БЪЛГАРИЯ - 95 ГОДИНИ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА Печат
Автор подполк.о.р.инж. Благой Миленов   
Събота, 01 Декември 2007 03:02
ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО КРАЯ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ
Създаването на третата българска държава неизбежно изисква и създаване на въоръжени сили, в частност армия, като една от нейните най-важни съставни части. Това се обуславя не само от закономерностите в развитието на обществото, но и от конкретно възникналите условия на Балканите след Руско-турската освободителна война 1877-1878г.
Армията, на която и да е държава, не е константна величина. Тя непрекъснато се променя в зависимост от конкретни условия и обстоятелства. В дадени моменти тя е във възход и достига върхови постижения, в други е в упадък , а понякога достига критичния минимум, след който неможе да осъществява основната си мисия – защитата на териториалната цялост на страната. Целият този процес, било то низходящ или възходящ е в зависимост от редица предпоставки, по важни от които са: на първо място- икономическото състояние на страната; на второ място- политиката /външна и най-вече вътрешна, в частност-военна/ на правителствата за определен период от време; на трето място- стратегическите възгледи на военното ръководство; на четвърто място- военнотехническата наситеност на армията и на пето място – демографския потенциал на страната. Всички те са взаимно свързани и взаимнозависими.
В развитието на българската армия в периода от Освобождението 1878г. до края на българското участие в Първата световна война, съобразявайки се с качествените промени в посочените по-горе предпоставки, можем условно да отбележим три периода: 1. от Освобождението до 1886г., 2. от 1887г. до Първата
национална катастрофа 1913г. и 3. от 1914г. до края на българското участие в Първата световна война – 29 септември 1918г, т.е с подписването на Солунското примирие.
Основни моменти от икономическото развитие на страната през първия период са: 1.Оземляване на българските селяни. 2.Упадък на традиционните български занаяти. 3.Начало на индустриализацията.
Освобождението на България от османско владичество довежда до съществени изменения в социално-икономическия облик на българското село, което дава препитание на 4/5 от населението на страната. Най-важната промяна се състои в аграрния преврат започнал още по време на войната 1877-78г. и приключил в средата на 80-те години. Основно негово съдържание се явява ликвидиране на едрото турско земевладелие и утвърждаване господството на дребните и средни земеделски стопанства.i
Решаването на аграрния въпрос преминава през два етапа: първи – по време на войната и годините непосредствено след нея и втори – от началото до средата на 80-те години на 19-ти век. Първия етап се характеризира с революционно завземане на по-голямата част от изоставените от мюсулманите земи от страна на българските селяни. През втория етап, те са принудени да изкупят основната част от завзетите земи.
През първите години след Освобождението продължила тенденцията, започнала още от преди войната, за влошаване положението на повечето от традиционните отрасли на занаятчийското производство в Княжество България и Източна Румелия. Нарасналият внос на европейски индустриални произведения , стеснения вътрешен пазар , промяната на предпочитанията и бита на българското градско население както и конкуренцията на макар и бавно развиващата се местна фабрична индустрия са факторите допринасящи най-много за това. Много занаятчии се разоряват и търсят препитанието си като наемни работници.
Развитието на фабричната промишленост през първите следосвобожденски години се ускорява в сравнение с темповете отпреди 1878г., но в периода до 1886г. преобладаващата част от наличните в страната капитали се насочват към лихварството и търговията вместо към производството. За времето 1880-1885г. са основани 24 по-едри индустриални предприятия в градовете Габрово, София, Русе, Пловдив и Варна. Сред тях са шест мелници, шест бирени фабрики, три предприятия за производство на спирт, пет вълненотекстилни фабрики, две кожарски и др.ii
Полага се и началото на добивната промишленост. Започва, макар и слаба промишлена разработка на каменовъглените залежи в района на Перник и Бобов дол.
През периода значително нараства външния стокообмен на страната. Вносът на промишлени изделия идва предимно от Австро-Унгария и Англия , а износът, състоящ се преди всичко от зърнени храни, добитък и някои животновъдни произведения се насочва главно към Турция.
През първите следосвобожденски години се правят стъпки за осигуряване на някои важни условия за икономическото развитие на страната. Полага се началото на изграждането на банковата система, като през май 1879г. в София се открива Българска народна банка и се възобновява работата на Отоманската банка, създадена с англо-френски капитали в средата на 19-ти век в Цариград.
Правят се и първите стъпки към нормализиране на паричното обръщение. Първоначално и в Княжеството и в Румелията циркулират успоредно турски и румънски сребърни грошове, руски сребърни рубли и полуимпериали, златни френски наполеони, турски лири и др. Със закон от 1880г. като национална монетна единица се определя българският златен лев, като през 1881г. са насечени първите следосвобожденски монети.iii
Съединението на Северна с Южна България и успешното завършване на Сръбско-българската война през 1885г. се отразяват благоприятно върху развитието на производителните сили. При тези условия, в началото на ХХ в. страната тръгва с ускорен темп по пътя на капиталистическото си развитие.Тя навлиза в периода на индустриалния капитализъм.
В първите години на новия век в България са налице благоприятни условия за развитие на индустрията, а именно: протекционистична политика на държавата по отношение на местната индустрия; разрастване на съобщителната мрежа; наличието на свободна работна ръка в резултат на разоряването на селяните и занаятчиите; външни заеми и добра банкова система.
Благодарение на тази съвкупност от условия, след 1900г. фабричното производство получава силен тласък. Докато за целия период от 1830 до 1900г. са създадени 166 индустриални предприятия, то от 1900 до 1904г. се създават 30, а за периода от1905 до 1909г. – 70.
В началото на ХХ в. освен бързата индустриализация се забелязва и процес на концентрация на индустрията. Увеличават се капиталите на едрите предприятия. Нараства броят на акционерните дружества. Докато през 1900г. в страната има 56 акционерни дружества с капитал 37 473 840 лева, то в края на 1911г. те вече са 157 с капитал 99 768 240 лева.
Наред с индустриалното развитие на страната се развива и кредитната система. В началото на века съществуват само две големи банки: Българска търговска банка и Българска кредитна банка. В края на 1905 и началото на 1906г. големи германски, френски и австро-унгарски банки основават свои банкови филиали в София.
Икономическият подем на страната дава тласък за развитието на вътрешната и външната търговия. Докато през 1896г. вносът достига 64мил.лева, а износът 50 мил. То през 1911г. те нарастват съответно на 199 мил. и 184 мил.
Бурният растеж на производителните сили в България , в навечерието на Балканската война силно се ограничава от станалите тесни за тях вътрешни пазари. Същевременно българските стоки неиздържат на външния пазар конкуренцията на западноевропейските и американските стоки. Естественият стремеж на българската буржоазия към увеличаване на печалбите налага разширяване на националните пазари, а това може да стане само чрез придобиване на нови територии, което е осъществимо, преди всичко, за сметка на европейските владения на Турция. Реализирането на тази цел стана доминиращ фактор, който обуславя основната линия на целокупната политика на всички български правителства и монарха през първите две десетилетия на ХХ век. Така икономическите интереси на българската буржоазия съвпадат напълно с националните идеали за освобождение и обединение на Тракия и Македония, а в последствие и на Южна Добруджа.
Икономическото развитие на България в периода от Освобождението до 1913г създаде необходимите предпоставки за развитие на българската армия, а именно: 1.осигури необходимия финансов ресурс за:
създаване и подготовка на достатъчна, като количество, и модерна за времето си , мирновременна армия
развръщане на огромна за размерите на страната военновременна армия /Балканските войни – 600 000, а през Първата световна война – почти един милион/
въвеждане на въоръжение на всички нововъведения във военното дело/телеграф, балони, самолети, картечници ,с.с.артилерия и т.н./
2. осигури необходимите технически кадри за новото въоръжение.
3. осигури необходимата инфраструктура и материалната база за развръщане на армията от мирно във военно положение.

Освобождението на България поставя начало на нова епоха в нейната история. Макар и непълно , то дава голям тласък за нейното развитие, върху което оказват неблагоприятно влияние решенията на Берлинския конгрес. България е разкъсана на пет части: Северна България и Софийския санджак/област/ се обособяват като васално на Турция княжество; Южна България под наименованието Източна Румелия е обособена като автономна област; Северна Добруджа се дава на Румъния; Нишко, Пиротско и Поморавието се заграбват от Сърбия; на Турция се връщат Тракия и Македония. Този жесток акт дава насока на българската външна политика за целия период от Освобождението до Първата световна война, а именно- действия за освобождение и присъединяване на всички откъснати части на Отечеството. Това най-добре проличава в думите на един от народните представители в Учредителното Народно Събрание /К. Стоилов/ „...може би нашите бъдещи политици да постъпват с благоразумие, внимателно, с хладнокръвие...но народът, ние, които сме част от този народ, никога не можем да бъдем хладнокръвни...Всякога ще поддържаме стремленията и опитите на румелийци и македонци, които са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв.”iv
Всички решения на Учредителното Народно Събрание са насочени към подготовката за бъдещото обединение на разкъсаното Отечество и спиране аспирациите на съседните държави към нови български територии. Така например за столица на Княжеството е избрана София с цел да се сложи преграда на сръбското разширение на изток. С този акт се заявява, че Източна Румелия е неразделна част от княжеството. Освен това София е удобен наблюдателен пост за Македония.
Въпросът с Екзархията също се решава с оглед националните идеали, а именно един екзарх за всички българи, независимо дали са от Северна България, Южна България, Македония или Тракия.
Учредителното Събрание успява да замени „милицията” на Княжеството /както е според Берлинския конгрес/ с редовна войска.v
Тези три важни решения, на първия законодателен орган в най-новата ни история, ясно подсказват насоките на бъдещата външна, а и вътрешна политика на българските правителства в следващите 40 години. За този период Българската външна политика постига много, но губи още повече . Сред най-големите й постижения можем да отбележим: Съединението и неговото признаване от Великите сили; излизането от международната изолация, след кризата 1886-87г.; подготовката и обявяването на независимостта – 22.09.1908г.; създаването на Балканския съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора-1912г.
За съжаление грешните ходове на българската външна политика са много по-вече и имат много по-голямо отражение върху развитието на страната като цяло и армията в частност. Ето някои от най фрапиращите:
1.Не се осигурява подкрепата на Русия за Съединението, в резултат на което от армията са отзовани всички руски офицери, изострят се отношенията с Империята, извършен е военен преврат, последван от контрапреврат, абдикира първия български княз- Александър І-/Батенберг/, заговори на офицерите русофили и съдебни процеси срещу тях. За дълъг период от време е разбито единството на офицерския корпус. Част от преследваните офицери емигрират в чужбина.
2.Допуснати са много условности, липсват конкретни договорености с отделните страни от Балканския съюз, най-вече Сърбия и Гърция. В резултат на това възникват търкания още в хода на военните действия между България от една страна и Сърбия и Гърция от друга, които в крайна сметка довеждат до Втората балканска война .
3.Не се приема предложението на Турция за прекратяване на бойните действия и започване преговори за мир, след Люлебургас-Бунархисарската операция. По това време българската армия ,понесла незначителни загуби, е на върха на бойните си възможности. Спечелила възхищението на Европа и страха на противниците си с превземането на Лозенградската крепост, разгромила основните сили на турската армия в Тракия , тя е адмирирана от съюзниците , които не смеят и да си представят че биха могли да воюват без нея а още по-вече срещу нея. Продължаването на войната и особено неуспешният щурм на Чаталджа обесмислят постигнатото и променят нещата във вреда на България. Дори и превземането на Одрин – безпорен връх в световното военно изкуство не може да върне изпуснатия златен шанс за успешен край на войната.
4.Неумението и импровизациите при търсенето на подкрепата на Великите сили за възпиране на прекомерните претенции на съюзниците, неутрализиране на Турция и Румъния , неотстъпчивостта и прибързаността в действията на Фердинант и правителството довеждат до там , че България воюва с всички свои съседи едновременно и това неминуемо довежда до първата национална катастрофа.
5.Поставяне на личните/ на монарха/ интереси над националните при избор на съюзнически блок в Първата световна война, както и неумение да се намери точния момент за излизане от нея довеждат до Втората национална катастрофа и погребват надеждата за осъществяване на националния идеал за целокупна България.
Разглеждайки вътрешната политика през периода от Освобождението до 1918г. обръщаме внимание само на онези аспекти от нея, които пряко касаят армията, а именно: участието й в общественополитическият живот и военната политика на управляващите.
Още от създаването си армията на Третата българска държава е принудена да вземе участие в решаването на повечето вътрешнодържавни проблеми. От една страна тя успешно изпълнява задачите си по ликвидиране на разбойнически шайки /есента на 1879г и пролетта на 1880г./, но от друга е принудена да участва в междупартийните борби, в суспендирането на конституцията, във фалшифицирането на изборите, в преследването на неудобни за Режима на пълномощията и т.н. Използването на армията в политическите борби изостря отношенията сред личния й състав, а от друга страна довежда до увеличаване на военния й бюджет, като през1882г. той достига 10 млн.лева или една трета от бюджета на княжеството.
През целия си престой в България княз Батенберг работи активно за разширяване влиянието си в армията и за засилване у офицерите на чувството за лична преданност. За целта често си служи с ускорено повишаване в звание и длъжност, а също така поощрява противопоставянето на българските и руските офицери. vi
Ролята на източнорумелийската милиция в общественополитическия живот на областта се проявява най-ярко при извършване на Съединението. В подготовката му участват много от най-авторитетните офицери като: Райчо Николов, Данаил Николаев, Димитър Филов, Сава Муткуров, Стефан Любомски, Коста Паница и др. По същество то е военен преврат осъществен от войските на Пловдивския гарнизон, след което са поканени Голямоконарската, Конушката и Морашката чети да влязат в града.
Детронацията на княз Батенбарг извършена офицери русофили през нощта на 8/20 срещу 9/21 август 1886г. и последвалият я контрапреврат, няколко дни по-късно, отварят дълбока рана в тялото на българската армия. Разединението на офицерския корпус, разделянето му на два лагера:”русофили” и „националисти” довежда до организирането на редица военни бунтове и брожения в различни градове на България, потушени с особена жестокост от верните на правителството войски. В тях намират смърта си едни от най-достойните български офицери, като героят от Видин – м-р Атанас Узунов и героят от Сливница – м-р Коста Паница, а други емигрират за дълъг период от време.
Участието на армията в политическия живот не се свежда само до потушаване на офицерските бунтове от 1886-87г. и 1891-93г. Постепенно тя става оръдие за саморазправа на монарха и политическия режим с опонентите.Така например Народнолибералната партия не прави нито едни избори без намесата на армията, без проливане на кръв: разтрелват се русофилски настроените избиратели от Горна Оряховица, Стара Загора, Кутловица и др. на изборите през 1887г. Картината е една и съща при различни правителства и на други избори / 1894г., 1899г.ит.н./
Качествено нов момент в използването на армията като репресивен апарат на политическия режим е участието й в потушаването на селските вълнения и бунтове в края на 19-ти и началото на 20-ти век. За налагане на новия данък „десятък” се стига до въвеждане на военно положение в пет окръга:Русенски, Разградски, Шуменски, Търновски и Варненски.vii
След кратко затишие армията отново е хвърлена срещу народното недоволство, този път за потушаване на железничарската стачка 1906-1907г. Военни части блокират гарите. Правителството мобилизира Железопътната дружина и с нейна помощ се опитва да замести стачниците. Ефектът от участието на армията се състои в това, че правителството внася предложение, а Народното събрание приема закон за създаване на 2-ра железопътна дружина.viii
В използването на армията срещу народа правителството на Демократическата партия стига до кървави изстъпления по време на стачката по Източните железници през 1908г.
Едно от малкото, положителни неща, свързани с участието на армията във вътрешно политическия живот, това е проявената от нея висока бойна готовност при мобилизацията и развръщането при обявяване на независимостта 22.09.1908г.
На второ място можем да поставим непрекъснатото нарастване на военния бюджет. Различните правителства оценяват ролята на една силна армия за решаването на вътрешните конфликти в държавата и нежалят средства, въпреки предизбарните си обещания за съкращаване на военния бюджет. Често пъти той достига до 1/3 от държавния бюджет.
Привличането на редица военни дейци в управлението на страната ,най-често като министри, също допринася за укрепване авторитета на армията и нейното развитие.

Военната политика на държавата е част от общата й политика и е свързана най-тясно с вътрешната й политика. Тя се основава върху схващанията за войната като социално политическо явление. Военната политика определя съдържанието на военната доктрина и военната стратегия и намира материален израз във военните закони и военния бюджет.
Основите на българската военна политика се полагат още при управлението на императорския руски комисар в България – княз Дондуков-Корсаков. В писмото си до руския военен министър от 8/20 април 1879г. той посочва, че Българската земска войска е изградена и трябва да се поддържа в такъв състав, който да й осигури висока бойна способност.ix
Така още от първите дни на създаването на новата българска държава военната политика се насочва към изграждане на добре организирана армия, която да пази независимостта на нацията, целокупността на държавата, да ликвидира враждебните сили и елементи в страната и в переспектива да постигне решаването на националния въпрос.
Едни от първите основополагащи документи се явяват „Закон за вземане на новобранци в българската войска” и „Закон за народното опълчение”. Те уреждат комплектуването на въоръжените сили по способа на задължителната всеобща военна повинност и изграждането на редовна армия на териториален принцип. Полагат се основите на първия мобилизационен план и се създават военни окръжия и общински регистри за строг отчет на наборниците.
От особено значение за армията е създаването на масови въоръжени сили със необходимата организационна структура. През 1903г. със закона за устройство на въоръжените сили се усъвършенства способът за комплектуване чрез задължителна военна повинност. Липсата на достатъчно средства е причината войската да се изгражда от дивизии, от които във време на война се сформират отделни армии. Съотношението между родовете войски е напълно в духа на тенденциите в развитието на модерните за времето си армии.
Ценен принос при разработване на военната политика през различни етапи от периода имат военните дейци привлечени в управлението на страната. Така например голяма е заслугата на военния министър подполк.Михаил Савов при подготовката и приемането на Закона за въоръжените сили на българското княжество от 1891г. Важно значение има неговата реч пред Народното събрание, където той развива идеята за всеобщо въоръжение и всеобща военна подготовка на народа.
Много ценен, по отношение формирането на дълготрайната военна политика на България, е докладът на полк.Никола Иванов, в качеството му на военен министър, до Министерския съвет през 1897г. Той не само обосновава, но и доразвива политиката на създаване на голяма, силна, модерна армия. В доклада се появява нов момент – България да превъзхожда всички други балкански държави”със своите жертви и в своите стремления да увеличи своето военно могъщество”.x Това говори за формиране на настъпателна ориентация на военната политика и във връзка с това – решителни мерки за още по бързо развитие на въоръжените сили.
По своята същност военната политика на българската държава е националистическа. В основата й лежат интересите на управляващата класа. Наред с това тя съдържа и добре изразени националнодемократични елементи, съзвучни с интересите на цялата българска нация, а именно справедливите искания за национално освобождение и обединение на българския народ.

Българската военна стратегия се оформя успоредно с полагане основите на третата българска държава. Това време е наситено с много политически борби на Балканите с много войни и възстания както и с един непрестанен стремеж на на младите балкански държави за пълно решаване на националния им въпрос.
Началото на българската военна стратегия се поставя с практическата дейност на политическото и военното ръководство по изграждането на армията и подготовката й за водене на война. Стратегическите въпроси, които чакат решаването си са извънредно много: комплектуването и организационното изграждане на армията, мобилизационната готовност, създаване на запаси от материални средства, стратегическо разузнаване, предварителна подготовка на ТВД, изборът на стратегически форми и начини за водене на военните действия, стратегическото действие на войските и др.
В периода от Освобождението до приключване на българското участие в Първата световна война военната стратегия постига редица успехи. При определяне характера на войните, в които участват въоръжените сили на страната, тя се отличава с верни оценки. В съответствие с промяната на характера на войните се изменят и стратегическите цели, които се отличават с подчертана решителност. Така например – за Сръбско-българската война се предвижда спиране нашествието на противника, неговото обезсилване и пренасяне действията на съобствената му територия, където да се реши крайния изход. За Балканската война целта става по-голяма и изисква със съгласувани действия да се разгромят турските въоръжени сили в европейската територия на противника и се освободят поробените народи. Стратегическата цел през Първата световна война нараства още по-вече, тъй като българските въоръжени сили трябва последователно и едновременно да се справят с армиите на няколко държави.
Планирането на военните действия е един от най-добре решените стратегически проблеми. Дори, когато е изненадано и притиснато от липсата на време и ресурси българското командване успява да разработи правилен план за отразяване на сръбската агресия през 1885г. За Балканската война се полагат усилия за създаване на единен коалиционен план, който обаче, остава без поддръжката на съюзниците. Въпреки това в идеите на главното командване намира проявление творческото начало. Планът се разработва в два варианта като се отчитат редица неблагоприятни фактори и на първо място възможността от евентуално изпреварване от страна на противника, както и очертанието на държавната граница. За войната със съюзниците 1913г. се налага основните идеи на плана за военните действия да се разработвот в хода на войната. При планиране на действията за българското участие в Първата световна война отново се прилага вариантност на стратегическия план, но зависимостта, в която изпада България спряма Германия довежда до деформиране на работните идеи от плана в съответствие с целите на съюзника.
Съществено развитие претърпява един от най важните стратегически проблеми – стратегическото развръщане и неговото прикритие. Докато през Сръбско-българската война то се осъществява от прикриващи отряди то през Балканската война е развърната цяла”прикриваща” армия, което позволява да се скрие от противника 3-а армия и да се постигне стратегическа изненада. През Междусъюзническата война се повтаря опита от Сръбско-българската. Заемането на изходните райони се извършва чрез стратегическо прегрупиране от Източна Тракия към западните предели на страната с едновременно провеждане на организационни промени. При стратегическото развръщане на войските през 1915г. особеност е липсата на надежно прикритие.
За характера и решителността на стратегията се съди от приложените видове бойни действия и съотношението между тях. През цилия период от Освобождението до края на 1918г. българското командване придава приоритетно значение на настъплението, без да омаловажава и подценява стратегическата отбрана. Така през Сръбско-българската война продължителността на настъплението съставлява 60% от цялото времетраене на конфликта.Действията започват със стратегическа отбрана, но тя не е самоцел, а само средство за създаване условия за преминаване в настъпление. През войната 1912-13г. съотношението между двата вида военни действия решително е в полза на настъплението. Неговата продължителност съставлява 95% от времетраенето им. През Първата световна война по-голяма продължителност /56%/ има отбраната, но както в предишните конфликти, българската стратегия отново се отличава с подчертана решителност. За 16 месеца, с настъпление, тя разгромява противостоящите й сръбски, съглашенски и румънски групировки.xi
През войните за национално обединение се изменя и същността на стратегическите настъпателни действия. През Сръбско-българската война се провеждат като най-сложната им разновидност – контранастъплението. То се води по самостоятелни и изолирани направления от отделни самостоятелни колони /групировки/, като в хода си прераства в стратегическо преследване. В Балканската война същността му представлява съгласувани едновременни и последователни армейски операции и опирации на оперативно обединение, насочени за разгром на противника и освобождаване на значителни територии. За Първата световна война стратегическото настъпление се утвърждава като последователни и едновременни настъпателни операции на група армии на едно или повече стратегически направления.
Успоредно с промяната на същността нараства и размахът на настъпателните действия, като правилно се решава и въпросът с масирането на силите на направлението на главния удар. И в трите войни той се нанася с от 57-80% от силите на групировката.
Характерните черти на българската стратегическа отбрана през разглеждания период са: висока активност, устойчивост, твърдост и упоритост, основаващи се на решителни цели, широко маневриране със сили и средства, съпровождани с непрекъснато усъвършенстване на построението. След Съединението 1885г. отбраната се устройва по групов способ по достъпните направления. В Балканската война тя се организира на фронт от 250 км./от Сароския залив до Черно море/ и се изгражда с дълбочина 55-60 км. Особено силно е развитието на стратегическата отбрана през Първата световна война. На Солунския фронт дължината й достига 850 км. При максимална дълбочина 60-80 км.
По оригинален начин българската стратегия решава въпроса със стратегическите резерви. През Сръбско-българската война такива са войските от Източния корпус, развърнати в Тракия. В следващите три войни за стратегически резерв служат т.наречените допълняющи дружини, в чийто състав има съответно 67 000 и 160 000 души. Този подход се диктува от икономическите възможности на страната. С тях на фронта се поддържа един постоянен контингент от войски , без да се създават нови съединения.xii
Военната стратегия постига успехи и при осъществяване на стратегическото взаимодействие както в съгласуване действията на групировките воюващи на различни направления и ТВД, така и при координиране задачите и функциите между сухопътните войски и флота. При участието на България в коалиции то се проявява във формирането на коалиционни групировки, съгласуване на стратегическите планове, координиране действията между групировките на отделните съюзници.
Теорията и практиката на българската военна стратегия изминават сложен и противоречив път на развитие .Първоначално се копират руските ,а след 1905г. се компилират руските и западните разбирания. Опити за собствени теоритични възгледи се появяват едва в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Независимо от пропуските теорията на българската военна стратегия и особено практическото решаване на въпросите задоволява потребностите на българската армия и способства за нейното развитие и усъвършенстване.

Въпросът с военнотехническото осигуряване на всяка армия е от особено важно значение. Наред с подготовката и моралнопсихологическото състояние на войските, военнотехническото осигуряване е третата предпоставка за постигане на победата или поражението в определен военен конфликт.
На 8/20 юли 1878г. ген.Дондуков подписва заповед №1 за сформирането и устройството на Българската земска войска. С този акт се поставя началото на новата българска армия. С оръжие, боеприпаси и материална част, тя се снабдява безплатно изцяло от руската армия. За целта са отпуснати 36 000 различни системи пушки с над 90 млн. патрони за тях; 236 оръдия от различни системи с 176 000 снаряда; 2 232 коня; инжинерно имущество, включително и понтонен парк. Едновременно с това се отпускат 54 000 комплекта облекло и 15 000 раници.xiii
Пехотното оръжие е ”Крънка”, която е с по-добри показатели от „Шаспо”-то на опълченските дружини. Оръдията са бронзови и стоманени. Снаряжението , особено палатките и паласките не достигат. Облеклото задоволява нуждите на армията ,но само за мирно време. Недостатъчно е инжинерното имущество , особено шанцивият инструмент. В недобро състояние е и санитарно-ветеринарното снабдяване. Хранителните припаси се доставят от частни предприемачи.
След разделянето на България , армията на Княжеството не се отличава във военнотехническо отношение от Българската земска войска. След 1880г. започва превъоръжаването й с руската пушка и карабина „Бердана”№2. Тя има по добри тактико-технически данни от „Крънката” и се счита за едно от най-добрите огнестрелни оръжия за това време. До началото на Сръбско-българската война от 1885г. Княжеството разполага с 44 000 пушки от тази система, които са недостатъчни за военновренната армия, поради което недостига се компенсира с наличните „Крънка”, „Шнайдер”, „Шаспо” и „Пибоди”.
Офицерският и унтерофицерският състав са въоръжени с пистолети „Смит-Вессон”.
Армията разполага с по 300 патрона на „Бердана№2”, които са недостатъчни за военно време.
Основното оръжие на Източнорумелийската милиция /след 1882г./ е „Бердана №2” от която има в наличност 5 000 бр., а запасните са въоръжени с „Крънка” и „Шаспо”
Артилерийската материална част се състои от 200 бронзови и стоманени оръдия от различни калибри – в армията на Княжеството и 4 деветфунтови оръдия в милицията на Източна Румелия. За най-добрите системи оръдия снарядите са от 80 до 300, което е крайно недостатъчно.
В незадоволително състояние се намират снаряжението, вещевото и продоволственото снабдяване. Раниците, паласките и сбруята за конете от кавалерията и артилерията не достигат дори по щата за мирно време. Под нормите по щата за мирно време е и инжинерното имущество. Остър е недостигът на коне, особено в артилерията.
Военният флот се състои от подарените от Русия четири парахода, пет парни катера, една баржа и няколко гребни лодки за флотилията по р.Дунав, шкуната”Келасура”/ заменена в1880г.с парахода „Голубчик” и два парни катера за флота във Варна.
От посоченото до тук става ясно, че през този първи период от развитието на армията военнотехническото й състояние е незадоволително и несъответства на нуждите за нейната бойна готовност.
Вторият период , се характеризира с бързо превъоръжаване и модернизиране на армията . През годините 1889-1903г. се извършва замяна на „Бердана №2” с магазинната пушка и карабина„Манлихер” – най-добрата за времето си. За командния състав се приема на въоръжение полуавтоматичния пистолет „Парабелум”. През 1908г.в армията вече има и тежки картечници „Максим”.xiv
Подмяната на артилерийската част зопочва непосредствено след Сръбско-българската война, когато не с.с.8,7 и 7,5см. круповски оръдия изместват старите системи. През 1897г. се сключват два договора за крупни доставки на артилерийски оръдия „Круп” и „Шнайдер”. През 1904г. започва доставката на скорострелни полски оръдия, гаубици, планински оръдия и др. Така в навечерието на Балканската война армията се насища с достатъчно количество въоръжение, което позволява успешно водене на подготвяната война.
Превъоръжаването и модернизацията обхващат и флота. В края на 19-ти и началото на 20-ти век в строя на българския флот на Черно море влиза учебния крайцер”Надежда”, смятан и за боен кораб и започва доставката на шест торпедоносци.xv
По въпросите за военнотехническата подготовка на армията военното ръководство се оказва на висота. То правилно оценява ролята и мястото на военнотехническия фактор за боеспособността и бойната готовност на армията и въпреки икономическата изостаналост на страната / има се впредвид, най-вече, липса на оръжейна промишленост/ решава този проблем своевременно и на сравнително високо техническо ниво в резултат на изучаване на теорията и военната практика в световен мащаб и на създаване на българска военнотеоритична мисъл. На тази основа българското военно министерство успява да създаде необходимата база, да въоръжи армията с модерно оръжие и с това да осигури условия за успех в бъдещата война.
В заключение можем да отбележим, че въпреки някои негативи и пропуски в развитието им , особено що се отнася до външната политика на България, в периода от Освобождението 1878г. до Солунското примирие 29.09.1918г. са налице необходимите предпоставки за възходящо развитие на българската армия.