| СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ ПРЕД БЛИЗКОИЗТОЧНИЯ КОНФЛИКТ СЛЕД АТЕНТАТИТЕ В САЩ НА 11 СЕПТЕМВРИ |
|
| Автор Росен Руфев | |||
| Вторник, 01 Януари 2002 03:00 | |||
|
След почти десетгодишно относително затишие тлеещият арабско-израелски конфликт се разпали през изминалата година с нова сила, особено след идването на власт на Шарон в Израел и взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк. Свидетели сме на поредния омагьосан кръг от редуващи се мирни инициативи и насилия.
Като цяло ситуацията в Близкия изток започна силно да се влошава след провала на израелско-палестинските преговори с американско посредничество през юли 2000 г. в Кемп Дейвид. Тогава двете страни бяха твърде близо до постигането на трайно мирно споразумение. Предишният израелски премиер Ехуд Барак изрази готовност за компромис, макар и частичен, по проблем, по който израелската дипломация е най-малко склонна на отстъпки - статута на Източен Ерусалим. Този израелски компромис обаче се видя недостатъчен на палестинския лидер Ясер Арафат и преговорите се провалиха. Шест месеца по-късно обаче двете страни като че ли успяха в гр. Таба да изгладят донякъде разногласията. Тогава Барак предложи близо 96 процента от окупираните територии на палестниците, едно почти признаване от страна на Израел на проблема с бежанците и поделен суверенитет върху Ерусалим. Но вече бе много късно, защото в Израел на власт дойде твърдолинейният Шарон. Малко преди това, през септември 2000 г., същият Шарон, тогава все още опозиционен лидер, направи драматично и провокативно посещение в свещения за мюсюлманите Хълм на джамиите в Ерусалим и наля допълнително масло в огъня , което стана причина за продължаващите и до днес кървави сблъсъци . Това ожесточи още повече палестинците, а прекомерното използване на сила от израелската армия доведе до разгаряне с нова сила на палестинската интифада и до най-сериозното разпалване на конфликта от 1987 г. насам. Оттук и преговорите не можаха да бъдат ефикасно подновени, въпреки енергичните усилия на бившия президент на САЩ Бил Клинтън, който не скриваше намеренията си, че иска да завърши престоя си в Белия дом като архитект на трайно и взаимноприемливо палестинско- израелско споразумение. Безпрецедентните бомбени атентати в САЩ от 11 септември усложниха още повече конфликта в Близкия Изток, а участниците в него, плюс главният спонсор на мирните преговори - САЩ, трябваше да търсят деликатен баланс в политиката си спрямо новите международни обстоятелства и новия критерий и мерило на международно поведение - "за" или "против" тероризма във всичките му форми. Позиция на Израел Още в първоначалните си реакции израелският премиер не пропусна да се възползва от удобния случай, за да замеси палестинците с организацията Ал Каида и по този начин да го делегитимира в очите на международната общност. Ариел Шарон започна открито да сравнява Ясер Арафат с Осама бин Ладен, намеквайки, че той едва ли не дърпа конците на ислямистките радикали. Нещо повече, Шарон наскоро заяви, че политиката на ликвидиране на палестинци, обвинени в тероризъм, ще продължи, освен ако Арафат не се откаже от "стратегията си на терор". Залагането на твърдия подход се обяснява и с факта, че Шарон е изправен пред натиска на радикалите от собствената си партия, заради серия самоубийствени бомбени атентати от страна на палестинците. Пускайки военната си машина срещу Арафат, Шарон съзнателно отвори вратата точно за това, което американците искаха да избегнат на всяка цена да има две войни в Близкия и Средния изток и от тяхното взаимодействие да се стигне до неконтролируема криза, която би имала необозрими последствия за целия свят, далеч по-големи от една, например петролна криза. Самите израелски наказателни акции срещу палестински центрове, наблюдавани в последните месеци, не може да се определят все още като открита война срещу палестинците, а по-скоро като форма на специфичен "диалог" от позиция на силата. Тяхната цел е да се отправят предупреждения към другата страна, да се неутрализират най-войнствените и да се даде шанс на готовите на компромис палестински лидери - със или без Арафат. Тази стратегия залага или на това, че Израел за пореден път е в състояние да овладее положението, или че евентуално след Арафат другата страна ще прояви повече разум. Палестинската позиция Арафат обаче, като опитен политик, зае твърди позиции по отношение на бомбените атентати в САЩ и застана на американска страна, за да не бъде асоцииран с тероризма, главно от страна на Израел и за да увеличи собствената си политическа тежест. Въпреки всичко в момента Арафат рискува да му бъде нанесен политически удар от две посоки: или от страна на радикалните палестински групировки, ако действа ефикасно срещу тях, както настоява Израел, САЩ и ЕС / ръководители на Хамас вече обявиха, че са готови да вземат властта. / или пък да стане жертва на още по-масирана израелска военна акция ако не съумее да ги възпре ефективно, както и изпадане в дълбока изолация в международен план. Израелски политици вече открито предлагат да се направи опит да бъде отстранен Ясер Арафат, дори и ръководената от него автономна палестинска власт. Американският държавен секретар Колин Пауъл пък заяви, че за Арафат сега е настъпил "моментът на истината". Едно от нещата, които могат да повлияят на Арафат е самата заплаха за свалянето му от власт по политическа "целесъобразност". Въпреки, че повечето аналитици твърдят, че отстраняването на Арафат може един ден да стане политика, вероятно времето за това все пак като че ли още не е дошло. Основният аргумент срещу свалянето му от власт е, че това ще доведе до хаос. Няма ясен отговор и въпроса кой палестински политик би могъл да замени успешно Арафат и да допринесе реално за излизане от задънената улица, в която се намира мирният процес. Поне засега такава фигура още не се е очертала ясно на палестинския политически хоризонт, въпреки че вече се споменават някои имена. Ето защо, въпреки, че напоследък американски представители изразиха недоволство, че Арафат не прави всичко възможно, за да сложи край на насилието на палестинските екстремисти, те се въздържат да говорят за смяната му. Американският пратеник за Близкия изток Бърнс недвусмислено заяви: "Арафат, както и преди, остава за нас партньор за разговори". Позицията на САЩ Американската близкоизточна политика видимо се активизира след терористичните актове в Ню Йорк и това има логично обяснение. САЩ трябваше непременно да формират силна международна антитерористична коалиция за Афганистан, в която да се включат за легитимация колкото се може повече мюсюлмански и арабски държави. Вашингтон започна да си дава и ясна сметка, че не би моглъл да разчита на по-активното участие, особенно на по-умерените арабски режими в борбата срещу глобалния тероризъм, ако не възприеме и по-безпристрастна позиция в палестинско-израелския конфликт, полагайки по-енергични усилия за неговото решаване. В противен случай можеше да надделее в пропагандно отношение тезата на Бин Ладен, че новата война срещу талибаните е всъщност прикрита война на Запада и християнството срещу исляма и по-този начин да настрои мюсюлманските държави и особено населението им /нещо, което все пак си е факт/ срещу военната акция. Въпреки че осъдиха терористичните акции на 11 септември и най-верните арабски съюзници на САЩ като държавите от Персийския залив, поставиха условия за подкрепата си в това отношение. Както Израел не пропусна шанса да асоциира палестинската кауза с тероризма, така и редица арабски държави не пропуснаха шанса още веднъж да определят Тел Авив като "окупатор-терорист" на палестински земи. В изявление саудитския крал Фахд заклейми "всички форми на тероризъм", формулировка обикновено използвана, когато се критикува Израел. На 17 септември шейхът на ОАЕ ясно заявява в телефонен разговор на Буш, че "трябва да се сложи край на израелските атаки в окупираните палестински територии". Египетският президент Мубарак пък заяви, че 50 % от феномена на тероризма се поражда от неразрешаването на палестинския проблем. На фона на така създалите си обстоятелства, няколко дни преди да започне наказателната акция на Америка в Афганистан лично Джордж Буш обяви, че "идеята за палестинска държава винаги е била част от визията на САЩ за Близкия Изток. Американският президент призова израелците да приемат създаването на "жизнеспособна палестинска държава", а палестинците да признаят легитимността и нуждата от сигурност на израелската държава. От Осло досега принципната позиция на Вашингтон бе, че ако и двете страни се съгласят да бъде образувана палестинска държава, САЩ няма да възразяват. Същевременно Арафат бе съветван да проявява търпение и да разчита на принципа на постепенността. Според наблюдатели, въпреки че Буш не се позовава открито на предшественика си Бил Клинтън много от идеите му се доближават до онези, развити в Кемп Дейвид миналата година, но без "подводните камъни", които в крайна сметка ги провалиха. Важното е да се отбележи тук, че за първи път републикански президент на САЩ признава правото на палестинците на държавност. На времето Роналд Рейган отхвърляше подобни идеи. Малко по-късно и държавният секретар Колин Пауъл потвърди готовността на Америка да съдейства за възобновяване на преговорите между израелци и палестинци, конкретизирайки идеите на новата администрация във Вашингтон с някои нови моменти. В синтезиран вид те са следните: 1. Мирът ще се основава на съществуването на две държави - Израел и Палестина /за първи път Вашингтон използва думата Палестина, вместо Палестинска държава/. 2. Двете държави трябва да имат сигурни и признати взаимно граници, определени на базата на резолюции 242 и 338 на СС на ООН. 3. Бъдещата палестинска държава трябва да е "жизнеспособна". Палестинците трябва да признаят легитимността на Израел. 4. Без да се посочва изрично, че Ерусалим трябва да стане столица на двете държави, се посочва, че решението за крайния статут на града "трябва отчита религиозните и политически интереси на двете страни. Досега нито палестинците, нито Израел са реагирали с ентусиазъм на предложенията на Буш и Пауъл, но по различни причини. Според противниците на Арафат от Хамас, новата позиция на Буш е само маневра, която има за цел да залъже палестинските власти и да сложи край на интифадата. Тя е опит да се убедят останалите арабски и мюсюлмански държави да се присъединят към антитерористичната коалиция срещу Бин Ладен. Според Фатах пък това е стъпка в правилната посока, но позицията ще е безполезна ако не е придружена с ефективни, практически мерки. Тя просто е маневра. Заради подозрения, че изграждането на световната антитерористична коалиция, в която ще бъдат включени и арабски държави, предвижда "отстъпки" от страна на Вашингтон пред палестинците за сметка на сигурността на Израел, Шарон обвини администрацията на Буш в опортюнизъм. Той призова Западния свят, начело със САЩ да не повтарят грешката, станала причина за Втората световна война, правейки аналогия с жертването на Чехословакия на Мюнхенската конференция през 1938 г. за "успокояване" на Хитлер. "Израел никога няма да стане втора Чехословакия", заяви Шарон. Перспективи пред мирния процес Близкоизточният конфликт е толкова заплетен, че е много трудно да се правят категорични прогнози. Могат обаче да се очертаят обаче на този етап някои водещи тенденции, все още актуални принципни положения и констатации. - Истински мир засега е толкова невероятен, колкото и истинска война. - Досега нито израелските, нито палестинските ръководители не са направили достатъчно, за да подготвят обществеността в своите страни за жертвите, необходими за постигане на реални резултати в преговорите. Освен това, без целенасочени политически разговори, без переспектива за край на израелската окупация и създаване на жизнеспособна палестинска държава няма да може да се сложи край на бунта в палестинските райони и постигане на траен мир. Арафат вероятно няма да направи никакви компромиси бъдещата държава на палестинците да е някакъв сбор от анклави под протектората на Израел и ще изчака колкото трябва и с цената на всякакви жертви "докато желязото се кове" благоприятните за реализирането на целите си обстоятелства. В този смисъл и в перспектива Израел ще трябва да направи повече отстъпки, нещо почти невъзможно при днешния твърдолинеен премиер Шарон. - Мирът е трудно постижим и всички, които се опитват да го наложат, вместо това се оказват замесени в началото на нова война. Вярно е, че след провалилите се преговори за мир при управлението на Ехуд Барак палестинският лидер дълго време залагаше на натиска върху Израел със средствата на насилието. Междувременно обаче той очевидно е готов да направи завой, още повече че след атентатите в САЩ едва ли може да очаква някой да подкрепи ново кърваво продължение на интифадата. Всеки акт на насилие обаче ще връща процеса към нулевата точка, докато Израел продължава да поставя знак за равенство между палестинския лидер и терористите от Хамас, Ислямски джихад и Народния фронт за освобождение на Палестина и лично обвинява Арафат за всяко едно покушение. По този начин на терористите ще се признае "правото на вето върху дипломатическите преговори", както критично отбелязва датският външен министър Могенс Люкетофт. - Ако Израел наистина желае ефективни преговори ще трябва да се съгласи да ги продължи, без да се влияе от евентуални отделни атентати, при условие обаче че Арафат предприеме максимални усилия за гарантиране на сигурността на еврейската държава. - Много е вероятно, погледнато от израелска перспектива, Тел Авив да изчака края на епохата Арафат, за да поднови преговорите ефективно с неговия наследник от други позиции. Все пак Арафат вече е на 72 г. - Вероятно американският натиск към Израел ще се увеличава за отстъпки по отношение на палестинците, особенно ако започне "втора фаза" на военни действия от страна на предвождана от САЩ коалиция срещу някоя заподозрява в подкрепа на тероризъма арабска държава /Ирак/. Натискът за отстъпки обаче няма да е такъв, че да засегне усещанията за сигурност на израелците. Срещу всякакви компромиси във вреда на Тел Авив ще действа прословутото произраелско лоби в американския Конгрес и Сената. Неотдавна 89 сенатори предупредиха Буш в официално писмо по този въпрос. Като цяло обаче признаването на Палестинската държава е неоходимо за САЩ поради няколко основни причини: осигуряване на нефтените доставки от Близкия Изток, въвличане в своята орбита на ислямския пояс, отслабване на проиранските и проиракските фундаменталисти и най-накрая оказване на давление върху Русия, която все още се възприема от Вашингтон като потенциална геополитическа заплаха. - Може да се очаква по-сериозно включване на "неамериканска политика" за разрешаване на конфликта в лицето на ЕС и Русия. - Постепенно осъзнаване от палестинци и израелци на невъзможността за осъществяване на максималистичните им цели, в резултат било на война или силна икономическа криза в района или комбинация от множество фактори, включително под силен натиск отвън. В противен случай конфликтът ще продължи вероятно до максимално изтощаване на страните. Във Вашингтон дори има една школа стратези, които смятат, че трябва да се даде шанс на войната, защото мирът щял да се сключи по-лесно след войната, отколкото преди нея. Едва тогава и двете страни, в това число и победилата, ще бъдат толкова отслабени, че ще проявят разум и ще се откажат от максималните си цели. - Независимо от новата ескалация на напрежението в Израел, Газа и Западния Бряг, Тел Авив ще се стреми да запази с цената на всичко постигнатия мир с ключови съседни държави като Йордания и Египет, защото продължава да се страхува от т-нар. "вътрешен кръг" от арабски държави, които са "вечна" заплаха за сигурността му - каквито са на първо място Сирия, Ирак и Либия. Това е и причината, еврейската държава да се опитва да поддържа добри връзки с т.нар. "външен" кръг" държави в региона, вкючително неарабски, каквито бяха първоначално държавите от района на Сахара, по-късно бившият шахски режим в Иран, Мароко, Египет, Йордания, създаването на т.нар. стратегическа ос с Турция и др. - Като обходен начин за оказване давление върху палестинците Израел ще се стреми под егидата на Вашингтон да "натиска" ключови съседни държави като Сирия и Ливан да сключат предварително с него мирни договори. С оглед тази цел е възможно в недалечно бъдеще Израел да върне и стратегическите Голански възвишения на Дамаск, както неотдавна се изтегли от Южен Ливан. Логиката тук е Тел Авив да уреди окончателно отношенията си първо с заобикалящите го държави, с които това още не е направено и чак тогава да пристъпи към окончателно споразумение с палестинците. Проблемът в случая е, че Сирия разглежда този въпрос по обратната логика /не само тя обаче/.
|