ВОЙНАТА В ИРАК И МЕЖДУНАРОДНИЯТ ПРАВОВ РЕД

Автор Димитър Костов

Сряда, 01 Януари 2003 03:00

Международен отзвук на войната. Войната на САЩ и Англия срещу Ирак предизвиква бурна реакция на юристите международници в целия свят. В огромното си болшинство те осъждат тези действия като нарушения на основни принципи и норми на Устава на ООН и международното право. Ето някои примери:
   - две групи юристи в САЩ – Комитет по ядрената политика и Правна фондация на западните страни, заедно с Международната асоциация на юристите против ядрените оръжия подкрепиха открито писмо, подписано от 31 канадски професори по международно право, в което атаката срещу Ирак се квалифицира като “фундаментално нарушение на международното право, което сериозно заплашва интегритета на международния правов ред, установен в края на Втората световна война. Тези действия просто ни връщат към международен ред, основан на имперската амбиция и грубата сила.”
    - Центърът за икономически и социални права със седалище в Ню Йорк, който е акредитиран към ООН и се подкрепя от Фондацията на Форд и други фондации, излезе с доклад, озаглавен “Войната в Ирак е недвусмислено незаконна”. Докладът отхвърля опитите на САЩ, Великобритания и Австралия да заобиколят Съвета за сигурност на ООН и да търсят правно основание в предишни резолюции. Професор Томас Франк, известен авторитет по употребата на сила, заяви, че позоваването на стари резолюции, за да се подкрепи военната акция днес “е абсолютна подигравка с цялата система на международното право”. Директорът на Центъра Роджър Норманд, който неотдавна се върна от мисия за установяване на факти в Ирак заяви: “тази война нарушава всеки правен принцип, регулиращ употребата на сила, тя има много малко общо с разоръжаването, демокрацията, човешките права и дори с Саддам Хюсеин и твърде много общо с петрола и властта”.
    - Професор Филип Алстон, шеф на Катедра в Нюйорския университет твърди, че войната “отваря вратите за всяка страна да вземе закона в свои ръце и да предприеме превантивна военна атака, без да се съобразява с всеобщо задължителните ограничения”.
    - Президентът на Центъра за конституционни права Майкъл Ратнър заяви, че неговият Център работи с други подобни групи в САЩ, Великобритания и Австралия, за да предотвратят лидерите, че те ще бъдат лично отговорни за всяко военно престъпление.
    - профосор Николас Грийф от Университета в Бурнемаут се позовава на Нюрнбергската харта от 1945 г. – чл. 6, според който престъпленията против мира включват планирането, подготовката, започването на война. Това води до лична отговорност. Буш и Блеър могат да бъдат лично отговорни. Той признава, че не е вероятно това да се случи, но самото навлизане в територията на Нюрнберг фокусира умовете на хората.
     Особена силна е реакцията във Великобритания.
     - Авторитетна група юристи от Лондон подготвиха подробно проучване относно употребата на сила срещу Ирак, по поръчка на Организацията “Пийсрайтс”. Това са Рабиндър Сингх, Алисън Макдоналд, Матрикс Чембърс. В проучването се разглеждат всички аргументи на апологетите на войната. Заключението е, че според международното право употребата на сила срещу Ирак не може да бъде оправдана, освен ако: първо, Ирак извърши пряка атака срещу Великобритания или нейните съюзници и той е помолил за помощ, второ, атаката на Ирак срещу Великобритания е предстояща и неизбежна и не би могла да бъде предотвратена по друг начин освен със сила и трето, Съветът за сигурност на ООН е оторизирал употребата на сила по ясен е недвусмислен начин.
    И тъй като нито едно от горните условия не е налице, крайното заключение на групата юристи е, че понастоящем Великобритания, според международното право не може да употребява сила срещу Ирак.
    - Ричард Нортън – Тейлър във в. “Гардиън” от 14 март 2003 г. пише: “Военната акция против Ирак според съществуващите резолюции е незаконна, въпреки противните твърдения на министрите – това е почти единодушното мнение на юристите международници. В този дух се изказаха Лорд Арчър, бивш главен прокурор, Воган Лоуи, професор по международно публично право, професор Шарлот Килроу, Марк Литман, Дейвид Хауърд от Кембридж и мн.др. Вестник “Гардиън” от 17 март, т.г., помести статия от Кер Стармър, озаглавена “Извинете, г-н Блеър, но резолюция 1441 не разрешава употребата на сила”.
    Разбира се, както и трябваше да се очаква, винаги се намират отделни юристи, които са свързани с управляващите и пренебрегвайки професионалната си съвест се мъчат да оправдаят военните действия. Така например, Ан-Мари Слотър от Пристънския университет, която е и председател на Американската асоциация за международно право, твърди, че макар военните действия на Вашингтон да са “технически незаконни” без решение на Съвета за сигурност, все пак те биха могли да бъдат легитимни, на основата на прецедента в Сърбия. Учудващо тук е, че с предишно грубо нарушение на международното право се обосновава ново нарушение. Все пак професор Слотър поставя условя, за да се “получи” необходимата легитимност: 1) Вашингтон може да получи одобрението на ООН, ако открие “неопровержими доказателства”, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване. Но това изисква, добавя тя, САЩ и Великобритания наистина да дадат доказателства за своите твърдения. 2) Но даже и без тези доказателства, атаката ще бъде оправдана, ако иракският народ приветства нахлуването и съюзниците се обърнат незабавно към ООН за помощ по възстановяването на Ирак.
По повод на услужливите юристи е уместно да припомним един разговор между Робин Кук, бивш министър на външните работи на Великобритания и Марлин Олбрайт, бивш държавен секретар на САЩ по време на войната в Югославия. Кук споделя на Олбрайт, че английските юристи изпитвали затруднения да подкрепят военните действия, на което Олбрайт отговаря: “Сменете юристите.”
    За отношението на американските администрации към международното право може да се съди и от друг факт. Представители на английската камара на общините, на които било възложено да проучат позицията на САЩ по повод употребата на сила срещу Ирак докладвали следното: “Впечатлението, което получихме, от тези, с които обсъждахме въпроса, бе, че вместо първо да установят дали военната акция би била законна, САЩ първо ще действат и след това ще защищават ретроспективно действията си като използват международното право, ако това е възможно.” Този подход, според доктор Гери Симсън от Лондън Скулъф Икономикс издава типично американски подход на правене на политика. Съответствието на външнополитическите действия с принципите и нормите на международното право изглежда не е първостепенна грижа на американските политици, които вземат решенията за военни действия. Макар че администрацията на САЩ положи не малко дипломатически усилия, за да получи подкрепата на Съвета за сигурност за своите планове по отношение на Ирак, фактът, че успоредно с това беше извършено придвижване и разполагане на огромни военни формирования и техника в района на Перскийския залив показва, че решението за войната е взето предварително, независимо от изхода на преговорите в ООН. Международноправното основание за започване на военните действия би имало по-скоро значението на “смокинов лист” за прикриване на истинските цели.

    Правото на индивидуална и колективна самоотбрана. В стремежа си да придадат законност на своите действия управляващите в САЩ и Великобритания използваха различни аргументи, които в процеса на дипломатическата борба се меняха и умножаваха. Един от тях е правото на тези страни на индивидуална и колективна самоотбрана. Това се прави в контекста на терористичния акт от 11 септември 2001 г. като се предполага, че Ирак е свързан по някакъв начин с този акт. Другият елемент е предположението, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване, които би могъл да използва срещу двете страни.
    От фактическа страна е ясно, че не е установена никаква връзка на Ирак с предполагаемия извършител на терористичния акт от 11 септември 2001 г. Не бяха представени и достоверни доказателства за притежаването на оръжия за масово поразяване от Ирак. При това беше прекъсната мисията на инспекторите на ООН точно в момента, когато тя започваше да дава резултати. Нито САЩ, нито Великобритания успяха да представят в Съвета за сигурност каквото и да е доказателство за своята теза. Следва да се има предвид, че в случая доказването трябва да пада върху държавата, която твърди, че е налице такава заплаха, а не върху обвинената държава. В международното право е твърдо установено, включително и от практиката на Международния съд в Хага (“делото Никарагуа”), че използването на въоръжена сила в упражняване правото на самоотбрана може да бъде оправдано само когато: 1) е налице въоръжено нападение срещу територията на дадена държава; 2) има срочна необходимост от защитна акция срещу такова нападение; 3) няма друга практическа алтернатива за действие в самоотбрана и 4) предприетото действие като самоотбрана е ограничено – само доколкото е необходимо, за да се спре нападението (принципът на пропорционалността).
    Пак във връзка с “делото Никарагуа” Международният съд се произнесе и по въпроса за колективната самоотбрана. Държавата, която е обект на въоръжено нападение, трябва да заяви, че е жертва. В обичайното международно право няма правило, се казва в решението на Международния съд, което да разрешава на дадена държава да използва правото на колективна самоотбрана на основата на собствена оценка на положението.
    Според видни английски юристи, за да се обоснове участието на Великобритания във войната с колективната самоотбрана на страната на САЩ, трябва да има достоверно доказателство, че Ирак е извършил или има намерение да извърши въоръжено нападение срещу САЩ или друг съюзник на Великобритания. Никакви такива доказателства не бяха представени. Напротив. Във връзка с атаката на Ал Кайда (все още предполагаема) беше установена връзката с талибанския режим на Авганистан, срещу които беше предприета военна акция.

    Доктрината за превантивната война или изпреварваща самоотбрана. Съществува ли такава възможност в международното право?
    Действително, чл. 51 от Устава на ООН не дава отговор на този въпрос. В доктрината са изказани мнения, че в днешното състояние на въоръженията, когато опасността от нападение се измерва в минути би могло да се допусне превантивен удар. Всичко обаче зависи от сериозността на заплахата и доколко превантивната акция е действително необходима. Тук изискванията за необходимост и пропорционалност са абсолютно задължителни (в този смисъл вж. Опенхайм, Девето издание, с. 41-42).
    Практиката на държавите в тази насока е противоречива. Но преобладава мнението, че изпреварваща самоотбрана е незаконна. Особено красноречив е примерът с международната реакция на бомбената атака на Израел над иракският ядрен реактор през 1991 г. Това действие беше мотивирано с необходимостта от изпреварваща самоотбрана. При обсъждането на този въпрос в Съвета за сигурност САЩ бяха единствената държава, която макар и не изрично, подкрепи израелската концепция за самоотбрана. При гласуването на резолюцията 487 от 1991 г., осъждаща Израел, обаче САЩ гласуваха “за”, мотивирайки се с това, че Израел не е изчерпал мирните средства за уреждане на спорния въпрос. Останалите членове на Съвета за сигурност строго осъдиха атаката на Израел, като грубо нарушение на Устава и нормите на международното право.
    Особен интерес представлява позицията на Великобритания, която осъди недвусмислено израелската атака като отбеляза, че тя не е акт на самоотбрана, нито принудителна мярка на самозащита. Тук заслужава да припомним и решението на Нюрнбергския съд от 1946 г., който отхвърли аргумента на Германия за необходимостта от превантивна атака срещу нейните съседи и обяви превантивната война за престъпление срещу мира.

Може ли употребата на сила срещу Ирак да се основава на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН? Британският външен министър Джак Строу, заяви на 20 март, т.г., че “всяко нещо, което ние правим, е в изпълнение на резолюция № 1441 на Съвета за сигурност на ООН, с която през ноември миналата година Съветът заплаши Саддам Хюсеин със “сериозни последици”, ако той не се възползва от последната възможност да се откаже от оръжията за масово поразяване. Ние изпълняваме тази резолюция”. Юридическият съветник на Белият дом Алберто Гонзалес и неговите британски колеги заключиха, че резолюция № 1441 дава правното основание, от което Вашингтон се нуждае за войната. Това твърдение бе отхвърлено в Съвета за сигурност от Франция, Русия и други членове. Те изтъкнаха, че винаги когато Съветът е вземал решение за употреба на сила (а това са пет случая през последните 8 години – Ирак, 1991 г., Руанда, Босна, Сомалия и Хаити) винаги е употребявал формулировката “всички необходими средства”. Вашингтон и Лондон възразяват, че резолюция № 1441 включва в Преамбюла си позоваване на резолюция № 678 от 1990 г. и по този начин възкресява правното основание за употреба на сила днес. Същият аргумент се използва и от нашето Министерство на външните работи, за да се обоснове подкрепата ни за войната в Ирак.
Подобно твърдение се отхвърля от всички международноправници. Резолюция № 678 разрешава употребата на сила като фиксира целта, която трябва да се постигне, а именно възстановяване суверенитета на Кувейт. Тя е последвана от резолюция № 687, с която се установява примирието и се възлагат задължения на Ирак. Но съгласно чл. 42 от Устава само Съвета за сигурност може да реши как да се осигури изпълнението на тази резолюция.
Ако се следва абсурдната логика на Вашингтон и Лондон, на някого може да му хрумне да използва резолюциите на СС за употреба на сила в Корея през 1950 г., за да възобнови военни действия в КНДР.

За нашата външна политика. Накрая бих искал да поставя един въпрос за размисъл. Член 24, ал. 1 от нашата Конституция определя, че “външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право”. Въпросът е: след като убедително се доказа, че войната срещу Ирак се води в нарушение на международното право не са ли нашите външнополитически действия, които подкрепят тази война, противоконституционни?

< Предишна		Следваща >