БАЛКАНСКИТЕ ЕВРОПЕИЗМИ - ВЪЗМОЖНОСТИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА Печат
Автор Валентин Вацев, доктор по философия   
Вторник, 03 Април 2012 13:27

БАЛКАНСКИТЕ ЕВРОПЕИЗМИ - ВЪЗМОЖНОСТИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Валентин Вацев, доктор по философия

Доклад, изнесен на международна кръгла маса на тема „Русия и Балканите: минало и перспективи” проведена в белградския център „Сава” на 14 и 15 март 2012 година.

Уважаеми дами и господа,

Още снощи, когато се запознавахме, си дадох сметка, че мога неволно да попадна в деликатна ситуация – когато си сам българин, думите ти започват да звучат като декларация от името на други хора, едва ли не от името на цяла България. Но аз не съм нито най-умният, нито най-хубавият, нито най-представителният българин. У нас, впрочем, най-хубавият българин винаги е президента, а най-умният – естествено, – е съответно министър-председателят.

Аз съм съвсем обикновен българин, но точно като такъв аз членувам в голямата българска организация, наречена Национално движение “Русофили”, като не ми е чуждо и нейното ръководство. И ето, от името на българските русофили аз мога да говоря, имам мандат. Две думи за Национално движение “Русофили”:

Първо, както личи от названието, това е национално движение, т.е. движение на български националисти (или ако искате, патриоти), за които е естествено и безпроблемно съчетанието на българския патриотизъм с дълбоки чувства към Русия – като към наша Освободителка.
Огромната маса от българи продължават да помнят, че Русия е наша освободителка и със своята геополитическа воля присъства в основанията на Третата българска държавност.

И второ, НД “Русофили” не е политическа партия, в нея членуват по един естествен начин хора както с леви, така и с десни политически убеждения. Става дума за едно голямо, силно и влиятелно движение. В него участват няколко десетки хиляди българи, млади и не съвсем, различни във всяко отношение и при това еднакво силно мотивирани и активни – хора, за които българският патриотизъм и обичта към Русия се свързват и съществуват заедно.

Ето, от тяхно име мога да поздравя и нашите домакини - братята сърби, и уважемите приятели от Русия, и да ги уверя, че според нас проблемите на Балканите, разбира се, следва да се решават не от външни „демократизатори”, а от самите балкански народи в съгласие с техните изконни национално-исторически интереси. А това ме доближава, собствено, до моята тема, която е „Балканските европеизми – възможности и предизвикателства”, като си мисля сега, че вместо „предизвикателства” бих могъл да използвам и думата опасности – опасности, които ни предизвикват - и тогава става актуален онзи мой любим поет, който твърди, че където дебне опасността, там гледа и Спасителя.

Общото за всички предизвикателства на всички балкански европеизми, за съжаление, днес е, че всички те са просто лица на кризата – общоевропейска, световна, глобална; заплашваща да премине в нещо още по-неприятно – на много места по света и съвсем непосредствено в Близкия изток. А ние, разбира се, си знаем колко е близък Близкият изток за нас, на Балканите.
Европеизмите на балканите са по принцип кризисни явления, явяване на кризата. Ето затова:
- моите приятели в Кипър живеят притиснати от непрекъснатата тревога, че над острова им се събират тъмните облаци на един голям регионален конфликт;
- гръцкия европеизъм – и то съвсем нагледно - е просто една финансово-икономическа и социална катастрофа, като на нашите братя – т.е. на православния гръцки народ сега се правят неприлични предложения за отказ от територии, т.е. действа се по метода, описан от Шекспир във „Венецианския търговец” (където кредиторът Шейлок иска дългът да му бъде върнат в жива плът);
- а в България се събуди фашизмът – да, оня същият, отпреди войната. Децата и внуците на българските хитлеристи, на ония, които вкараха България във войната на страната на Хитлер, са отново активни, макар и немногочислени. Броят им е малък, но трупната воня е отвратителна;
- а пък в Сърбия – а сърбите са народ герой, всички знаят това – се събудиха технолозите на политическия маркетинг, които не се колебаят да заложат национално достояние срещу съмнителни придобивки, събудиха се специалистите по превръщането на националния суверенитет в стока. Не знам дали в сръбския език има точна дума за това явление, но в България ние го наричаме майкопродавство;
- най-семпли и най-ярки са обаче европеизмите в Румъния – там се наблюдава класическа чистота на формата. Румънският европеизъм започна с разстрел на държавния глава, мина през признания, че Румъния отново би воювала с Русия, стига да се отвори повод за това, и завърши закономерно с монтаж на американски радари. Простичко и с вкус - висок имперски стил.

Не е трудно да забележим, че всъщност балканският европеизъм е дори не толкова европеизъм, колкото обикновен американизъм – дълбок, искрен, с панделка. Доколкото разбирам от геополитическа реалност (а това е професията ми), под симпатичния термин „европеизъм” днес на Балканите се сформира един полуевропейски и съвсем американски блок с открита антируска насоченост. А това значи, че е на път да се повтори една стара трансисторическа схема или цикъл:
- обединяване на Европа
- натиск на Изток
- конфликт
- етап на успокояване,
и после отново, в кръг.

Ницше би видял тук „вечното завръщане на същото”. Наистина, днешното еврообединяване съвсем не е първо в историята – да си спомним Наполеон, който на върха на славата си и на военното си могъщество тръгна към Русия, начело на 500-хилядна елитна армия, с цел да донесе в Русия демокрацията и прогреса на върховете на щиковете си, очевидно, тъй като тогава не е имало крилати ракети.
Хитлер също беше велик обединител на Европа, и без да навлизаме в детайли, си струва да си спомним, че себе си той виждаше не само като обединител, но и като спасител на европейското пространство от руско-азиатското варварство; до последния си ден Хитлер не се съмняваше в „европейския смисъл на мисията си”.
А струва ли си да се съмняваме в обединително-спасителните функции, които са си възлагали и кръстоносците, идвайки в земите ни, за да ни донесат високата си култура?
„Бъдещето на миналото е подобно” – това е фундаменталният принцип на историческото познание, заложен от бащата на европейската цивилизация Аристотел. Именно този принцип е „трансцедентално основание” на Историята, той я прави въможна. Как бих искал Аристотел да не е прав...
А Европейският съюз започна – тогава, в средата на 20-и век – като отговор на въпроса за Мира. Първата му форма (ЕОВС) беше отговор на непосилно трудния въпрос за това как да седнат на една маса победени (Германия и Италия) и победители (Франция и другите). Успешно намерената формула тогава постави основите на едно дълго и успешно тридесетилетие (
les trentes glorieuses).

Днес за съжаление вече не е така.Днешният европейски свят е стар и уморен, крехък и чуплив, зареден е с тревоги, мнителност и опасности.

Възможна ли е някаква разумна и исторически вярна формула за решаване на този глобален проблем? Може ли изобщо да се направи нещо спасително? Мисля, че не може и че не трябва нищо друго, освен едно спасително завръщане – преди всичко в паметта, в самосъзнанието, в средоточието на идентичността.
Това, което е възможно и необходимо, е спомнянето, че ЕС е вече не цивилизация, а цивилизационен съюз, които до неотдавна успешно балансираше своите вътрешни противоречия.

Аз подчертавам - ЕС не е цивилизация, и затова няма нищо по-безсмислено-налудно, тъпо, вредно и разрушително от това встъпването в ЕС да се представя като някакъв „цивилизационен избор”. (Така, впрочем, представяха нещата в управляващата класа на България – днес сръбската управляваща класа прави същото).
Струва си да се повтори - обединена Европа не е цивилизация, а съюз, форма на прикосновение, начин на общуване на три различни цивилизации:
- романо-германската континентална цивилизация, която започна нов етап в своята история, тогава, когато беше успешно намерена формулата на мира между Германия и Франция. Затова не е странно, впрочем, че именно Страсбург е едно от седалищата на обединена Европа.
- англо-саксонската цивилизация, която в първия етап на обединението изчакваше встрани и се включи в обединителния процес сравнително късно, запазвайки, разбира се, всичките си основни специфики. Струва си тук да се посочи и очевидната истина, че в ЕС участва пълноправно и пълноценно, разбира се, само Великобритания. Другите четири страни, членки на англо-саксонската цивилизация (САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия) не участват в Съюза, а само активно общуват с него.
- и трето – разбира се, там е и нашата славянско-гръцка православна цивилизация, на която ние сме горди членове и представители, при това, заедно с Русия – нашето непоклатимо цивилизационно ядро. Ние помним, че без това ядро цялата наша цивилизация е слаба и уязвима, склонна към размиване и загуба на идентичност, т.е. към цивилизационен крах.

Ето затова е абсурден опитът на нашите американо-български сикофанти * (а нима вие тук ги нямате същите – в същото количество и в същото „качество”) да доказват, че трябва да се избира по метода или-или: между славянство, православие и русофилия от една страна - и Европа, от друга.

Ето затова ние, българите, не вярваме, че трябва да правим някакви цивилизационни избори. Изборът всъщност вече е направен, и то доста отдавна – преди повече от 1000 години.

Нашата цивилизация участва в ЕС – участва чрез Кипър и Гърция, а сега и чрез България и Румъния. Утре тя може да участва в ЕС и чрез Сърбия. Разбира се, сърбите трябва сами да решат дали мястото им е вътре или вън от ЕС.
Но като човек с вече няколко годишен европейски опит мога да ви уверя, че това съвсем не е царството Божие на Земята - с други думи тези, които подлудиха българското общество с писъци на тема „европеизъм или смърт” всъщност лъгаха, и днес това е очевидно.

В ЕС може да се участва, а може и да не се участва - и това е въпрос на отговорен, рационален исторически избор. Просто казано, в съюзи се влиза и се излиза, съобразно националния интерес. А от цивилизационна идентичност няма как да се излезе, освен ако не си деградирал окончателно и безвъзвратно – единственият изход от същността е в не-съществуването, в небитието. Съюзите се появяват и изчезват, развиват се – или влизат в упадък, в тях може да се влиза и да се излиза. Те са исторически продукти на своите времена – а цивилизациите са трансисторични. Те обитават не Времето, а Вечността.

От една година в мен се засилва увереността, че ние в България ще имаме редкия (и не много весел) исторически шанс да наблюдаваме отвътре процеса на дълбинно и радикално преобразуване на ЕС, процес, който печално наподобява разруха. А дотогава това, което не бива да се допуска, е - просто казано – западноевропейският латинизъм да мачка византиийската половина на европейския Свят.

И накрая, няколко думи за любимата тема на нашите уважаеми сръбски домакини – темата за „връщане на Русия на Балканите”.

Аз бих запитал: и защо? Руските посланици изобщо не са напускали Балканите, руското политическо дихание, икономическият интерес на Великата страна се усещат навсякъде по нашите земи. Но аз съм виждал и министри, и посланици на Велика Русия, които са русофоби. И затова е изключително вярна онази арабска поговорка, според която ако не си при себе си, си никъде.

Ако Русия намери как да се върне към себе си – тогава тя ще се върне и навсякъде другаде, а не само на Балканите. Но докато в Москва все още се мисли за Русия като за „малък уютен европейски дом”, дотогава нашите домове тук, на Балканите, ще горят.
И съвсем накрая - относно този бъдещ свят на евразийски икономически просперитет и икономическа интеграция – така начертан, така обрисуван, както току-що това бе направено от представителите на руската делегация тук - той е изключително притегателен. Но аз се боя, че от днешното състояние, в което са Балканите, до това вълнуващо, притегателно и ослепително бъдеще просто няма мирен път.
Някои ще чуят в един такъв завършек есхатологични нотки. Но есхатологията е страна, аспект на нашето православно съзнание, в нашата цивилизационна картина на света тя е необходима, дори неизбежна. Пред моята аудитория днес това, вероятно, не е необходимо специално да се обяснява.

15 март 2012, Белград