ВАРИАНТИ ЗА БЪДЕЩИЯ СТАТУТ НА КОСОВО Печат
Автор Михаил Найденов   
Понеделник, 01 Май 2006 03:06
Седем години след началото на 78-дневната военна интервенция на НАТО в бившата Съюзна Република Югославия, която спря етническото прочистване на албанците от Косово и която доведе до установяването на международно гражданско и военно присъствие в областта (резолюция 1244 на Съвета за сигурност, 10.06.1999 г.) въпросът за статута на Косово остава нерешен. Равносметката от постигнатото с усилията на международната общност в Косово към 24 март 2006 г. не е позитивна, въпреки че има елементи, които дават надежда за оптимизъм.
От 10 юни 1999 г. до днес сръбската област Косово и Метохия е де факто международен протекторат, който не може да функционира без помощта и усилията на международните организации, ангажирани със стабилизирането и възстановяването. Още повече, без военното присъствие на НАТО етническото напрежение лесно би могло да ескалира в широкомащабен конфликт, който да дестабилизира и съседни държави (особено Република Македония). Все още областта е далеч от желаното състояние на стабилност и т.нар. самоподдържащ се мир. Преходните институции са нестабилни и управлявани предимно от тяснообщностния партикуларен интерес, като неефективността и корупцията са сериозно предизвикателство пред тяхното надеждно функциониране. Освен междуетническото напрежение, основен дестабилизиращ фактор в Косово е организираната престъпност с нейните трансгранични измерения, а възможността за евентуално сътрудничество на криминалните структури с терористични мрежи създава значителни рискове пред стабилността на Косово и региона. Тежкото икономическото положение на областта (60-70% безработица) е предпоставка за съществуването на „сива” икономика, престъпност, социално напрежение и религиозно радикализиране, особено на младите хора, което би могло да бъде използвано за терористични цели. Не на последно място, следва да се отчита и започналото след 10 юни 1999 г. етническо мотивирано прочистване на сръбското малцинство в областта (над 230 000 души) и постоянната заплаха за сигурността на сърбите и други неалбански малцинства. Към момента може да се заключи, че по отношение на Косово „мултиетническото общество” съществува само като пожелателен термин за евентуално бъдещо състояние.
Освен вътрешните тенденции в Косово, следва да се отчита и сложният регионален контекст. В Югоизточна Европа все още не е преодолян конфликтогенният потенциал, който може да дестабилизира големи части от региона, като тази тенденция едва ли ще бъде преодоляна в следващите 10 години. Понастоящем мирът и сигурността на Балканите не могат да бъдат поддържани без активните и целенасочени усилия на страните от региона, на държавите от контактната група за Косово (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Германия и Италия), ЕС, НАТО, ОССЕ и ООН. Засега единственият надежден фактор, който успешно може да мотивира страните да преодолеят конфликтите и да направят компромиси, е перспективата за интеграция в ЕС и НАТО, съчетана с конкретна помощ при подготовката за изпълнение на критериите за членство.
В този деликатен регионален контекст се провеждат трудните преговори между представители на Белград и Прищина за статута на областта, чиито втори кръг, посветен на въпросите на децентрализацията, приключи на 17 март без ясно споразумение. Следващият кръг от преговорите се предвижда за 3 април.
Разрешаването на въпроса за статута на Косово е необходимо условие за продължаване на трудния процес на изграждането на мира и възстановяването. Нужно е да се осъзнае, че обективно погледнато, времето не е на наша страна. Въпросът не търпи отлагане, но същевременно всяко лошо решение само ще усложни допълнително обстановката. Пред международната общност стои дилемата или Косово да стане един успешен модел на управление на кризи, или да се повторят минали грешки. Последното сериозно ще навреди на имиджа да ангажираните с изграждането на мира в областта фактори, преди всичко НАТО, ООН и др. Започнатият през 1999 г. процес може да бъде или триумф на доктрината за хуманитарната интервенция и да залегне в основата на изработването на един стабилен модел за управление на бъдещи подобни кризи, или да доведе до дискредитирането на модела като цяло и на НАТО в частност. В случая сме принудени да избираме между „Дойдох, видях, победих” или „Пътят към ада е постлан с добри намерения”.
Понастоящем не би следвало да се предлага конкретен модел за статута на Косово, за да не се предрешава изхода на преговорите. Всяко изказване на позиции от представители на държави и международни организации какво точно да бъде решението би представлявало опит да бъде наложено определено решение и би внесло допълнителни проблеми. Засега нищо не може да се определи като предрешено или „почти неизбежно” (10 март 2006 г., Джак Стро, външен министър на Великобритания), а „всяко решение трябва да бъде прието от двете страни в преговорите” (11 март 2006 г., изявление на външните министри на ЕС от срещата им Залцбург).
Особено тревожни са всякакви изявления, като това на министъра на външните работи на Албания Бесник Мустафай от 15 март 2006 г.: “Албания не може да гарантира непроменяемост на границите към Македония и Косово, ако сръбската област се подели”. Въпреки че под натиска на външни фактори и на опозицията в страната по-късно това изказване бе опровергано от албанските власти и бе потвърдено, че „политиката на Албания към Косово не е променена”, позицията на Мустафай е показателна за това доколко крайни възгледи могат да бъдат заявявани и отстоявани, ако международната общност не е активно ангажирана.
Въпреки че не би следвало да се предлага конкретно решение и трябва страните да имат възможност сами да го намерят по пътя на диалога и компромиса, международната общност, и най-вече съседните държави, трябва да настояват за следването на определени принципи, които да доведат до един взаимноприемлив и траен резултат. Тези основополагащи принципи, към които следва да се придържа и България, предполагат решението за статута на Косово:
- да бъде взето на базата на диалога и готовността за компромиси;
- зачитане принципите и нормите на международното право;
- да не е наложено едностранно;
- да не води до промяна на границите;
- Косово да не се разделя, да не се присъединява към друга държава и да не присъединява части от други държави;
- да не води до дестабилизация на региона;
- да утвърждава мултиетническото общество, вкл. завръщане на вътрешно разселените лица и бежанците;
- изпълнение на стандартите за демокрация, върховенство на закона и защита правата на човека и малцинствата. До 2005 г. бе следвана формулата “стандарти преди статута”, но впоследствие бе даден ход преговорите, тъй като се предполага, че стандартите ще бъдат реализирани заедно със статута, т.е. след началото на преговорите. Напредъкът на разговорите трябва да върви едновременно с напредък и по стандартите.
- Ясна и недвусмислена перспектива за европейска интеграция при изпълнение на стандартите, съчетана в механизми за оценка и оказване на конкретна помощ.

Преговорите за Косово се водят не само в един деликатен вътрешен и регионален контекст, но и в условия на разминаване между реалност и менталност. За да се илюстрира по подходящ начин тази теза, трябва да се позовем на изследването на Алвин Тофлър за настъпването на „Третата вълна” (С. 1991), или времето на постиндустриалното, постмодерното информационно общество. Сега живеем във време на преход от „втората вълна” (масовото индустриално общество) към информационната епоха на „третата вълна”, което е времето на глобализацията и нейното регионално проявление – европейската и евроатлантическата интеграция. Интеграцията в евроатлантическите структури, съчетано със съблюдаването на съответните демократични стандарти, се вписва в тази логика на „третата вълна”, а в същото време косовският въпрос засега е в плен на логиката на индустриалното общество на „втората вълна”, т.е. епохата, когато се утвърждава националната държава. В случая се наблюдава силен контраст между реалността, т.е. настъпването на демокрацията и интеграцията на региона в обединяваща се Европа, от една страна, и менталността на агресивния национализъм и стремежът за национална еманципация на една търсеща самоопределение и държавност етническа група, от друга. Това заключение е валидно не само за албанците.
Тук се отчита не само разминаване между реалност и мисловна нагласа, а и един остър сблъсък на ценности от две различни епохи. Албанците в Косово в момента се еманципират, след като са били потискани от режима на Слободан Милошевич, и преминават през периода, който е вече изживян от много нации в Европа и света от средата на 19-ти и началото на 20-ти век. В същото време обаче от лидерите им се изисква да проявят зрялост, за да интегрират Косово в европейските и евроатлантическите структури и да живеят в периода на „третата вълна”. Същото се отнася и за крайните сръбски националисти.
Интелектуалното предизвикателство пред косовските албански лидери, а и пред сръбските ултранационалисти, е да могат да надраснат себе си, да съумеят да погледнат в перспектива, да се освободят от утопията за каквато и да била „велика” държава. Опитът сочи, че на Балканите тези „велики” идеи са причинявали не само войни и жертви, но и че винаги са донасяли в крайна сметка разруха за тези, които ги пропагандират и следват. Слободан Милошевич заложи на великосръбската идея. През 1987 г. на Косово поле той обеща на сърбите сигурност, а 19 години по-късно все още над 230 000 косовски сърби са принудително оставени без дом в собствената им държава…
За да бъде преодоляна пропастта между реалност и разбирания, трябва страните от ЕС, НАТО и Контактната група да се ангажират с процеса на изграждане на мира и държавността в Косово, като се даде твърд ангажимент за интеграция в ЕС и НАТО, разбира се при изпълнение на изискванията за членство. Защото едва ли може да се очаква и едва ли би било логично да се изисква от лидерите на двете общности да успеят изведнъж и безусловно да преодолеят дълго формираните нагласи от миналото. Миналото е част от човека и неговата идентичност. То вече се е случило и е поставило своя отпечатък върху съзнанието и така то мотивира настоящите и до голяма степен бъдещите действия. Това, което обаче може да се направи, е да се помогне на двете страни да извлекат поуки от историята и да намерят общ език в името на едно по-добро бъдеще. За това обаче е нужен решителен ангажимент от страна на евроатлантическата общност.
Като се вземе предвид казаното, не може да не се отбележи, че понастоящем Белград в по-голяма степен проявява склонност към компромиси, отколкото Прищина. Докато албанците настояват за пълна и безусловна независимост и то сега, властите в Белград следват формулата „повече автономия, по-малко независимост”. Все още обаче тази формула не е съвсем ясна и предстои да се конкретизира. Позицията на албанците се характеризира с безкомпромисност и това едва ли ще остане задълго недооценено. Една прогноза за развитие на позицията на водещи западни държави от „почти неизбежна” независимост на Косово към непромяна на границите при ясна европейска перспектива за момента може и да звучи твърде пожелателно, но, предвид дестабилизиращият „ефект на доминото”, който може да настъпи в регионален и дори глобален контекст вследствие на един недобре обмислен прецедент, възможно е все пак да се осъзнае необходимостта от един внимателен анализ на обстановката и да се достигне до преоценка на вече изградени стереотипни нагласи.
Предвид гореизложеното, може да се направи опит за очертаване на следните варианти за бъдещия статут на Косово.
Отлагане на решението. Този вариант, въпреки че не води до промяна на границите, запазва състоянието на фактически протекторат на областта и консервира, но не решава проблемите. Възможно е това да усложни допълнително обстановката и в бъдеще да се преговаря при по-трудни условия. Това допълнително ще натовари ангажираните международни фактори и би усложнило въпроса за продължителността на чуждото присъствие в Косово. Като цяло това би забавило процеса на изграждане на мира. Вероятността този вариант да се реализира е малка. Международната общност вече се отказа от формулата “стандарти преди статута” и все повече се осъзнава истината, че времето изтича и е нужно решение. Капанът, в който може да се попадне, е невъзможност за вземане на решение, при положение че еднакво опасни са както неопределеното отлагане във времето, така и каквото и да било прибързано и лошо решение. Все пак не е изключена опцията за краткосрочно отлагане на преговорите, напр. до 6 месеца, ако възникнат обстоятелства, налагащи това (като дестабилизация, промяна в управлението и преговарящите екипи…).
Подялба на Косово. При този вариант се избягва окончателното етническо прочистване на сърбите от областта, но също така се прави почти невъзможно завръщането на изселените сърби в албанските части на Косово. Въпреки че до известна степен се намалява рискът от сблъсъци между сърби и албанци в областта, прецедентът с промяната на границите може да предизвика дестабилизиращ “ефект на доминото” в Република Македония, Южна Сърбия (Прешево, Медведжа, Буяновац), Черна гора, Босна и Херцеговина, Санджак, Воеводина и дори Северна Гърция (Чамерия). Освен това прецедентът може да окуражи сепаратистите и техните външни поддръжници в Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и др. Преди всичко обаче това ще стимулира привържениците на идеята за “Велика Албания”, които ще възприемат подобно решение като първи етап на реализиране на плана им. Възможно е някои фактори да изведат на дневен ред въпроса дали албанската част да се обедини с Албания, като от подобен развой ще бъде засегната и сигурността на Република Македония. Този модел би могъл да бъде заплаха не само за Охридското рамково споразумение, но също така и за Дейтънското споразумение. Следователно, това би било заплаха за концепцията на Запада за изграждане на мирни, интегрирани и мултиетнически държави на Балканите. Най-вероятно Западните държави ще предпочетат да избегнат такъв прецедент, предвид бъдещи възможни проблеми не само на Балканите, но и на други стратегически важни точки. В частност Русия ще се сдобие с козове по отношение на Приднестровието, Южна Осетия и Абхазия, като евентуално активизиране на политиката на Москва по това направление може да стане мотив за преосмисляне на опциите за „почти неизбежната” независимост или за разделянето на областта. Вероятността от реализирането на тази хипотеза е ниска. Още повече, че официално водещите държави не подкрепят тази възможност.
Създаване на независима държава. Рисковете са както при подялбата на Косово. Ако решението бъде едностранно наложено, рискът от “ефекта на доминото” се мултиплицира. Вероятността от реализирането на тази хипотеза е малка (вж. мотивите на гореизложения вариант).
Косово формално остава част от Сърбия, но същевременно става самостоятелна единица в състава на една федеративна държава (Сърбия, Косово и Черна гора) при ясна перспектива за интеграция на държавата в ЕС и НАТО. Това предполага недвусмислено ангажиране от страна на двете организации при изпълнение на критериите за членство. Тук няма промяна на граници и това евентуално може да отговори на формулата на Белград “повече автономия и по-малко независимост”, а също така и на „условна независимост”. Тази хипотеза включва възможности за продължаване на процеса на възстановяване и развитие, утвърждаване на демократичните стандарти, интеграция в ЕС и утвърждаването на Косово като еврорегион. Недостатък на този модел е възможността за създаване на държавна структура с неясен и податлив на конюнктурни интерпретации статут, като единствено интеграцията в ЕС и НАТО ще бъде решаващият стимул за стабилността и напредъка. Това би отворило възможности пред страните да изискват все повече предимства от Запада, за да продължат процеса (напр. "интеграция срещу мир”, подобно на “земя срещу мир” в Палестина). В това отношение екстремистите от двете общности могат да се опитат да превърнат процеса на стабилизиране и възстановяване в заложник на конюнктурните си интереси. Реализирането на този вариант е зависимо от изхода на референдума за статута на Черна гора. Определящи са също така както интересите и ангажираността на ЕС, НАТО и Контактната група, така и зрелостта и волята на страните по преговорите. Вероятността за достигане до това решение клони от средна към ниска.
„Условна независимост”. Това може да се доближи до вижданията за Косово като „еврорегион” (вж. „Косово трябва да стане еврорегион на Балканите”, Марко Марков, в. „Стандарт” 06.02.2006). При това положение Косово формално остава част от Сърбия, но се ползва с висока автономия (де факто независимост), международната общност запазва присъствието си в обозримо бъдеще (поне 10 години), като то бива постепенно редуцирано и трансформирано със засилване на гражданския компонент. ЕС би поел повече отговорности, като напр. военна и полицейска мисия, и би дал ясна перспектива за интеграция с конкретни програми. Този вариант предполага силна зависимост от ангажирането на международния фактор, като евроинтеграцията остава единствения надежден стимул за продължаване на процеса на стабилизация, демократизация, демилитаризация и възстановяване. Възможна е спекулация от страна на вътрешни фактори от типа на "интеграция срещу мир”.
Посредством реализирането на този модел се избягва рискът от „ефекта на доминото” и Руската федерация би била лишена от козове по отношение на Приднестровието, Южна Осетия и Абхазия (още повече че Грузия със своето географско положение е важна за реализирането на стратегията за енергийната независимост на Европа посредством диверсификация на доставките на енергоресурси).
Като разновидност на този вариант може да се разгледа възможност за евентуални нови преговори (или референдум) по окончателния статут, едва след изпълнение на стандартите и след интеграцията в ЕС. Това дава възможност за повдигане на въпроса за постигане на пълна независимост и за решаване на окончателния статут в бъдеще, тъй като настоящият ще се разглежда като временен. Това отговаря и на формулата „бъдещ, а не окончателен статут” (Ивайло Калфин, 28.10.2005, БНР). Това би мотивирало албанците да направят компромис, като същевременно задължава ООН, ЕС, НАТО, ОССЕ, Контактна група да се ангажира трайно с Косово.
При реализиране на тази разновидност дори е привържениците на пълната независимост на Косово сред западните държави се „задължават” да работят за реализиране на стандартите… Това предполага също така връщане на насилствено изселените лица от областта и справедливо разрешаване на въпросът със собствеността. Най-вероятно това ще включи и международен фонд за подпомагане на завръщането.
Независимо от конкретиката на решението, до което могат да стигнат двете страни, при изпълнение на стандартите и успешна интеграция в ЕС и НАТО въпросът за пълна независимост (нова държава) постепенно ще се превръща в ирелевантен.
Вероятността за реализирането на „условна независимост” може да се оцени по-скоро като средно висока, като шансовете се увеличават, ако се реализира разновидността на този вариант.
Най-вероятно преговорите за статута на Косово ще продължат през цялата 2006 г., като резултат евентуално може да се очаква през първата половина на 2007 г., ако не възникнат непредвидени трудности. Засега едва ли ООН и Контактната група са в състояние да определят точно колко дълго ще продължи процесът. Към момента целта е да се търси решение на техническите въпроси до лятото на т.г.
Каквото и да бъде решението на този сложен и противоречив въпрос, в уравнението има един елемент, който за момента е незаменим и крайно необходим - европейската и евроатлантическата интеграция. В случая НАТО може да се ангажира по решително не само с военно присъствие, но и с включване на всички държави от Западните Балкани в програмата „Партньорство за мир”. Защото едва ли е от полза на регионалната сигурност Босна и Херцеговина и Сърбия и Черна гора все още да не са включени в програмата, а държави от Кавказ и Централна Азия със съмнителна политика по отношение на правата на човека да участват. ЕС също следва да се ангажира по-решително, като първо трябва да се ускори процесът на сключване на Споразумения за стабилизиране и асоцииране с Босна и Херцеговина и Сърбия и Черна гора. Освен това уместно и своевременно би било да се развият нови механизми за интегриране с конкретни стъпки („пътна карта”), като се отчитат индивидуалните постижения на всяка държава, без обаче да се губи поглед от региона като цяло.
Следването на визията за интеграция на страните от Западните Балкани в ЕС и НАТО, по възможност до 2014 г., може да помогне да бъдат оставени в историята миналите противоречия и конфликти и да бъде осигурено на целия регион едно достойно бъдеще през 21-ви век. Това е един „категоричен императив” (Кант), в който държавниците от страните от региона, ЕС и НАТО трябва не само да вярват, но и да отстояват като своя неизменна кауза.

София, 27 март 2006 г.


Авторът е главен експерт в Дирекция „Отбранителна политика”, Министерство на отбраната. Член на БДД. Изказаната от автора позиция не ангажира по никакъв начин нито Министерството на отбраната, нито БДД.