•        Светът става все по-мултиполярен и предвид на общите проблеми все повече е зависим от международното сътрудничество и "глобално управление". Единствената останала суперсила САЩ отказва обаче да приеме световните реалности, да ограничи водещата си роля и да се научи на сътрудничество, а ЕС досега е неспособна да застане до САЩ с една сравнима мощ и да поеме световни политически инициативи и съответните отговорности;

• Много глобални проблеми не са по силите на националните държави. Нарастващото внимание към новите предизвикателства все още не е прерастнало в институционни иновации, политически приоритети и реални инвестиции за решаване на глобалните проблеми;

•        Липсва необходимата регулираща рамка на световната икономика и достатъчна политическа воля за атакуване на най-сложните проблеми.

      Неспособността на ЕС за инициативност и действие в бивша Югославия през 90-те години, военното, логистично и пропагандно надмощие на САЩ спрямо съюзниците им, станало видно в Косовската война, раздразнението на европейците от нарастващите самостоятелни ходове на САЩ по важни световни въпроси или споровете в самия ЕС и между Съюза и САЩ за заемане на шефското място в Международния валутен фонд предизвикват в крайна сметка дебат за ролята на ЕС на световната сцена. Към това трябва дса се прибави факта, че Европейският валутен съюз трансформира ЕСде факто в една Световна валутна сила и ускори политическото обединение на държавите членки.

      Усилията за изграждане на общи военни органи твърде бързо водят вече до реални стъпки, въпреки че създаването на модерна европейска армия изгелжа още мираж в бъдещето. В рамките на Пакта за стабилност ЕС се ориентира към един дългосрочен ангажимент и се стреми да демонстрира, че е в състояние съвместно с ООН и НАТО да участвува в "създаването на стабилност", възстановяването на региона и може би дори в демократизирането му.

      Въпреки това раздвижване във външната политика на ЕС, все още не се очертават: цялостна панорама, приоритети, краткосрочни и дългосрочни цели, посока, изяснено разбиране за собствената роля в света на 21 век. Представата за външната му политика се формира от реакции по актуални кризи, а отсъствува дългосрочната перспектива. Процесът на формиране на обща външна политика и политика на сигурност не трябва да се ограничава с тясно военното интерпретиране на "Косовския фактор", а да обхване широки сфери от световните политически предизвикателства.

      Все още, силните актоьори в ЕС не мислят в световнополитически и глобални категории. Имат ли те представа за главните предизвикателства на глобализацията, за новите силови полета в световната политика и основните елементи на политическата структура и ред в света през 21 век? Има ли ЕС капацитета /кадрови и институционален/ да формулира въпроси в такава насока и да намира отговорите им? С кои теми, норми и визии иска ЕС да бъде идентифициран в бъдеще? Каква роля иска да играе ЕС в световната политика през следващиге десетилетия? Кои са стратегическите му интереси и как възнамерява да ги постигне? Кои партньори са от особено значение в една активнасветовна политика на ЕС? В каква посока трябва да се развиват транатлантическите отношения със САЩ?

      Усилията за прокарване на действена европейска външна политика могат да бъдат минирани, възпрепетствувани от три "спирачни механизми":

•        Взаимодействието между онези, които с известно самодоволство след трудния и успешен проект с Европейския валутен съюз искат сега да стабилизират постигнатото и онези, които считат, че обединението и без това за твърде напреднало и предупреждават от по-нататъшни експерименти. Двете групи искат "почивка" и възразяват на нови големи проекти на ЕС;

•        Трудностите, породени от различни причини, свързани с разширяването, чието преодоляване несъмнено изисква мвого сили, концентрация и финансови средства и е свързано с тежки институционни реформи в ЕС. Това развитие би могло да доведе до там, че ЕС да продължи да се занимава преди всичко със себе си и своя все по-комплексен вътрешен живот;

•        Всеобщото съмнение в собствените сили, в способността за действие в тлобален мащаб, проявили се например при Босненския конфликт; военната немощ на ЕС; отсъствие на концептуален принос на ЕС по основни въпроси на световната политика.

      ЕС изглежда не е в състояние и няма волята да заеме ролята на "глобален играч" на новата сцена на световната политика. Разпадането на социалистическия лагер и ускоряването на глобализацията "издухаха" стария световен ред. Днес се преустройват съществуващи международни рамки, възникват нови структури, силови полета, съюзи, международни и субнационални организации. Насоките за развитие през 21 век се определят днес, а не в далечното бъдеще: който закъснее, го наказва историята.

      Следователно, през следващите години ЕС трябва да направи качествено нов скок, който предполага голяма политическа воля, концепционална сила и способност за реформи: Съюзът трябва на се справи с разширяването, да придвижи задълбочаването на интеграцията и вътрешните реформи и същевременно да си извоюва свободно пространство за действие като "глобален игра". Ако този троен скок е неуспешен, ЕС ще се превърне в обект на световната политика без влияние върху динамиката на глобализирането, което ще е решаващо за облика на 21 век. А глобализирането не става "навън някъде в света", а прониква дълбоко в развитието на регионите и нациите и не може да бъде контролирано от националните правителства в самостоятелна тяхна политика. Следователно въпросът е: Иска ли ЕС да участвува във формирането на бъдещето и да поеме нови отговорности, да играе активна и конструктивна роля в един глобализиран свят, или да мутира в едно пасивно, второстепенно реагиращо, затварящо се в себе си общество за преодоляване на комплексни последици от глобализацията /една крепост Европа/ и да се превърне в "луксозен протекторат" с "щедро право на глас" под американско ръководство? Т.е. ЕС е изправена пред въпроса: иска ли да стане световна сила?

      Асоциациите, че "световна сила" означава военно присъствие навсякъде по света, егоистично прокарване на национални интереси, зони на влияние, хегемония и други, трябва да бъдат оставени в 19 и 20 век. Глобализацията създава нов свят, който се характеризира с по-силни взаимовръзки, преплитане на политиките, променящи се "ахилесови пети", проблеми, прехвърлящи държавните граници и глобални проблеми, поделен суверенитет и така нататък. Границите между вътрешна и външна политика се размиват. Приматът на политиката и способността за политическо действие все повече ще са зависими в бъдеще от международното и глобално сътрудничество. В свят, в който икономика, комуникации, научна продукция, екология имат все повече глобални измерения, а проблемите се простират извън държавните граници, световната политика трябва да стане един вид "световна вътрешна политика". Всичко това изисква един нов тип "външна политика", един нов тип "световна сила" и развитие на една обща архитектура на "глобалното управление".

      За да можеш да бъдеш световна сила в 21 век означава да се включиш активно във формирането на глобалните процеси. Затова въпросът за "световна сила" не стои само пред ЕС, а и пред други "изчакващи световни сили", като Япония, Китай, Индия, MERCOSUR.

      Глобализацията интегрира икономическите пространства и ги отделя не напълно, но в определени области от националната държавна политика. Този процес отслабва вътрешния суверенитет на държавите, макар не в официален, но в оперативен смисъл. Тази ерозия може да бъде спряна само чрез събиране в едно на "разделените суверенитети", т.е. сътрудничество с други държави, междунардни и субинтернационални организации и частни актьори. В новата световна политика вече не става дума за защита срещу намеса във вътрешните работи, а в известен смисъл точно обратното- организация на взаимна "намеса" за обединяване на усилията по общи проблеми и съединяване на "разпиляни суверенитети и потенциали за действие".

      Сътрудничеството като основа

      При условията на глобализацията на преден план стои гарантирането на вътрешния суверенитет. Той не може да се осигури в конкуренция с други държави, а само чрез сътрудничество между тях. Дееспособността на отделната държава може да се постигне само с колективни /общи/ усилия. Това важи не само за малките държави, но и за сили като САЩ, Китай или Индия.

      "Конкуренцията" трябва да се разбира като един общ процес на търсене и натрупване на познания, по време на който могат да бъдат изпробавани различни виждания за решаване на проблемите, който обаче в крайна сметка се гради върху общи споразумения и режими.

      Това виждане за глобализацията не означава, че са изключени конфликти и войни в бъдеще. Но когато става дума за формиране на световна политика, моделът показва границите на стратегии с хегемониален характер и защита на "националните интереси" спрямо други държави. Динамиката на развитие на глобализацията предизвиква този модел на сътрудничество, защото в противен случай първо държавният суверенитет е заплашен от всеобща ерозия и второ- конфликтни стратегии все повече са обречени на неуспех.

      Бъдещето на националните държави, тяхната дееспособност при решаване на вътрешни и общи конфликти зависи от способността им за сътрудничество и образуване на съвместна архитектура за "глобално управление". Световните сили през 21 век ще трябва да се изправят пред тези предизвикателства.

      Една световна сила като ЕС би трябвало да даде своя принос за организиране на сътрудничеството и нарастване на компетентността за решаване на глобалните проблеми и формиране на глобализацията.

      Гробалният пазар на работна ръка води до силна конкуренция между неквалифицираните работници. На Север се появява ново неравенство. Същевременно много икономики на Юг и общества в преход са изправени пред непосилни за тях задачи. В Африка и Южва Азия цели страни могат да се превърнат в "социално болните" на света. От това, дали глобализацията ще може да намали напрежението и дистпаритетите или ще води до повече фрагментация, конфликти или дори нов протекционизъм, зависи дали в глобалната система ще се развият действени механизми за социално изравняване.

      Необходими са глобални споразумения, кой за колко от това обществено богатство - околната среда може да претендира. Предстоят тежки конфликти при преразпределението на екологичните пространства.

      Ускореният технологичен напредък предизвиква в много области нови етични въпроси и налага законови регулирания. Дискурси по шансовете и рисковете на генната технология, трансплантационната медицина и др. и търсенето на действени регулиращи механизми в тези етично трудни теми, трябва да се организират на широко международно ниво.

      Глобализацията от една страна въздействува върху утвърждаването на правата на човека, демокрацията, свободното пазарно стопанство, но от друга страна провокира в засегнатите от трансформацията общества съвсем различни представи. В западните страни често се изхожда от едно "прозападно развитие на света". В САЩ пък считат, че всички трябва да се учат от тях, ако искат да преживеят глобалния свят. Съществуват виждания за откъсване на проспериращия Север от "варварския свят" и конфликтния потнециал на Юга. Ако не се активизират усилията за културен обмен в световен мащаб и не се създадат действени стратегии за редуциране на губещите в процеса на модернизация и глобализация, то световната общност на 21 век ще се сблъска с много разнообразни и излизащи извън границите на една държава конфликти.

      В основата на мощта в новата световна политика са информацията, знанията и способността за организиране на сътрудничество. Който разбира разположението на проблемите и убеди партньора си да ги интепретира и решава по един специфичен начин, ще разполага със значителна мощ. Износът на идеи, имащи въздействие в глобален мащаб, ориентация и примери за подражание са значим източник на мощ. Действената мощ е насочена към определяне и назоваване на главните проблеми, в каква посока да се търсят решения, как да се предотвратят или да се тушират конфликтите.

      Най-развитата форма на мощ през 21 век е "структурната мощ" или по-скоро "способността за създаване на структури". Тя дава възможност чрез структури /институции и правила/ да се въздействува върху бъдещи действия на други актьори в продължителен период от време, без да се поставя под съмнение тяхната автономност. Структурната мощ се опира не на принуда или натиск, а на консенсус.

      Съюзът трябва да обедини силите си. Да се научи да говори с един език във външната политика и да формулира стратегически цели. Европа трябва и да се изгражда, например в сферата на науката, образованието, фундаменталните изследвания, създаване на компетентност в световнополитическа рамка.

      Това предполага Европа да се научи да мисли и действува глобално: в Германия работят 200-300 научни политически съветници в областите на външната политика, сигурността и политиката към развиващите се страни; в САЩ те са повече от 10 000! Не трябва да се заблуждаваме. Мощта на САЩ се базира не само и не в основата си на военната сила: най-добрите университети в света, които "произвеждат" глобално действуващ продукт са американските и те привличат младия елит на целия свят. Американските "тинк танкове" и списания предизвикват в глобален мащаб дискусии и поставят ориентири. Учебниците, по които учат бъдещите икономисти, мениджъри и експерти по световна политика и световна икономика са предимно американски.

      Тук би могла да се развие една обширна програма. Но достатъчно е и да се маркира следното:

•        В ЕС спешно са необходими иновации в приложноориентираните изследвания в областта на световната икономика и световната политика. Който иска да участвува във формирането на света, той трябва да има точна представа за него и да бъде водещ в съответните области на международната дискусия.

•       В САЩ междувременно 40% от докторските титли се дават на чужденци. Тези водещи кадри образуват един свообразен пул, от който възникват икономически и политически програми и общности за обучение в целия свят. В ЕС в това напхравление трябва много да се наваксва.

•       Ако трябва да бъде развита една европейска мощ като основа на действена обща външна политика, то това предполага не само поставяне на въпроса за изграждането на елит, но и за европейската общественост, която да може да дебатира върху ролята на ЕС в света. Само така могат да се създадат европейски виждания и идентичност и да се разградят моделите на тясно националното мислене. Тук се разкрива едно широко, досега съвсем недостатъчно използувано поле за медии, партии, съюзи, обществени организации и учебни заведения.

      Съществуват не само добри аргументи, с които могат да се маркират границите на сегашната глобална дееспособност на ЕС. Има и много добри причини за европейско самосъзнание, както има и "капитал на ЕС", който може да бъде внесен в процеса на цивилизация и формиране на новата световна политика:

•        постиженията на европейската интеграция в последните 40 години, от които могат да се извлекат много поуки и за други региони по света;

•       в един стабилен свят ЕС е важен център на стабилността. С разширяването си на Изток и с Пакта за стабилност за ЮИЕ ЕС допринася значително за разширяване на тази зона на стабилност. Стабилността в Европа означава обаче и стабилност в глобално обвързания свят. В дискусиите се подценява тази единствена по рода си роля на динамизиране на сътрудничеството до обобществяване на цели политически сфери през много национални граници и произтичащите от това дивиденти за стабилността;

•        ЕС отстоява проекта за един цивилизован капитализъм. Пазарна икономика, конкурентноспособност, социално развитие, справедливост и равни шансове се разглеждат в едно цяло. Все по-ясно става, че глобалната пазарна икономика е уязвима от кризи, които могат да засегнат цели региони в света, ако бъдат пренебрегнати социалните измерения на икономиката. ЕС трябва да направи своята специфична концепция за пазарна икономика приложима в глобален план и да я внесе в процесите на формиране на световната икономика;

•       Решаващият капитал на ЕС се състои от акумулираните резултати от 4 десетилетия на динамично сътрудничество между страните-членки. Развитието на общи европейски виждания, ежедневно сътрудничество и координация през национални граници, създаването на обща валута и действени европейски структури /въпреки някои критики/, прехвърляне на национални суверенитети върху общи институции, събиране на "поделен суверенитет" за усилване на европейската дееспособност, създаване на европейски правила и правна система, както и постоянното търсене на смислено равновесие между държавните, международните и супранационалните действия, представляват неоценим опит и богатство. Това, което години наред за много европейски и неевропейски наблюдатели беше високата цена и неефективен баласт в служба на функциите на ЕС за укрепване на мира, би могло да се окаже прототип на модел, който трябва да се развие на глобално ниво, за да се овладеят последствията от глобализацията.

       В ЕС има подходи и потенциал, които биха могли да станат основни елементи и ориентири на една европейска външна и глобална политика. Те ще се отличават значително от американските представи.

       Англосаксонската и континенталноевропейската концепция за пазарна икономика и демокрация се различават значително. Няма съмнение, че европейската икономика и социален модел се нуждаят от реформи и трябва да бъдат приведени към новите рамкови условия. Цялостната философия- конкурентност и социални задължения, пазар и защита от безпощадността на пазара, социална справедливост и равенство на шансовете- придобива голямо значение все пак точно в условията на глобалната икономика, която принуждава към постоянни промени, към социални неравенства и вследствие на това е уязвима по отношение на политическата стабилност. Европейците би трябвало да се намесят ангажирано в дискусията за "глобализация с хуманно лице" вместо да предоставят това поле на САЩ на международно ниво ив международните организации.

       САЩ и ЕС преследват различни икономически концепции, които могат да бъдат сведени до понятията "хегемонност" и "регионалност". ЕС подкрепя по икономически, но и по политически причини /средиземноморската политика, Пакта за стабилност за ЮИЕ/ подходите на регионално сътрудничество и интеграция. Зад това стои представата, че една стабилна и жизнена световна икономика се гради върху взаимосвързани икономики в регионите. САЩ залагат на принципа на отваряне на пазарите , на свободните търговски зони и на двустранните икономически отношения със "стратегически партньори", на които се предлагат специални търговски договори и преференции. В Латинска Америка например от 90-те години насам Аржентина е стратегически партньор с цел да бъдат ограничени амбициите и периметъра на действие на ибероамериканската регионална сила Бразилия и да се затрудни разширяването на MERCOSUR върху цяла Латинска Америка.

       В геополитиката се очертават същите основни модели на базата на "хегемонност" и "регионалност". В логиката на европейската интеграция има една "архитектура на глобалното управление", която се опира на дееспособността на институционално тясно свързани региони, както и на сътрудничество между тях. САЩ предпочитат по-свободни регионални връзки, в които по възможност да играят централна роля /APEC/ или сътрудничество със стратегически партньори за да увеличат собствената си политическа тежест в съответния регион. Тази стратегия репродуцира асиметрични отношения между САЩ и съответните партньори и минира съюза от мощ и дееспособност чрез регионално сътрудничество вд регионите по света.

       ЕС залага в световната политика на мултилатерализма, на общите интереси, поделяне на властта, реципрочност и съгласуваност на интересите с другите и е обърнат към задължителните общи правила на играта и сътрудничеството. САЩ предпочитат от средата на 90-те години стари изпитани инструменти на класическата властова политика. Те поддържат двустранни "специални отношения" със стратегически пратньори и залагат винаги на унилатерализма.

       След две унищожителни войни европейците придобиха вътрешно усещане, че ненаранимостта е една илюзия. САЩ се смятат за неуязвими благодарение на геограското си положение и убедеността си в техническите решения на заплахите /например посредством ядрен чадър/. От тук следват различни убеждения и веждания по основни въпроси на политиката на сигурност. Европейците мислят вн случай на международни кризи по-скоро за икономическо сътрудничество, изграждане на структури на гражданско общество, пилитика на разведряване, както и създаване на структури за овладяване на конфликти и едва далеч назад в този порядък - за военна интервенция за утищожаване на "вражески структури", въпреки че инвестициите в цивилната политика продължават да бъдат твърде ниски в сравнение с тези за военни цели. На фона на увереността си в собственото военно надмощие военните рефлекси в американската външна политика са много по-релефно изразени и в нея доминират категориите "приятел-враг" от времето на студената война. и се използуват понятия като "държави-мошенници". Национални военни инициативи придобиват по-голямо значение от "колективни структури за сигурност", които се възприемат като ограничаващи периметъра на действията им.