ТУРЦИЯ И ГЕОСТРАТЕГИЧЕСКИТЕ АСПЕКТИ НА ЕДНО БЪДЕЩО ЧЛЕНСТВО В ЕС Печат
Автор Симеон Николов   
Събота, 01 Януари 2005 03:00
Дискусията за и против започване на преговори с Турция за пълноправно членство в ЕС беше невероятно широка, активна, емоционална, делова, пристрастна, затова е трудно да повярваме, че останаха неказани или неоспорени неща. А такива не само че има, но струва ми се са и най-важните.
Защо САЩ оказват натиск за положително решаване на въпроса с кандидатурата на Турция за ЕС и след като вече бе взето решение, какви форми ще придобие той за евентуално съкращаване на очертаващия се дълъг срок на преговори и несигурност в крайния резултат? Не е тайна оценката на неоконсерваторите в САЩ, че който владее Евразия, ще има глобално надмощие в света. Сблъсъкът на интереси в този регион, включително и тези на Русия и Китай, наближава връхната си точка и вече не представлява прогноза твърдението, че ще бъдем свидетели на поредица от конфликти и войни. САЩ вече доминират като играч в региона, но за да запазят и утвърдят присъствието си се нуждаят от НАТО. Втората по големина армия на НАТО има Турция. Затова Вашингтон продължава да залага на Анкара, въпреки отказа й да допусне американските военни сили да използват територията й при войната в Ирак. Стратегическите цели са много по-големи от този епизодичен случай, плод на прекалените амбиции на Турция да спечели от тогавашната ситуация.
Американските и турски интереси се срещат в Азербайджан, Грузия, Туркменистан. В Казахстан бе открито най-голямото находище на нефт през последните 30 години- около 13 милиарда барела. Киргизстан и Таджикистан допълват този “Бермудски триъгълник на богатия на нефт дяволски казан””, както го нарече професор George Meggle в доклада си “Перспективи за влизане на Турция в ЕС”. Най-голямата военна база на Русия в постсъветското пространство е в Таджикистан. Към това трябва да добавим и военновъздушните бази в Киргизтан. Само бегъл поглед по картата подсказва: който владее този район, той ще владее и Евразия. Затова в средносрочен план най-важното е да се установи пълен контрол над богатия кавказки регион.
Вторият стратегически мотив на САЩ се съдържа във формулираната още преди две години визия, че няма да допусне втора сила, с която да дели влияние. ЕС обаче пое вече пътя към нова световна сила. Ако на врата й бъде окачен воденичния камък Турция, това значително ще забави и затрудни нейното развитие. Същевременно Европа и САЩ са толкова зависими една от друга, особено икономически, че и двете не могат да допуснат срив на евроатлантическата връзка, а Вашингтон ще цели умерено отслабването на партньора и реализирането на стратегическия си замисъл. Франция, Германия, Великобритания също имат интереси в Кавказкия регион. Но един отслабен ЕС няма да е пълноценен играч там, където ще доминират САЩ. С троянския кон Турция в един бъдещ ЕС след 10-15 години САЩ биха могли да оказват натиск и манипулират важни международни въпроси в свой интерес.
ЕС съзнава сложността на ситуацията. Но ако неговите основни членки Германия и Франция можаха да си позволят да откажат на САЩ авантюрата в Ирак, те не могат да си го позволят сега, когато се играе една неимоверно по-силна и важна карта в геостратегическата игра. Ако искаш да спечелиш, трябва да си на терена. А и общата й външна политика и политика за сигурност и новите й военни способности са в начален стадий на развитие, т.е. не са готови за предизвикателствата в Кавказ. От тази гледна точка като че ли не само на САЩ, но и на ЕС могат да бъдат необходими турските въоръжени сили. Проблемът обаче е, че ЕС рискува да затъне в атмосферата на борби и противоречия, да стане значително по-малко ефективна, да се обезличи. Ако успее, добре, но стъпката й с Турция прехвърля дори границата на риска. Премествайки външните граници на Изток ЕС би имал още един проблем – кюрдския, защото тази нова външна граница ще разделя един народ, борещ се от десетилетия за свободата си и правото да има своя държава.
Какво ще спечели Турция от едно членство в ЕС, който между другото след 15 години може и да не е очаквания пристан за турския държавен кораб. Конституцията на ЕС може да не се приеме. /С решението си ЕС пое риска референдумите за Европейската конституция в страните-членки да предизвикат преди всичко дискусии за и против Турция и характера на бъдещия ЕС, а отхвърлянето на конситтуцията и в една държава ще върне нещата с години назад./ Икономическите и демографски фактори могат да наложат едно негативно развитие. Анкара не е наивна и знае, че дори нещата да се развият положително за Брюксел, механизмите за преразпределение на финансовите средства ще бъдат променени и в бедните турски райони няма да се изсипе златен дъжд /несериозно е да се очаква, че субсидиите за земеделието ще бъдат 43,3 милиарда евро/. Затова е и сегашния натиск да се получи максимално много в етапа на подготовка и водене на преговорите. Истината е, че Турция се нуждае от униформата на ЕС за да легитимира настъпателната си политика в Кавказкия регион. И колкото по-скоро, толкова по-добре за нея. За да бъдеш регионална сила обаче не е достатъчно само да имаш географско положение, трябва да имаш и икономическа и финансова мощ. В Брюксел бяха изненадани от арогантния тон на турския премиер. Няма място за изненади и очевидно съответните съветници на тези европейски политици не познават добре турската дипломация. Преди време само за две години тя преобърна политиката на една Германия по отношения на Кюрдския проблем. Турската външна политика винаги е била настъпателна, постоянна, стратегически ориентирана. Промени ли се нещо в политиката й към т.н. “външни турци” въпреки смяната на толкова правителства и политически сили? След решението за започване на преговори Анкара и САЩ ще упражнят силен натиск за съкращаване на периода на преговори и той може да не се окаже 15 години, както някои европейци днес се самоуспокояват.
Всички аргументи на привържениците за членство на Турция в ЕС и на самите турски държавни мъже само прикриват истинските геополитически цели в голямата игра на интереси. Дори и посредствен наблюдател ще се досети, че няма как Турция да е “мост към арабския свят”, след като е стабилна основа на триъгълника САЩ-Турция-Израел. Истинският “мост”, който не се изгражда по стелт-технология за да е толкова невидим, е към Русия и Китай. Затова може би дискусията за или против членство на Турция в ЕС трябваше да бъде обвързана в единен анализ с този за ставащото в Украйна. /Независимо от това, че има принципни различия по отношение принадлежността им към Европа, става дума за общото в геополитически последствия/ А ЕС няма как да предпочете Турция, а да игнорира Украйна, както всъщност го направи до събитията в Киев. Тежки дни се задават за Брюксел, а и в двете направления ще трябва да се насочат финансови инжекции. Това се вписва прекрасно в стратегията на САЩ- отслабваш европейския партньор, но придвижващ напред изпълнението на стратегическия си замисъл. Черноморският регион е от важно значение за подстъпите към Каспийския регион. През миналата година ЕС показа, че не е склонен да увеличи сериозно бюджетната си рамка. Дори и да отстъпи в известна степен от тази позиция /става дума за стотни от процента/, във всички случаи ако трябва да има за Украйна и Турция, трябва да има по-малко за България и Румъния.
Безспорно, че изместването на външната граница на ЕС ще бъде от полза за България и нейната сигурност. Но не може също така да се премълчава опасността от заселване на много мюсюлмани в България, където и след 15 години цената на живота ще е по-ниска от тази в Централна Европа. То би довело до сериозна промяна на цялостната картина на населението в страната. Това ще се съпровожда разбира се и от икономическа инвазия. Няма нищо лошо от това в един свободен и демократичен свят. Но в действителност в интерес на България е този процес да се забави, докато и ние си стъпим на крака и Турция завърши своите реформи на практика, а не само на книга, както е сега. По-важно за България в близък план е стабилизирането на Западните Балкани, което не е възможно без европейското им бъдеще, а не стратегическите цели на САЩ и Турция в Кавказкия регион.