се задължава да обменя свободно левове срещу германски марки и обратно по фиксиран курс.
       Вследствие стриктното прилагане на принципите на паричния съвет, през 1997 г. България успя да преодолее тежък хиперинфлационен епизод и да постигне бърза стабилизация (вж. по въпроса за причините за въвеждане на валутния борд по подробно в:ОИСР:1997:с.61).
       Промените в макроикономическата среда, имащи директно отношение към поведението на банковия и реалния сектор, могат да бъдат сумирани така:
       -драматично намаляване на основния лихвен процент (ОЛП) от около 300% (15-16% при официалното влизане в сила на правилата на паричния съвет) в началото на 1997 г., до 5-6% понастоящем;
      

       ТАБЛИЦА 2.1.ДИНАМИКА НА ОЛП (ПОЛУЛОГАРИТМИЧНА СКАЛА)

      

       Източник: БНБ

       -стабилизиране на инфлацията, като за отделни периоди се наблюдава и намаляване на ценовите индекси; -съкращаване на бюджетния дефицит, намаляване дела на погасителните плащания в структурата на държавните разходи (делът на лихвените плащания по вътрешни държавни заеми се съкрати от 52% към края на април 1997 г., до 7% през същия период на 1998 г.); -постепенно стабилизиране на валутния пазар, ограничаване на възможностите за печеливш лихвен арбитраж и други спекулативни операции; -връщане на доверието в лева и банковата система, подобряване на ликвидността на търговските банки; -значително увеличаване на официалния валутен резерв на БНБ, вследствие външнто финансиране, ускорената приватизация и притока на валута от населението; -политика на фактическо прикрепване на лева към изграждащия се Валутен съюз на държавите от ЕС. След въвеждането на паричния съвет номиналните и реалните параметри на паричното предлагане са забележително стабилни. Все пак, трябва да се отбележи, че реалният обем на широките пари (паричният агрегат М3) се колебае около равнище, представляващо по-малко от една трета от реалното количество, преди въвеждането на валутния борд.
       Структурата на вътрешния кредит обаче се променя радикално. Частният сектор вече поглъща почти 80% от кредитите. Правителството използва едва 4-6% от кредитния ресурс, в сравнение с 42-45% преди промяната на валутния режим (свиване от почти 10 пъти). Делът на държавните предприятия също спада, но само с 2-3 процентни пункта. Политиката на фиска е насочена към заместване на вътрешното кредитиране на бюджета с външно при отрицателно нетно финансиране от страна на банковия сектор.
       2.2. Критерии от Маастрихт и перспективите за членство в ЕС
       Външната и вътрешна стабилизация на националната валута позволи на България да отбележи значителен напредък по отношение изпълнението на т. нар. Маастрихтски конвергентни критерии, измерващи способността на съответната икономика да участва във валутния съюз на ЕС. Последните засягат стабилността на валутния курс, отклонението на дългосрочните лихвени проценти от преобладаващото в ЕС равнище, инфлацията, бюджетния дефицит и държавния дълг, отнесен към БВП.
       Бюджетният излишък през 1998 и 1999г., съкращаването нетния държавния дълг като дял от БВП, спадането на лихвените проценти, сравнително ниската инфлация и фиксираният курс на лева, ни доближават в известна степен към формалните изисквания за участие във валутния съюз, което, очевидно, е компонент от българската правителствена евростратегия.
       Трябва да се подчертае, че в определени случаи приближаването до Маастрихтските критерии е изкуствено. Например, при краткосрочните лихвени проценти (ОЛП) е налице значително приближаване на левовите лихви до тези в евро (DM). При по-дългосрочните лихви обаче диференциалът е значителен, което говори, че пазарът отчита наличието на значителен риск в дългосрочен план.
       Бюджетният излишък, регистриран през последните години е резултат не на политика, насочена към избягване "прегряването" на икономиката, нито пък способства за освобождаване на финансови ресурси за частния сектор (crowding out), а представлява просто необходима предпазна мярка срещу прекомерното нарастване на търговския дефицит, предвид надценения курс на лева.

       ГРАФИКА 2.2. НЕТНИ ЕМИСИИ НА ДЦК И КРАТКОСРОЧЕН ЛИХВЕН ДИФЕРЕНЦИАЛ ЛЕВ/ЕВРО
      

 

       Източник: БНБ

       Теорията на валутните зони и по-точно на оптималните валутни зони, акцентира обаче не върху самото участие, а именно върху оптималността (Gandolfo:1987:373). Истинският въпрос е следният- кои са икономическите параметри, определящи целесъобразността от включването на дадена страна във валутната зона, както и при какви обстоятелства е целесъобразно самото изграждане на зона за регионална валутна стабилност?
       Най-общата идея на теорията на оптималните валутни зони е трансформирането на външните за дадена група страни икономически шокове във вътрешни, т.е. в нещо предвидимо и управляемо. Това може да се реалиpа единствено при условие, че дадена регионална групировка функционира като единна система.
       Между страните, формиращи зона за валутна стабилност, следва да има висока степен на търговска интеграция, свободно движение на капитали, работна сила, стоки и услуги. Освен това, икономиките на съответните страни трябва да са силно диверсифицирани, техните производствени и технологични структури следва да са взаимозависими.
       Необходимо условие е развитостта и взаимното проникване на банковите и финансовите системи. Монетарните и фискалните политики трябва да боравят със сходни инструменти, при тясно обвързани макроикономически цели и възможност за поддържане на близки макроикономически параметри.
       Някои от тези изисквания имат чисто обективен характер и са свързани със степента на развитие на съответната национална икономика. Други, като равнището на координация на макроикономическите политики, предполагат наличието на политическа воля за участие в зоната на стабилност или колективната валута.
       Пример за страна, която на определен етап не отговаряше на обективните изисквания за членство във валутния съюз на ЕС, е Гърция. Обратното, страни като Великобритания и Швеция не участвуват, тъй като преценяват, че загубата на автономност в областта на монетарната и фискалната политики е нежелателна за тях.
       България, за разлика от Швеция, не отговаря на обективните изисквания за присъединяване към оптималната зона на валутна стабилност, но фактически представлява част от нея. По такъв начин ние понасяме негативите на отказа от самостоятелна макроикономическа политика, без възможност за участие в разпределението на положителния ефект.
       В частност, тъй като България формално не е член на валутния съюз и не участвува при формирането на политиката на Европейската централна банка, то всички промени в областта на парично-кредитната политика на Европейската централна банка ще продължават да бъдат външни шокове за нашата страна.
       България няма да може също така да поддържа по-ниско равнище на валутни резерви, нито ще получи възможност да участвува в глобалната международна финансова координация като част от единна наднационална структура. Относителната стопанска изолираност няма да позволи също така да се възползваме в някакава забележима степен от ограничаването на спекулативното движение на капитали между страните-участнички, както и от предимствата на единната валута като по-съвършенно средство за натрупване, разплащане и финансиране.
       Обратното, всички проблеми, които могат да се изострят от присъединяването към зона за регионална валутна стабилност- загуба на автономност на парично-кредитната политика, допълнителни ограничения при фискалната политика, затруднения със заетостта и натоварването на производствените мощности, изостряне на регионалните диспропорции и т.н., са вече факт.
       Проблемът на България се свежда до това, че по принцип формирането на зона на валутна стабилност и въвеждането на единна валута са крайните фази на регионалната икономическа интеграция. Стратегията за интегриране в ЕС, предполагаща да започнем с това, с което страните-членки завършват своите над 40-годишни усилия, би могла да има смисъл, при положение, че нашата страна се ползва с безрезервната икономическа и политическа подкрепа на всички страни от ЕС. Нещо подобно се наблюдава засега единствено по отношение на страните от Прибалтика.
       Нормалната стратегия на асоцииране предвижда, от макроикономическа гледна точка, два етапа. Първо, постепенна стабилизация и създаване на предпоставки за устойчив, динамичен растеж. Този етап условно може да бъде свързан с изпълнението на критириите от Копенхаген (функционираща пазарна икономика, способност за поемане на ангажименти в ЕС, конкурентоспособност).
       Вторият етап предполага ориентиране към прилагането на фискални програми, позволяващи приближаване към изискванията на ЕС и подготовка на монетарната политика към ограниченията, произтичащи от фиксирането на курса на националните парични единици към еврото, включваща подобряване на сътрудничеството със системата на европейските централни банки. Счита се, че единствено страните от Вишеградската четворка плюс Словения са готови в перспектива да пристъпят към реализиране на втората фаза.
       С други думи, макар и в съкратени срокове, асоциираните страни повтарят еволюцията на ЕС- отваряне, либерализиране, модернизация и динамизиране на икономиките, след което преминаване към т.нар. икономически и валутен съюз, т.е. влизането в зоната на валутна стабилност на ЕС.
       Разместването на фазите на интегриране чрез използването на присъединяването към зоната на валутна стабилност в качеството на ускорител на цялостния процес на интеграция, представлява поемане на сериозен риск. Стратегията може да успее, ако валутната стабилност генерира мощен приток на капитали към България. За сега обаче това не се очертава.
       Не е тайна, че т.нар. Копенхагенски критерии в последна сметка се свеждат до способността на съответната страна да се доближи значително до равнището на доходи на глава от населението на най-бедните страни от ЕС чрез въвеждането на ефективни пазарни механизми. Скъпият лев и фиксираният курс ускориха приближаването към Маастрихтските критерии, но влошиха очакванията за икономическия растеж, с което ни отдалечават от изпълнението на изискванията от Копенхаген. Според официалните изисквания на ЕС обаче именно последните, а не първите, са задължителни за нас.
       Можем да заключим, че, в последна сметка, българската икономика е извън оптималните граници на европейската зона на валутна стабилност, представлявайки нещо като периферия на стабилността, където разходите по поддържането й превишават ползата от нея.
       2.3. Инструменти на макроикономическата политика, възможности и ограничения на икономическото регулиране
       Конкретният вариант на паричен съвет, приложен в България, предполага специфична взаимозависимост между динамиката на валутния резерв, депозита на правителството, резервите на търговските банки и паричната база. Тeзи взаимозависимости, пречупени през въздействието на динамиката на резервните пари върху по-широките парични агрегати М2 и М3, представляват един от механизмите за въздействие върху инфлацията по линията на търсенето.
       В съответствие с член 39 на действуващия закон за БНБ, централната банка има право да открива текущи сметки и депозити на Министерския съвет, търговските банки, международни финансови институции и други финансови организации. БНБ е официален депозитар на държавата и обслужва изпълнението на държавния бюджет, според разпоредбите на член 43-ти.
       На практика това означава, че в условията на българския вариант на паричен съвет (брутният валутен резерв на БНБ се равнява на сумата на банкнотите и монетите в обръщение, плюс депозитите на други институции, вкл. депозита на банковото управление), измененията на правителствения депозит са пряко свързани с паричната база. Последната нараства при съкращаване на депозита и се съкращава в случай на увеличаване.
       Това представлява на практика изземване на част от инструментите на паричната политика от БНБ в полза на фиска (правителството). С други думи, елиминира се не възможността да са провежда парична политика, а възможността БНБ да провежда такава политика, оставяйки определени права на правителството (вж. по въпроса за стабилизиращата роля на фискалния депозит в БНБ по отоношение колебанията на паричната маса по-подробно: Nenovsky N., Hristov K.:1999:20).
       То може да регулира паричната маса и чрез операции на открития пазар. Например, ако бюджетът увеличи емисиите от ДЦК и прехвърли получените суми по своята сметка в БНБ, ще се реализира съкращаване на паричната база. Ако депозитът бъде съкратен с цел обслужване потребностите на бюджета, следва нарастване на паричната база и широките пари, при други равни условия.
       Основният компонент, предопределящ размера на паричната база и индиректно на широките пари, е валутният резерв на БНБ. Едно от определенията на паричния съвет е, че той представлява механизъм за регулиране на паричното обръщение без възможност за стерилизация, т.е. без компенсиране на инфлационния ефект от прекомерното нарастване на валутния резерв. В случая на България обаче, предвид изложените по-горе причини, това е вярно само частично.
       БНБ действително не може да провежда стерилизационна политика, но фискът фактически има инструменти за подобно въздействие по линията на операции на открития пазар. Стабилният и висок дял на правителствените депозити в пасива на управление емисионно, означаващо нарастване на депозитите при увеличаване на валутния резерв и обратното, показва, че такава политика наистина се провежда (вж. Графика 2.3.).
       ГРАФИКА 2.3.ДЕПОЗИТИ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО В БНБ
      

      

       Източник: БНБ.

       При други равни условия, нарастването на валутния резерв води до увеличаване на паричната база и широките пари. В частност, нарастването на валутния резерв на БНБ от м. март до средата на четвъртото тримесечие на 1997 г. несъмнено представлява един от факторите за увеличаване на паричната база и инфлацията.
       Особен интерес от гледна точка на регулирането на паричното обръщение представляват взаимовръзките между емисионното и банковото управление. Депозита на банковото управление е в пасива на емисионното, следователно, неговото нарастване съкращава обема на широките пари. От друга страна обаче, в пасива на банковото управление влизат задълженията към МВФ по линията на подкрепата на платежния баланс. Последните са един от източниците за средствата, депозирани от банковото управление в емисионното, като паралелно в актива на емисионното управление нарастват валутните резерви.
       По този начин, кредитите, получени от МВФ, могат да влият върху паричната база, в зависимост от въздействието им върху депозита на банковото управление. Колкото в по-висока степен заемите на международните финансови институции се трансформират в депозити на банковото управление в емисионното, толкова по-малко е разширяването на паричната база.
       Практически, заемите на МВФ представляват до голяма степен допълнителен валутен резерв, предоставян от международните финансови институции за подкрепа на банковия сектор в случай на системна криза. Тяхното влияние върху паричната база, инфлацията и състоянието на реалната икономика за сега е минимално, което в някаква степен обезсмисля този тип операции в контекста на стимулиране на националната икономика.
       Други фактори, влияещи върху паричната база по линията на динамиката на валутния резерв на БНБ, са естествено състоянието на търговския и текущия платежен баланс, и капиталовата сметка.
       Политиката на скъп лев, в съчетание с парична и фискална рестрикция, имат следното отражение върху търговския баланс (а от там обратно върху паричната база и инфлацията)- постепенно търговският актив, характерен за началото на 1997 г. се стопи, като към началото на 2000 г. външнотърговският дефицит се стабилизира на равнище от около 1 млрд. долара годишно.
       Това налага обаче поддържане на постоянен фискален актив и положително първично салдо на бюджета с оглед частично компенсиране на тенденцията към нарастване на търговския дефицит. Паралелно, правителството е под силен натиск за ускоряване на приватизационната програма, представляваща основен източник за покриване на текущия дефицит.
       Фискалният актив означава негативен фискален импулс към икономиката (забавен растеж, висока безработица), докато ускоряването на приватизацията създава допълнителни социални напрежения, вследствие допълнителното нарастване на безработицата и усещането за увеличаване на корупцията.
       Известно е, че не съществува автоматичен механизъм за постигане на едновременно външно и вътрешно равновесие при прилагането на механизми, близки до паричния съвет. Всичко зависи от конкретните особености (параметри) на съответната икономика. В частност, съществуват симптоми, че негативното въздействие на фиксирания курс на лева върху износа се засилва с течение на времето, вследствие акумулирането на инфлацията.
       В този случай, пасивният баланс може да доведе до дефлационен порочен кръг- търговски пасив-съкращаване на валутния резерв, свиване на паричната база и широките пари, съкращаване на вноса, по-нататъшно свиване на резерва и паричните агрегати и пр. Така или иначе, абсолютно ясно е, че не може да се обезпечи вътрешно и външно равновесие при приемлива инфлация, без макроикономическо регулиране от страна на БНБ и фиска.
       За да отчетем цялостно влиянието на движението на капитали върху процеса на стабилизация в условията на валутен борд, би следвало да включим баланса на услугите и капиталовата сметка. Вследствие значителните лихвени плащания по външния дълг, салдото по "невидимите" операции (плащанията по услугите) е негативно за нашата страна. "Невидимият" баланс обаче се влияе слабо от режима на валутния курс и парично-кредитната политика, тъй като повечето плащания са предопределени от вече сключени споразумения с банките-кретиторки.
       Механизмите на паричния съвет имат по-пряко отношение към капиталовата сметка. В частност, движението на краткосрочни капитали към и извън страната се влияе силно от лихвения диференциал между лева и основните свободноконвертируеми валути. През периода април-май 1997 г., както и през юли, вследствие сравнително високата разлика между лихвените равнища в нашата страна и международните финансови пазари, притокът на краткосрочни портфейлни инвестиции е бил значителен, като за първите три тримесечия салдото по краткосрочните капиталови операции е положително в размер на 183,8 млн. долара.
       През първата половина на 1998 г. обаче балансът на краткосрочните катитали става отрицателен, като тази тенденция се запазва като цяло и в последствие.
       Балансът по дългосрочните операции е положителен през периода след въвеждането на валутния борд. Той обаче не е пряко свързан с механизма на паричния съвет, а с активността на правителството в областта на приватизацията и доверието на чуждите инвеститори в икономическата политика и стабилността на българската икономика.
       Все пак, трябва да се отчете, че фискът, в условията на паричен съвет, е принуден обективно да ускори приватизацията от една страна, като оценките за инфлационния и валутния риск на чуждите инвеститори са по-благоприятни при фиксиран курс, от друга.
       Независимо от това, вследствие негативното влияние на финансовата криза в Азия, Русия, влошаването на оценките за риска по отношение редица латиноамерикански държави, конфликта в Косово и т.н, притокът на преки части инвестиции е ограничен, като положителният баланс по капиталовата сметка за последните три години е основно резултат от финансирането по линията на МВФ, МБВР, ЕБВР и ЕС.
       Положителното салдо по капиталовата сметка е основният фактор за нарастване на валутния резерв, респективно на паричната база и широките пари. Независимо от това, инфлационното въздействие на този прираст е сравнително слабо. Това се обяснява на първо място с много ниската изходна база. Второ, валутният резерв на БНБ би могъл да се увеличи и повече, ако процесът на обратна субституция, т.е. на връщане към лева, беше по-интензивен.
       Вследствие драматичното намаляване на ОЛП от 462% през м. март до 5-6% годишно към края на 1997 и първата половина на 1998 г., валутните депозити на гражданите и фирмите не само не се съкратиха за сметка на левовите, но отбелязаха увеличение. Банките, от своя страна, увеличиха активите си в чужбина за сметка на кредитирането в страната.
       По такъв начин, политиката на фискална рестрикция способствува за съкращаване на вътрешното търсене, независимо от активния платежен баланс, позволяващ, в условията на паричен съвет, увеличаване на левовия компонент на широките пари и задвижване на вътрешното търсене по линията на доходите и инвестициите.
       2.4. Финансов сектор
       Конкурентоспособността на финансовия сектор в международен план се изразява в способността да бъдат привличани средства от международните пазари за нуждите на българската икономика или обратното, в изтичане на капитали от страната, вследствие по-добрите възможности за инвестиции в чужбина. Ефективността и конкурентоспособността на финансовите пазари е тясно свързана с цялостната ефективност на пазарните механизми в страната.
       Известно, че разликата между спестяванията и инвестициите следва да се равнява на текущия външен баланс от една страна и на прираста на спестяванията на неправителствения сектор (коригиран с двойното включване на банковия сектор, отчитайки нетния приток на чуждестранни портфейлни инвестиции и прираста на нетните чуждестранни активи на търговския банков сектор), от друга.
       Прирастът на спестяванията на неправителствения сектор засяга три основни групи финасови активи- вътрешния държавен дълг, широките пари и корпоративни ценни книжа. Този прираст, изразен във валута чрез текущия курс на лева би следвало да се равнява на притока на чуждестранни капитали към България.
       ГРАФИКА 2.4. НЕТНИ ЧУЖДЕСТРАННИ АКТИВИ НА БАНКОВИЯ СЕКТОР
      

 

       Източник: БНБ

       За периода от въвеждането на паричния съвет през 1997 г. до сега като цяло е характерно изтичане на капитали от страната по линията на портфейлните инвестиции и нарастването на нетните чуждестранни активи на банковия сектор. Изчисленията показват, че за да бъде прекъснато изтичането на капитали по линията на портфейлните инвестиции, равновесният финансов курс на лева би следвало да бъде значително над сегашния и да възлезе на 3 лева за долар. За премахване нарастването и на нетните чуждестранни активи на търговския банков сектор, равновесният курс би следвало да бъде още по-висок.
       За да се поддържа сегашното равнище на курса, България трябва да реализира брутен износ на капитал от порядъка на над 300-400 млн. дол. годишно, респективно около 100 млн. нетно, приспадайки актива при преките чуждестранни инвестиции.
       Една от главните технически причини, пораждащи необходимост от изтичане на финансов ресурс от страната за периода 1997-1998 г. (продължил и през 1999-2000 г., но в друг контекст), беше високият прираст на капитализацията на фондовите пазари. Това, от своя страна, беше свързано с преоценката на основните фондове, извършена през 1997-ма година. Тъй като номиналната стойност на емитираните ценни книжа отразява в последна сметка цената на капитала, чието ядро са основните фондове, то преоценката на активите изисква нарастване на номиналния обем на акционерния капитал.
       Това породи изкуствено увеличение на пазарната капитализация, зад която не стои разширяване на инвестиционния процес като допълнителни разходи за подновяване и увеличаване на физическия капитал. В крайна сметка, свободните средства, които не можаха да намерят рентабилно вложение в страната, се насочиха навън. Този износ на капитал представлява преди всичко репатриране на печалби от спекулативни операции на фондовия пазар.
       Механизми от типа на паричния съвет могат да функционират удовлетворитилно при ценова система, която допуска както нарастване, така и понижаване на цените. Преоценката на основните фондове обаче окончателно затвори кръга от цени, които, като тенденция, могат главно да нарастват.
       Правилното решение е икономиката да се ориентира не към миналото, а към бъдещето, т.е. цената на основните фондове да се разглежда като капитализация на очакваната бъдеща печалба при стабилизиралото се ценово равнище след въвеждането на валутния борд. Тази цена би била функция от котировките на акциите на фондовия пазар, а не обратното. Преоценката би заела един по-продължителен период и би представлявала не административен, а пазарен процес.
       За да се насърчат междувременно инвестициите, разходите за капиталовложение би следвало да се извадят от облагаемата печалба. Новите правила за амортизационни отчисления би следвало да важат само за инвестициите след 1997 г. Така би се формирала гъвкава ценова система, стимулираща икономиката и съвместима с паричния съвет.
       Друг съществен момент е ясно очертаващата се през 1998 г. тенденция към изместване на банковия сектор като финансов посредник. През 1998 г. капиталовите пазари мобилизират нетно почти два пъти повече нови спестявания, в сравнение с банковия сектор. Ако това беше свързано с нарастване на инвестициите в реалната икономика, бихме могли да приемем, че става въпрос за класическа "деинтермедиация", т.е. за директно финансиране на инвестициите чрез емисия на корпоративни ценни книжа.
       В случая обаче имаме изкуствено нарастване на пазарната капитализация, водещо до износ на финансов капитал от страната. Каквито и претенции да има към банковия сектор за поддържане на ниски лихиви по депозитите и високи по отпусканите кредити, фондовият пазар очевидно не е по-ефективен, след като не финансира нарастването на вложенията в основен капитал.
       Допълнителен момент е високият риск, свързан с възникващия капиталов пазар у нас. Този пазар фактически вече преживя своя първи спекулативен "балон" в началото на 1998 г. и неговото "спукване" през втората половина на годината. При това, спекулативният балон бе породен до голяма степен от счетоводно-административни промени.
       По принцип, има два основни варианта за излизане от сегашното положение. Първият е да изчакаме пазарните сили да намерят вярното решение, което, при наличието на надценен реален курс, означава продължителна и мъчителна дефлация и декапитализация, която ще завърши с пълното елиминиране на "излишния" капитал. При втория вариант целта е "излишният" капитал да се използва, а не да се отстрани от икономиката. Това предполага икономическа политика, трудносъвместима с паричния съвет.
       На практика, дефлацията изглежда най-вероятния вариант за развитие на българската икономика. Що се отнася до капиталовите пазари, спадът на цените на корпоративните ценни книжа продължава и през 1999 и началото на 2000 г. До сега едва около 5% от преките чуждестранни инвестиции в страната се реализират чрез пазарите на корпоративни ценни книжа.
       Продължаващата обезценка на акционерния капитал обаче може да доведе до повишаване на конкурентоспособността на капиталовите пазари и пренасочване на външните капиталовите потоци от приватизацията, която по естествен път ще намали своето значение поради раздържавяването на основните предприятия, към фондовите пазари, предоставящи възможност за придобиване на контрол върху предприятията при благоприятни условия.
       2.5. Формиране на ефективни пазари
       Изграждането на действаща пазарна икономика има две решаващи направления. Първо, формирането на "пълна" система от пазари, позволяваща отчитане на всички фактори, въздействуващи върху икономиката (Grossman:1989:137). И второ, създаване на предпоставки за ефективно функциониране на пазарите, т.е. за бързо, цялостно и при минимални разходи изпозване на икономическата информация в процеса на стопанския обмен.
       Ядрото на "пълната" система от пазари са финансовите пазари, тъй като именно те позволяват излизането извън рамките на натуралния обмен и формирането на икономика с дълги планови хоризонти. Ето защо, при прехода от командна към пазарна икономика, изграждането на финансовите пазари има особено значение за преодоляване на "рецесията на прехода" и преминаване към устойчив растеж.
       По същество, идеята за изграждане на "пълна" система от "ефективни" пазари е в основата на т.нар. Копенхагенски критерии за членство в ЕС, предвиждащи наличието в кандидатстващите страни на "действаща пазарна икономика". Успешната стратегия за членство в ЕС предполага прилагането на система от мерки, ускоряваща формирането на такава функционираща система от ефективни пазари.
       В случая на България, особено в периода след въвеждането на паричния съвет от 1-ви юли 1997 г., основният въпрос се свежда до това, дали новият паричен режим ускорява или забавя формирането на система от ефективни пазари.
       В основата на всички финансови пазари е паричният пазар. Парите, от една страна, опосредстват разменните операции. От друга, представляват средство за натрупване. Натрупването на парични остатъци в различна форма (кеш, текущи сметки, депозити и др.), при наличието на възможност за влагане на свободните средства в доходоносни финансови инструменти (ДЦК, акции, облигации и др.), има смисъл само при положение, че по-високта ликвидност на паричните активи позволява посрещането на неочаквани и случайни плащания, свързани със стопанския оборот, както и извършването на печеливши спекулативни операции.
       Общото количество пари, натрупано в икономиката и отнесено към БВП, реализиран за даден период (примерно една година), ни дава скоростта на обръщение за единица време (или средния брой обороти), които реализира дадена парична единица. Обратната величина на скоростта на обръщение представлява средния период, в течение на който съответната парична единица извършва един оборот. Този период се равнява на средния период на обръщение на парите, авансирани в производствения процес (създаването на БВП). Той може да се разглежда също така като естествена мярка на средния планов хоризонт на икономическите агенти.
       При нарастване на стопанския риск, плановите хоризонти се свиват, количеството пари в реално изражение, необходимо за поддържане на стопанския оборот (реалното търсене на пари) се съкращава, ускорява се скоростта на обръщение на паричната маса, засилва се инфлацията. Обратното, при намаляване на риска и усложняване на производствената структура, плановите хоризонти се удължават, забавя се скоростта на обръщение, реалното търсене на пари нараства. От друга страна, по принцип, колкото плановите хоризонти са по-дълги, толкова по-благоприятни са възможностите за икономически растеж (Takayama:1990:445).
       ГРАФИКА 2.5. СКОРОСТ НА ОБРЪЩЕНИЕ, ПРЕДЕЛНА СКОРОСТ НА ОБРЪЩЕНИЕ, СРЕДЕН ПЕРИОД НА ОБРЪЩЕНИЕ (ПЛАНОВ ХОРИЗОНТ)
      
       Източник: БНБ
       На Графика 2.5. е представена динамиката на средната скорост на обръщение на широките пари (М3), плюс движението на пределната скорост на обръщение и плановия хоризонт (среден период на предвиждане).
       Както се вижда непосредствено от графиката, въвеждането на паричния съвет съвпада с ускоряване скоростта на обръщение на парите. Паралелно, средният планов хоризонт се съкращава от около 8.5 месеца до 4 или над два пъти. Това е резултат както от хиперинфлационния период в началото на 1997 г., така и от новите правила в парично-кредитната сфера, изискващи значително по-предпазливо боравене с риска.
       Пределната скорост на обръщение (т.е. съотношението между прираста на номиналния БВП и прираста на М3) достига своя максимум през 1998 г., след което рязко спада, доближавайки се до средната. Това говори за стабилизиране на скоростта на обръщение на парите.
       Следователно, независимо от резкия спад на инфлацията, способността на иономическите агенти да формират дългосрочни планове, се влошава.
       Свиването на плановите хоризонти може да бъде обяснено единствено с влошаване ефективността на стоковите и финансовите пазари, т.е. с това, че цените отразяват в себе си все по-малка част от наличната стопанска информация. Икономическите агенти, действуващи в рамките на пазарните правила (вземащи решения въз основа на ценовата информация), се сблъскват с нарастващ риск и непредвидимост.
       Процесът на влошаване ефективността на пазарите след въвеждането на паричния съвет може да бъде илюстриран и посредством анализа на динамиката на основния лихвен процент (ОЛП), намиращ се в основата на лихвената структура на банково-финансовата система на страната.
       Ако приемем, че в България функционират ликвидни вторични пазари за всеки финансов актив (в случая краткосрочни ДЦК), независимо от срока му, би следвало да съществува зависимост между краткосрочните лихвени проценти, лихвените проценти по дългосрочните активи и очакваните бъдещи проценти по краткосрочните активи.
       С други думи, разликата между дългосрочните и краткосрочните проценти маже да се използва като средство за прогнозиране на лихвените проценти. Именно тази връзка е в основата на многобройни иконометрични тестове на теорията на рационалните очаквания и наличието на ефективни финансови пазари.
       Тъй като прогнозирането никога не може да бъде абсолютно точно, то напоследък бе възприет подхода за "подобието" (similarity). Идеята е, че разликите между краткосрочните и дългосрочните проценти следва да улавят основните посоки на движение на лихвените проценти- нарастване, спад, ускорение и забавяне .
       След август 1997 г. разликата дългосрочни/краткосрочни лихви престава да бъде надежден индикатор дори на общите тенденции на междубанковия депозитен пазар. Особено характерен е краят на 1999 г., когато пазарът регистрира тренд към нарастване на краткосрочните лихви, докато ОЛП, под въздействието на фискалната политика, налага фактическо понижение на
       Отбелязаното обстоятелство е свързано очевидно с новия валутен режим.
       Последният има три основни последици в областта на паричния пазар и лихвеното равнище.
       Първо, засилване на връзката между ОЛП и лихвите на международните пазари.
       Второ, доминираща роля на фиска при формирането на ОЛП и цялата лихвена структура в страна.
       Трето, отпадане на кредитно-регулиращите функции на БНБ по отношение на търговския банков сектор.
       Засилената зависимост на равнището на ОЛП от състоянието на международните парични пазари очевидно няма пряка връзка с влошаване възможността рационалните очаквания да представляват база за прогнозиране на бъдещите изменения на краткосрочните лихви, тъй като иконометричните тестове за валидността на теорията на рационалните очаквания именно на тези пазари, дават достатъчно добри резултати.
       Затрудненията с рационалните очаквания в периода след юли 1997 г. са резултат на новите функции на фиска и БНБ. Този проблем се нуждае от специално изследване, но могат да бъдат направени няколко общи констатации.
      
       ОЛП очевидно въздейства върху колебанията на краткосрочните и дългосрочни лихви на междубанковия пазар. Самите колебания на ОЛП са породени главно от потребностите на фиска от левово финансиране и не отразяват непосредствено еволюцията на паричния пазар. Т.е. измененията на ОЛП представляват "шум", внасящ смущения в очертаващите се тенденции или пък проправят тенденции, породени от специфичната стратегия на фиска.
       В това отношение положението се различава коренно от ситуацията преди юли 1997 г., когато ОЛП се изполваше за рефинансиране на търговските банки и по определение не би могъл да не следва общите тенденции на паричния пазар, независимо от опитите за противодействие на тренда, коментирани по-горе.
       Тези изменения на паричния пазар несъмнено внасят вторични корекции в поведението на самия търговски банков сектор. Те могат да бъдат концептуализирани най-общо с преминаване от акцент върху управлението на пасивите (liabilities management), към стратегия на управление на ликвидността и контрол върху структурата на активите (reserve assets management).
       Както е известно, управлението на пасивите е активна стратегия, при която банките маневрират с доходността на привлечените средства с оглед обезпечаване на ресурса, необходим за финансиране на дадено целево равнище на активите. Тази стратегия предполага ликвидни първични и вторични пазари на основните финансови инструменти, от една страна, и икономическа конюнктура, характеризираща се с възможности за растеж, от друга.
       При управлението на активите, акцентът е върху поддържането на адекватна ликвидност, капиталова адекватност и формирането на такава структура на активите като цяло, която да минимизира риска при някаква приемлива доходност. Преминаването към управление на активите в българския търговски банков сектор е естествена еволюция в условията на паричен съвет, вследствие отсъствието на кредитор от последна инстанция и прилагането на високи изисквания от банковия надзор.
       Управлението на активите като типична банкова стратегия обаче означава сегментиране на пазара, поради поддържането на фиксирани структури на банковите портфейли и отсъствието на ликвидни вторични пазари.
       По такъв начин, поведението както на реалния сектор, измерено чрез скоростта на обръщение на паричната маса, така и състоянието на финансовия сектор (динамиката на ОЛП), показват влошаване ефективността на пазарите, а следователно отстъпление от гледна точка на изпълнението на т. нар. Копенхагенски критерии. Това потвърждава съмнението, че прекалено бързото засилване на изискванията за ликвидност и капиталова адекватност, както е прекомерно силното въздействие от страна на международните финансови пазари, може да отслаби банковия сектор в източниевропейските страни (Eatwell et all:1997:38-38).
       2.6. Изводи
       Първо, българският вариант на паричен съвет не изключва възможността за контрол върху паричното предлагане, но прехвърля средствата за това от централната банка към правителството; теорията на паричните съвети, предполагаща наличието на автоматични механизми, обезпечаващи равновесие на платежния баланс без намесата на държавата, категорично не се потвърждават; постигането на устойчиво вътрешно (пълна заетост) и външно равновесие предполага провеждането на макроикономическа политика.
       Второ, независимо от невъзможността за провеждане на автономна парична политика в условията на фиксиран валутен курс и свободно движение на капитали, колебанията на разменното съотношение евро/долар, плюс наличието на неефективни кредитни и капиталови пазари, позволява известна свобода в паричната сфера, при условие за тясна координация с политиката на Европейската централна банка.
       Трето, влошената връзка между разликата дългосрочни/краткосрочни лихви и последващата динамика на краткосрочните лихвени проценти, отразява следните обстоятелства: нарастващо сегментиране на финансовите пазари; наличието на пряко въздействие на фискалната политика на заместване на вътрешното финансиране с външно върху динамиката на лихвите; преминаване на търговските банки от стратегия за управление на пасивите към управление на активите; влошена ликвидност на вторичните финансови пазари.
       Четвърто, понижената ефективност на финансовите пазари след въвеждането на паричния съвет означава, че цените не отразяват цялата икономическа информация, достъпна на икономическите агенти, при което, инвестиционнте решения следва пряко да отчитат допълнителни обстоятества, като: фискалната политика, финансовата и структурната политика на правителството и т.н.
       Пето, при съществуващото положение финансовият сектор се нуждае от предварителна координация на своите планове с икономическата политика на правителството, включително по отношение обема на банковото финансиране на държавния дълг, желателното лихвено равнище, участието на търговския банков сектор в кредитирането на обекти с държавно участие, очертаване на възможностите за финансиране на местните власти и т.н.
       Шесто, възстановяването на ролята на пазарно-ценовата информация предполага преодоляване на сегментацията на финансовите пазари и особено създаването на ликивидни първични и вторични пазари на държавни и корпоративни ценни книжа, както и разширяване на междубанковия депозитен пазар.
       Седмо, преминаването към по-активно кредитиране на реалния сектор от страна на търговските банки ще изисква връщане към управление на пасивите в банковия сектор, което може да се базира или на ликвиден вътрешен финансов пазар или на възстановяване на функциите на кредитор от последна инстанция.
       Осмо, динамизирането на капиталовия пазар като алтернатива на банковото кредитиране изисква нов подход от страна на държавата и в частност реализиране на по-големите приватизационни операции чрез фондовата борса, както и подобряване на институционалната среда.
       Девето, при отсъствие на значителни положителни промени на вътрешния финансов пазар и регулирането на банково-кредитната система, ликвидността на търговските банки и другите финансови посредници ще зависи във все по-голяма степен от достъпа им до международните финансови пазари.
       Десето, наличието на нестабилност при краткосрочните лихви (вследствие отражението на фискалната политика и паричната политика на ЕЦБ) прави твърде вероятно задържането и в бъдеще на значителен спред между краткосрочните и дългосрочните лихви.
       Дванадесето, спадът на лихвите създава ситуация, при която финансовите посредници стават силно чувствителни към измененията на доходността на активите (asset-sensitive), както и към риска, свързан с реинвестирането (reinvestment risk) на средствата, освобождавани вследствие отрицателното вътрешно финансиране на бюджета.
       Тринадесето, при това положение, прогресът при изпълнението на основните Маастрихтски конвергентни критерии (инфлация, валутен курс, бюджетен дефицит), при наличиито на проблеми в областта на дългосрочните лихви и държавния дълг, се оказва за сметка на понижаване ефективността на пазарните механизми и нарастване на риска, свързан с развитието на реалната икономика, а следователно и за сметка на забавяне по отношение изпълнението на критериите от Копенхаген (действаща пазарна икономика).
      
      
       БИБЛИОГРАФИЯ

       1. Аврамов Р., Паричен съвет и финансови кризи- опитът на България, BNB, Discussion Papers, June 1999.
       2. БНБ, Информационен бюлетин, различни издания.
       3. Eatwell et all, "Not Just and other Accession"- The Political Economy of the EU enlargement to the East, Institute for the Public Policy Research, 1997.
       4. Dobrev B., The Currency Board in Bulgaria: Design, Peculiarities and the Management of the Foreign Cover, BNB, Discussion Papers, August 1999.
       5. IMF, World Economic Outlook, May 1999.
       6. Ганчев Г., Лихвените проценти на междубанковия пазар, Банки, Инвестиции, Пари, 3/2000, с. 11-17.
       7. Hanke S., Lars J., Schuler K., Russian Currency and Finance, Routledge, 1993.
       8. Ganchev G. (ed.), Functioning of the Bulgarian Economy Under Currency Board Arrangement, AECD, Working Papers Series, 1997.
       9. Grossman S.J., Rational Expectations and the Informational Role of Prices, in Barro R.J. (ed.) Modern Business Cycle Theory: Harvard University Press & Basil Blackwell:1989.
       10. Miller J. B., The Currency Board in Bulgaria: The first Two Years, BNB, Discussion Papers, October 1999.
       11. Mundell R.A., A Theory of Optimum Currency Areas, The American Economic Review, vol. 51, 1961, 657-667.
       12. Nenovsky N., Hristov K., Monetary Regimes and the Real Economy (Empirical Tests Before and After the Introduction of the Currency Board in Bulgaria), BNB, Discussion Papers, December 1999.
       13. Gandolfo, G., International Monetary Theory and Open-Economy Macroeconomics, Springer-Verlag, 1987.
       14. OECD Economic Outlook, June 1999.
       15. ОИСР, Икономически обзори, България 1997.
       16. Stanchev K. (ed.), I.M.E., Banking Sector Management Under Currency Board, Occasional Papers, Sofia, 1998.
       17. Takayama A., Mathematical Economics, Cambridge University Press, Cambridge, 1990.
       18. The Top 100 Banks in Central and Eastern Europe, Deloitte and Touche, 1999.
       19. Yotzov V., Nenovsky N., Hristov K., Petrova I., Petrov B., The First Year of The Currency Board in Bulgaria, BNB, Discussion Papers, September 1998.
      
       2.7. Данъчната политика като инструмент на икономическата политика
       Стоян Александров
       Две са основните причини, които налагат промени в данъчното законодателство, във финансовата политика.
       Началото на преговорите с ЕС ни задължава да се стремим към хармонизиране на данъчното право с европейското. Република България като асоцииран член е направила много в тази област в процеса на разработване и приемане на действащите данъчни закони. Законовата уредба на много от данъците (Закона за ДДС, Закона за акцизите и др.) е в много голяма степен съобразен с практиката в ЕС. Налице са обаче и значителни различия, които в процеса на преговорите за присъединяване трябва да бъдат решени. Хармонизирането трябва да обхване както отделните данъчни закони, така и процесуалното законодателство. Същевременно трябва да отбележим, че самите страни-членки на ЕС има какво още да хармонизират помежду си и по отношение организацията на отделните данъци. Страните-членки на ЕС все още не са хармонизирали процесуалните норми на вътрешното си законодателство. Това е причина един и същ казус, решаван в условията на различен процес да води до разлчини правни резултати. Отчитайки факта, че действащото българско право (търговско, банково, данъчно и пр.) е реципирано в голямата си степен от германското право, както и в тясното взаимодействие в работата на данъчните администрации на България и Германия, може да се приеме извода, "че "изпреварващата хармонизация на процесуалното право на Република България, и в частност - на данъчното процесуално право, следва да бъде поставена на основата на сближаване на това право с правото на водеща страна-членка на ЕС - Германия". (вж. Данъчно облагане.С., 2000 г., стр. 190-191.).
       Втората основна причина, налагаща изменения в съществуващото данъчно законодателство също може да се разглежда в контекста на преговорите за присъединяването на България в ЕС. Успешното приключване на преговорите е свързано с постигането на значителни икономически резултати, което не може да стане без съживяване на стопанската активност. Постигнатата финансова стабилизация е необходимо, но не е достатъчно условие за постигане на тази цел. Съществуващото данъчно бреме, слабостите в организацията на отделните данъци и в данъчно-процесуалния процес, в т.ч. и незадоволителната работа на съдебната система, не са в състояние да осигурят необходимия климат за икономически растеж, за повишаване на стопанската активност и заздравяване на финансовата, в частност на данъчната дисциплина.
       Необходимостта от активизиране на стопанската дейност не трябва да се разглежда само в контекста на преговорите с ЕС. За промяна в данъчната политика се пледира и необходимостта от нея се аргументира още преди поканата за преговорите с ЕС. Редица стопански ръководители, политици и научни работници многократно са посочвали, че забавянето на фискалната и структурната реформи води не само до изостряне на икономическите и социалните противоречия, но може да породи и политическа нестабилност, да постави под угроза варутния борд и крехката макроикономическа стабилност.
       Макроикономическата и финансова стабилност, които бяха постигнати с въвеждането на валутния борд, не са достатъчно условие за реализиране на необходимия икономически растеж. Смяната на собствеността, приватизацията, също така е необходимо, но също недостатъчно условие за постигане на желания икономически растеж. Проблемът е и в това, че не бе извършена качествена приватизация. Много от новите собственици нямат нито управленческия опит, нито пазарни позиции, нито необходимите финансови ресурси, за да развиват високотехнологични производства, да повишават производителността на труда и конкурентоспособността на произвежданите стоки. Липсват качествени, (т.нар. стратегически инвеститори), които да инвестират в нови производства или конкурентоспособността на произведените стоки. Чуждите инвестиции са във връзка с приватизацията, но не и в нови обекти и продукти.
       Ако се запази сегашната ситуация, дори и ръст от 3-5 % на БВП няма да доведе до решаване на тежките икономически и социални проблеми. След приключване на приватизацията страната ще има трудности с уравновесяването на платежния баланс и бъдещото обслужване на вътрешния и преди всичко на външния дълг. Дефицитът на търговския баланс и текущата сметка ще се запазят дори ще нарастват, ще се засили натиска върху валутния борд, който още в по-голяма степен ще бъде обвиняван за състоянието на икономиката, за нейната неконкурентоспособност и неефективност. Ще бъде поставен за пореден път въпроса за "диктата" на Международния валутен фонд и на Световната банка. Все по-агресивни ще станат идеолозите на проинфланционното финансиране. Като алтернатива на всичко това се защитава тезата България да поеме риска и съществено да намали данъчното бреме. Предложенията варират от 10-25% до 50% намаляване на отдебни данъчни ставки. Ефектът от една такава стъпка се вижда в няколко направления:
       Първо, рязкото намаляване на данъчното бреме ще даде онзи първоначален тласък на стопанската активност, от който икономиката има остра нужда. Намаляването на данъчното бреме ще позволи на фирмите да увеличат собствените източници за финансиране на технологичното и продуктово обновяване на производството, за повишаване на неговата конкурентоспособност, а оттам и на продажбите и доходите. Повишената конкурентоспособност на произвежданите стоки ще доведе до увеличаване на износа, което ще се отрази положително върху търговското салдо и платежния баланс. Увеличението на доходите, като резултат на намалените данъци и повишена ефективност на производството, не само ще увеличи бъдещите постъпления в бюджета по линията на данъчното ни облагане и отчисленията върху тях за социалното и здравното осигуряване, но и ще доведе до нарастване и на покупателното търсене. Последното не само ще разшири вътрешния пазар, но на свой ред ще даде допълнителен тласък, ще стимулира икономическия растеж.
       Второ, по-ниското данъчно облагане е едно от условията за съществено подобряване на събираемостта и снижение дела на сенчестата икономика. Успехите в тази област се свързват и с необходимите изменения в организацията на отделните данъци, в работата на данъчната и митническата администрация, както и на съдебната система.
       Трето, значителното снижение на данъчните ставки, усъвършенствуването организацията на отделните данъци, подобряване работата на контролните органи и свободната система не само ще намали дела на икономиката в сянка, но ще създаде условия за лоялна конкуренция. Това, от своя страна е предпоставка за привличането на повече и по-качествени чуждестранни инвеститори. Качествените чуждестранни инвеститори са от решаващо значение за така желаното и необходимо технологично и продуктово обновяване, за подобряване на мениджмънта, за разширяване на дейността и повишаване на конкурентоспособността, за разширяване на съществуващите и завоюване на нови пазари.
       Четвърто, намаляване на данъчно-осигурителното бреме ще доведе до нарастване нормата на спестяване и натрупване. Освен нарастването на собствените средства, това ще увеличи ресурса на банките за кредитиране на реалната икономика, както и за намаляване цената на кредитния ресурс.
       Пето, реализирането на изложените положителни очаквания ще
       доведе в крайна сметка и до увеличаване на бюджетните приходи, които не само ще компенсират загубите на фиска от намаленото данъчно бреме, но и ще осигурят допълнителни възможности на държавата да увеличи бюджетните разходи, без това да ерозира постигнатата макроикономическа и финансова стабилизация.
       Шесто, при условие, че не се реализират очакваните благоприятни условия и на тази база не се постигне пълно компенсиране на загубите за бюджета от намалението на данъчните размери, рискът за нарушаването на финансовата стабилизация може изцяло да бъде покрит за сметка на натрупаните и очакваните постъпления от приватизацията. Изразяват се опасения, че ако не се ускори вземането на решение за намаляване на данъчното бреме, не само, че няма да се постигне желаната икономическа активност и на тази база икономически растеж, но още повече ще се задълбочат съществуващите противоречия. Неизбежно ще се посегне на фискалния резерв, ще се повиши в значителна степен риска от едно бъдещо намаляване на данъчното бреме.
       Без да оспорваме логиката на гореизложеното, когато се взема решение за по-значително намаление на данъчно-осигурителното бреме, трябва много внимателно да се вземат предвид следните факти:
       Първо, натрупаният вътрешен и външен дълг. Само лихвените плащания по дълга (вътрешен и външен) в бюджета за 2000 г. заемат 27,5% от данъчните приходи, респ. 22,3% от всички бюджетни разходи. Освен лихвени плащания, значителни в бъдеще ще бъдат и погасителните вноски (падежиранията). От началото на 2000 г. започна амортизирането (5% годишно) на значителна част от вътрешния дълг по линията на ЗУНК-облигациите. От юли 2001 г. чрез 21 равни полугодишни вноски започва падежирането на облигациите с първоначално намалени лихвени плащания (техният номинал е 1,658 млрд. долара), а по същата схема, само че от юли 2002 г., ще се падежират и облигациите по просрочените лихви (с номинал 1,611 млрд. долара). Падежи има и по задълженията към Парижкия клуб, МВФ, Световната банка, Европейския съюз и пр. Въпреки някои успешни операции (уреждането на дълга към т.нар. Сивовски банки), абсолютния размер на дълга за последните години се задържа на едно относително постоянно ниво. Трябва да отчетем и факта, че обслужването на дълга в последните години беше улеснено от относително ниското лихвено ниво на международните пазари и особено в България.
       Проблемът с обслужването на дълга не е толкова в неговия абсолютен размер, колкото в относителния му дял в БВП и в приходите от износа. Доскоро слабоработещата и нискоефективна икономика не беше пряка заплаха по отношение обезпечаването на дълга, тъй като срещу дълга имаше държавна собственост за милиарди долари. Понастоящем близо 70% от държавната собственост е приватизирана, а, както беше посочено, размерът на дълга е почти същия. Вярно е, че с постъпленията от приватизацията беше увеличен фискалния резерв на държавата. Неговият размер обаче е далеч под размера на дълга. Приватизацията у нас бе извършена и продължава да се извършва по възможно най-калпавия начин. Вместо стратегически инвеститори, собственици на по-голямата част от държавната собственост станаха прословутите РМД, които нямат нито мениджърски умения, нито пазарите, нито пък имат възможност и намерение да инвестират във вече приватизираните обекти. Новите собственици имат в повечето случаи поведение на арендатори, а не на собственици. От тях трудно може да се очаква, че ще инвестират в технологично и продуктово обновяване на производството, че ще водят агресивна маркетингова, рекламна и пазарна политика, чe чувствително ще повишат конкурентоспособността и ефективността на производството и на тази база ще генерират доходи, които да осигурят по-високо заплащане и същевременно да увеличат данъчните постъпления в бюджета. Сигурно е, че голяма част от новите собственици се интересуват преди всичко от бързо възстановяване на извършените от тях инвестициии било по пътя на разпродажба на част от актива на фирмите или чрез укриване и трансформиране на доходите с цел избягване на данъчните плащания. Това им поведение допълнително се подсилва и от предоставената им възможност да използват като платежен инструмент т.нар. компенсаторни бонове (записи), чиято цена е 10-15% от номинала, както и липсата по същество на следприватизационен контрол.
       Следователно, смяната на собствеността е необходимо, но недостатъчно само по себе си условие за икономически растеж.
       Размерът на дълга, възможностите за неговото обслужване в следващите години, качеството на приватизацията и до каква степен тя е носител на икономически растеж и кога във времето, са фактори, които се нуждаят от задълбочен анализ при вземането на решенията за едно или друго равнище на данъчно облагане, както и за разполагането на намаляването на данъчното облагане във времето. Много внимателно трябва да се оцени лага във времето между намаляването на данъчното бреме и ефекта, който ще се получи от това намаление. Този лаг във времето зависи не само от макроикономическите условия, но и от редица конкретни фактори, един от които е качеството на приватизацията. Трябва внимателно да се прецени риска от непостигане на очаквания фискален ефект и до каква степен този риск може да бъде компенсиран с фискалния резерв на правителството, с притока на чужди инвестиции или с възможността да се взимат допълнителни заеми (вътрешни или преди всичко външни) от страна на правителството.
       Лансираните идеи за нови споразумения с кредиторите звучат твърде несериозно или вероятността да се постигне съществен успех е твърде малка. Основната част от външния дълг е към т.нар. Лондонски клуб. Да се говори за ново споразумение с Лондноския клуб е най-малкото несериозно. Това обикновено се прави от "специалисти", които въобще не познават проблема по същество. С Лондонския клуб се водеха преговори, докато кредиторите на България бяха главно частни търговски банки. С подписаното споразумение с Лондонския клуб през лятото на 1994 г. дългът към частните търговски банки беше редуциран и преструктуриран. Редуцираният дълг бе преоформен в три вида брейди облигации, емитирани от българското правителство. Тези облигации свободно се търгуват на пазарите на брейди облигации и се намират в портфейлите на хиляди едри и дребни инвеститори. Облигациите са с добра доходност и обезпечение и трудно можем да си представим, че някой е в състояние да поиска и да получи съгласие за предоговаряне на условията по тези инструменти. Ако има някаква хипотетична възможност в това направление, очевидно че тя е свързана с явната угроза от изпадане на България в дългова криза. Дори това да е така, то трудно можем да допуснем, че държателите на брейди-облигациите ще проявят разбиране и съчувствие и ще седнат да разговарят и доброволно ще се лишат от възможността да спечелят от инвестирането си в българските брейди облигации. Още по-неуместно е лансирането на такива идеи при сегашната действителност: макроикономическа и финансова стабилност; подготвяне на ново споразумение с МВФ; воденето на преговори с ЕС и твърдите обещания от страна на правителството, че тези преговори могат да приключат успешно в следващите 6-7 години.
       В контекста на гореизложеното, трудно може да се очакват успешни преговори за редукция на дълга към Парижкия клуб или пък с МВФ, Световната банка, Г-24 и пр. Може само да се съжалява, че бяха пропуснати моменти при евентуални преговори с Парижкия клуб и то в контекста на уреждане на двустранните задължения с някои от страните-членки на Парижкия клуб (Германия, Италия, Испания, Австрия, Холандия и др.). В стремежа си колкото се може по-бързо да получим покана за НАТО и за преговори за присъединяване към ЕС, България пропусна да договори определена редукция и преструктуриране на дълга, в т.ч. и чрез операции от рода дълг/екология, дълг/природа.
       Едва ли може да се очаква, че другите кредитори (МВФ, Световната банка, г-24 и други) биха изявили готовност въобще да разговарят за някаква редукция на дълга ни към тях. Трябва да се има предвид, че тези институции нямат такъв прецедент и че и в бъдеще ние разчитаме на тяхната подкрепа на платежния ни баланс.
       От изложеното следва, че България трудно може да разчита на разбиране от страна на кредиторите и че тя ще трябва да си обслужва дълга такъв, какъвто е. В този контекст на нещата се разглежда и предстоящата данъчна и бюджетна реформа. Накрая бихме отбележили и факта, че наложената практика на компенсаторните бонове (записи) за години напред ще блокира използването на ЗУНК и Брейди-облигациите като платежен инструмент в приватизационните сделки, а оттук и известно облекчаване на бъдещото обслужване на вътрешния и външния дълг. Пазарната цена на Брейдии ЗУНК-облигациите е 5-8 пъти по-висока от тази на компенсаторните бонове (записи). Единствената възможност в тази посока е поставянето на изрично изискване приватизацията на отделни предприятия да се извърши целево с дългови инструменти - например Булгартабак, ДЗИ, НБК, и пр. В този случай въпросът е дали да се предпочетат плащанията в брой или да се насърчи използването на дълговите инструменти като платежно средство.
       Второ, структурата на населението (пенсионери, безработни, работещи), неговата миграция и пр. Този пробелм е до болка познат, но той има съществено отношение към данъчната реформа. Не може да се говори за съществено намаление на данъчно-осигулителното бреме, без да се взимат предвид такива фактори, като:
       - брой пенсионери;
       - брой безработни;
       - брой работещи и средно ниво на получаване доходи и пр.
       Сегашната ситуация е такава, че отчисленията за пенсионните фондове не осигуряват необходимите средства за изплащане на лицензираните пенсии. Ежегодно с приемането на държавния бюджет се определя и трансфер от Републиканския бюджет към бюджета на Националния осигурителен институт. С бюджета за 2000 г. размерът на този трансфер е равен на 8,5% от данъчните приходи и 6,9% от всички бюджетни приходи.
       Лихвените плащания в републиканския бюджет плюс трансфера към бюджета на НОИ правят 36% от данъчните приходи и 30% от всички бюджетни разходи. Едно покачване на лихвените проценти или на социалните осигуровки, ако не бъде съпроводено с увеличени бюджетни приходи, силно ще ограничи възможностите на бюджета да финансира другите неотложни разходи или ще породи по-висок бюджетен дефицит с всички произтичащи от това последствия.
       От задълбочен анализ се нуждаят разчетите за повишаване на заетостта в следващите години, като се има предвид че предстои значителна оптимизация на заетите в приватизираните предприятия. Проблем ще бъде и заетостта в селското стопанство. Може да се очаква изтичане на средства по линията на здравноосигурителните фондове. Засега няма разработена ефективна система за контрнол срещу надписването на извършваните здравни услуги, които ще се заплащат от Здравноосигурителните каси. Няма гаранции, че няма да бъдат разработени схеми за източване на средства, аналогични на тези при ДДС. В духа на казаното трябва да има готовност за трансфер на средства от републиканския бюджет към здравноосигурителните фондове или за пренасочване на определени приходи (в т.ч. и от приватизацията) към тези фондове, както и за използването на част от фискалния резерв на правителството за тази цел.
       Ограниченото вътршено потребеление и неконкурентоспособността на нашите стоки на външните пазари са пречка за повишаване на заетостта и намаляване на безработицата. Това на свой ред води не само до заделяне на повече средства от страна на държавата, но и стеснява базата, върху която се начисляват социално- и здравно-осигурителните вноски.
       Трето, наличието на лаг във времето между решението и влизането в сила на намалението на данъчната тежест и увеличението на данъчната основа като резултата от това намаление. Нереалистично е да се очаква, че намалението на данъчните ставки само по себе си автоматично ще доведе до нарастване на данъчната основа, което да компенсира намалените бюджетни приходи. Наивно е също да се смята, че намаляването на данъчните ставки рязко ще подобри данъчната дисциплина, че че данъкоплатците ще престанат да укриват част от доходите си. Съмнително е очакването за значително подобряване (в морално и в професионално отношение) на работата на контролните органи (данъчна и митническа администрации, финансов контрол и пр.) и на съдебната система. Израстването в професионално отношение е труден и дълъг процес. Особено трудно е изграждането на специализирани финансови съдилища.
       Четвърто, реформата в разходната част на бюджета. Реформите в областта на образованието, науката, културата, здравеопазването и т.н. са бавен и мъчителен процес. Въвеждането на пазарните принципи в тези области е неизбежно, но то не може и не трябва да става прибързано. Трябва да се държи сметка за реформата в армията, за неотложните ангажименти в областта на екологията и опазването на околната среда.
       Позволихме си за изброим само част от факторите, които трябва да бъдат взети предвид при провеждане на данъчната реформа.
       Предварителният извод, който може да се направи, е, че е необходимо и целесъобразно да се внесат корекции във всички данъчни закони - материални и процесуални. Въпросът е кои промени в каква степен и кога във времето да бъдат реализирани. Доколкото преговорите за присъединяване към ЕС са в самото начало, то от гледна точка на данъчната хармонизация не се налагат спешни действия по отношение на всички закони и данъци. Още повече, че една част от законите в много голяма степен са съобразени с европейското законодателство. Пример в това отношение е митническата нормативна уредба, закона за акцизите, закона за ДДС и пр.
       Погледнато от гледна точка на реалната икономика, на бизнеса, някои от мерките дори са закъснели. Много от лансираните от правителството и съгласувани с МВФ решения можеха да станат реалност още в края на 1999 г. и да намерят реализация в Бюджет 2000.
       Какви са най-общите предложения за необходимите изменения в действащите данъчни закони?
       Гръбнакът на приходната част на Републиканския бюджет са т.нар. косвени данъци - ДДС, акцизи и мита. Те осигуряват 70,8% от всички данъчни приходи и 57,2 % от приходите в Републиканския бюджет.
       Водещо място сред косвените данъци има ДДС. На него се падат 45,6% от планираните с бюджета за 2000 г. данъчни приходи и 38,1% от всички бюджетни приходи по Републиканския бюджет.
       Безспорните предимства на този данък са причина за неговото широко приложение в целия свят. Той се прилага във всички европейски държави и на практика е първият общоевропейски данък. Най-голямата хармонизация в страните-членки на ЕС е налице в организацията на ДДС.
       Въведеният от 1.04.1994 г. в България ДДС бе аналогичен на този в ЕС. Първоначалният вариант на Закона за ДДС претърпя множество изменения, но основните положения, принципи в организацията на ДДС се запазиха. Все още обаче съществуват редица неясноти, които пораждат проблеми при администрирането на данъка. Това налага да се усъвършенствува организацията на ДДС с цел приближаване към европейските норми и практика.
       Необходимо е да се прецизира редакцията на редица текстове на закона с цел да се внесе по-голяма яснота и перфектност при дефинирането на много от понятията. Такива са случаите при дефинирането на данъчнозадължените лица и определянето на тази база на облагаемите и необлагаемите доставки, на понятието внос и в частност - внос на услуги, на понятията "вносител", "транспортно средство" и пр.
       Много неясноти и непълноти има в частта за финансовия лизинг, за посредническите услуги във връзка с международния транспорт (спедиторска, агентскаброкерска и други дейности.), за туристическите услуги, в т.ч. и услугите на туроператорите, при определяне на датата на възникване на данъчното събитие и пр.
       С цел да се ограничат възможностите за данъчни злоупотреби в закона за ДДС са въведени твърде много специфични случаи при определяне на данъчната основа, които затрудняват не само администрирането на данъка (затруднения изпитват не само данъчнозадължените лица, но и контролните органи), но по същество са отклонение от принципите на ДДС, прилагани в ЕС. В този дух са и несъответствията на текстовете от нашия закон на текстовете от Шестата Директива на ЕС по отношение предметния обхват на данъка, дефинирането на понятието "облагаемо събитие" и пр.
       Много спор и респективно предложения има относно размера на ДДС. Съществуват различни мнения относно това дали да се запази единната ставка или да се отиде към нейното диференциране. Преобладават публично изразяваните становища за намаляване ставката на ДДС, като най-често предлаганите ставки са 18% и 15%. Безбройни са предложенията относно разширяването обхвата на необлагаемите доставки.
       Без да навлизаме в дълбочина в дискусията и на тази база да претегляме плюсовете и минусите на едно или друго предложение, ще ни се да отбележим само няколко момента.
       Първо, беше посочено, че ДДС осигурява на д 45% от всички данъчни приходи по републиканския бюджет. Едно евентуално намаляване на неговия размер (било то и с 2%) или разширяването обхвата на необлагаемите доставки, както и въвеждането на диференцирани ставки ще има за краен резултат значително спадане на бюджетните приходи. Този извод едва ли може да се оспори. Дпорно е обаче очакването, че евентуалното намаляване на размера на ДДС ще доведе до относително падане на цените на облагаемите стоки и услуги, което пък ще увеличи вътрешното потребление и ще даде допълнителен тласък на икономическия растеж. Имаме усещането, че продължава да господства идеологемата, че социалната политика трябва да се прави по пътя на увеличаване на доходите, чрез поддържане на ниски цени. Същевременно, това което създава трудности в бизнеса не е високият размер на ДДС, а нелоялната конкуренция плюс това, че едни плащат ДДС, а други - не. Този проблем няма да се реши с намаляването размера на ДДС с 1-2 или дори 5 пункта. Решението е другаде, не е в размера на ДДС. Когато ставката на ДДС е единна, независимо дали тя е 15, 18 или 20%, тя сама по себе си не влияе върху конкурентоспособността на един или друг производител, не поставя в привилегировано положение едни и не идскриминира други.
       Второ, хармонизирането на ДДС в ЕС е в посока на премахване на диференциацията на ДДС. Върви се към единна ставка. Какъв е смисълът ние да се отказваме от това, към което се стремят страните от ЕС.
       Трето, отчитайки факта, че много по-голям ефект (икономически, социален и политически) има намаляването на размерите на преките данъци, смятаме че намаляването на ставката на ДДС на този етап няма да бъде добро решение. Това не означава, че не трябва да се мисли и в тази посока. Възможно е да се вземе решение за намаляване на ставката на ДДС, примерно с 2 пункта, което да влезе в сила от началото на 2002 г. или 2003 г. и да се направи следваща стъпка като през 2005-2006 г. се въведе ставката, която ще се наложи в ЕС. Постепенното намаляване на размера на ДДС трябва да зависи от бъдещото икономическо развитие на страната, от подобряването на финансовата и данъчна дисциплина, от подобряване работата на данъчната и митническата администрация, от реформата в бюджетния сектор и т.н.
       Казаното не означава, че не трябва да се усъвършенства организацията на ДДС. Освен казаното по отношение прецизирането на много от текстовете и понятията в духа на принципите и нормите в ЕС има няколко проблема, които трябва спешно да се решат. Става въпрос преди всичко за въвеждането на доброволна регистрация по закона за ДДС за желаещите търговци, както и за усъвършенствуване работата по възстановяването на данъчния кредит. Решенията и в двете области в много голяма степен зависят от работата на данъчната администрация. Намаляването на 6-месечния срок за възстановяване на данъчния кредит на 4 или 3 месеца е решение, но едва ли е най-доброто.
       Акцизите осигуряват около 18-19% от данъчните и около 14-15% от всички приходи в Републиканския бюджет. На практика те са засега вторият по значимост източник на бюджетни приходи.
       Законът за акцизите е в много голяма степен хармонизиран с принципите и стандартите на аналогичното законодателства в ЕС. Хармонизацията касае както обхвата на закона, така и механизмите на облагане на основните групи акцизни стоки. Известно различие има главно в размерите на акцизите. В перспектива ще се търси известно сближаване на акцизните ставки до минималните за Общността. Доближаването до европейската практика в областта на акцизното облагане е свързано с изграждането на система от взаимносвързани складове, (наричани данъчни складове или складове под данъчен (митнически) контрол), основана на модела на ЕС.
       Митата в България имат незначително фискално значение. Те осигуляват под 5% от данъчните приходи. По-важна е тяхната роля от гледна точка на регулиране на външнотърговските отношения. Действуващата митническа тарифа е съгласувана с устава, решенията и изискванията на Световната търговска организация за стоките, внасяни от страните-членки на ЕС, на Зоната за свободна търговия и на ЦЕФТА, както и за Турция се прилагат договорените двустранно митнически ставки. Идеята за свободна търговия намира реализация, както в рамките на изградените икономически съюзи, така и на международна основа под егидата на СТО. Митата все повече губят както фискалната си функция, така и икономическата си роля. Във външнополитическите отношения съществена роля играят т.нар. нетарифни ограничения. Те обаче не са обект на настоящото изследване.
       Най-тясна връзка с интересите на бизнеса и икономическия растеж имат т.нар. преки данъци. Основни техни представители са Корпоративния подоходен данък и Данъка върху доходите на физическите лица. В момента двата данъка осигуряват приблизително еднакви по размер приходи - по около 12-15% от данъчните и 10-12% от всички приходи в републиканския бюджет.
       От гледна точка на хармонизирането с ЕС на прякото данъчно облагане предстои трудна и отговорна работа. Същевременно трябва да посочим, че съществуват твърде съществени различия в данъчното облагане на доходите и в самия ЕС. Особено големи са различията при подоходното облагане на физическите лица. Определено може да се каже, че липсва хармонизация при облагане доходите на физическите лица в рамките на ЕС. Това не дава възможност да се представи в обобщен вид практиката на Общността и на тази база да се направи оценка доколко нашето законодателство е доближено или се различава от тази практика.
       Определено може да се каже, че основните принципи, които са заложени в нашето законодателство, отчитат положителните моменти от световната практика, в т.ч. и практиката на ЕС.
       На този етап насоките н усъвършенстването на корпоративното подоходно облагане могат да се съсредоточат върху следното:
       Първо, намаляване на данъка върху печалбата до 15-20% за всички данъкоплатци. Такива са и заявените намерения на правителството. Има и разбирането на МВФ. Тази стъпка ще има не само определено положително икономическо, но и важно психологическо значение. Загубите на фиска, дори да не се постигне желаната икономическа активност, няма да бъдат особено големи, тъй като и сега са налице редица легални и нелегални начини за минимизиране или дори избягване на данъчното облагане на печалбата. Голяма част от новите собственици имат възможност по линията на трансферните цени да минимизират облагаемата печалба и да избягват данъчното й облагане. Нашата данъчна администрация няма нито опита, нито знанията да се бори с този феномен.
       Може да се предполага, че ниското ниво на данъчно облагане ще доведе до подобряване на финансовата дисциплина и увеличаване събираемостта на данъка. Очаква се да нарастне и интересът на чуждестранните инвеститори към България и то не само по пътя на приватизацията.
       Второ, по-широко използване на ускорената амортизация и въвеждането ва данъчния инвестиционен кредит. И двата инструмента, при умело използване, позволяват значително да се измени инвестиционния климат в страната и същевременно да се провежда умела, целенасочена държавна политика в областта на инвестициите като цяло и в частност при регулиране на тяхната технологична, отраслова и регионална структура.
       Трето, прецизиране преобразуването на финансовия резултат за нуждите на данъчното облагане, както и на механизма на авансовите вноски.
       Измененията в подоходното облагане на физическите лица могат да се търсят в следните насоки:
       Първо, промяна в необлагаемия минимум. Стремежът трябва да бъде доближаването му до жизнения минимум. Целесъобразно е още веднъж да се претеглят аргументите "за" и "против" за обвързването на необлагаемия минимум в зависимост от семейния и социален статус на данъкоплатеца. Отчитайки световната практика едва ли е целесъобразно преминаване към облагане дохода на семейството, респ. домакинството, макар че могат да се намерят достатъчно убедителни доводи и в тази посока.
       Второ, намаляване на данъчното бреме като цяло с около 15-20%. Това може да се постигне не само по линията на завишаване на необлагаемия минимум, но и чрез корекция както на признаваните необходимо-присъщи разходи, така и на ставките на данъка за отделните етапи на прогресията. Пределната ставка на данъка не трябва да бъде по-висока от 30-35%. Трябва да се търси баланс при облагането по линията на корпоративното подоходно облагане и на това по Закона за облагане доходите на физическите лица.
       Трето, опростяване на процедурата за патентния данък и оптимизиране на неговите размери.