БУКУРЕЩ И БИТКАТА ЗА МОЛДОВА Печат
Автор Минчо Станкулов   
Вторник, 23 Юни 2009 07:10

На фона на неуспешните опити на опозицията да провокира (през април т.г.) бунтове и безредици в Молдова за да оспори резултатите от парламентарните избори в страната, дълбоко учудване предизвиква крайно пасивното и нееднозначно поведение на Европейския съюз. Всъщност, фактът че Брюксел още от самото начало на опита за осъществяване на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство, не можа да формулира достатъчно ясна позиция свидетелства, че събитията в Молдова са се оказали крайно неприятен и неочакван урок за лидерите на ЕС. В същото време, Съюзът продължава да прилага двойни стандарти, като вместо еднозначно да осъди насилието, провокирано от опозицията, и използваните от нея методи, се опитва да засили натиска си върху правителството в Кишинеу да прояви „хуманно отношение” към участниците и организаторите на безредиците и да постигне компромис с политическите си противници. Нещата допълнително се влошават заради практическата подкрепа на Брюксел за крайно неконструктивната линия на Букурещ спрямо Молдова.

Румънската пропаганда в Молдова и идеологията на „молдованизма”
Според повечето анализатори, основната причина за демонстративно негативното отношение на румънския политически елит към управляващата в Молдова Комунистическа партия, съвсем не е „неприемането на комунизма” (както се опитва да представят нещата някои медии в Букурещ), а простият факт, че отличителна черта на електората на тази партия е неговата привързаност към идеята за „молдованизма”, в чиято основа е утвърждаването на молдовската национална идентичност. Според последните статистически данни (от 2004), 75,8% от гражданите на Молдова се самоопределят като молдовци, а само 2,2% - като румънци. При това, 78,4% от принадлежащите към първата група смятат, че езикът на който говорят, е молдовски, а 18,8% - че е румънски. Тоест, привържениците на самобитния характер на молдовския народ са абсолютно мнозинство от населението на страната.
В същото време, значително място в идеологията на „молдованизма” заема европейският избор, само че според нейните привърженици пътят на Кишинеу към Европа не минава през Букурещ. Както сочи едно проучване, проведено през март 2009 от социологическата агенция „Барометър на общественото мнение”, 60% от участниците смятат Русия за приоритетен партньор на Молдова, 20% смятат за такъв ЕС, 7,6% - Румъния, 2,4% - САЩ и 2,2% - Украйна. За присъединяване на страната (която в момента се ползва със статут на неутрална държава) към НАТО се обявяват само 13,8% от жителите, докато 65% подкрепят интеграцията и в ЕС.
В същото време обаче, доста ясно се очертава и наличието на противоположен „либерално-юнионистки” лагер, като е показателно, че след последните избори той е представен в парламента от трите най-непримиримо настроени към идеологията на „молдованизма” прорумънски партии. Последните се подкрепят предимно от млади хора и такива на средна възраст, част от интелигенцията, университетски преподаватели, учители, журналисти, представители на свободните професии и студентските среди. Впрочем, тук е мястото да припомним, че подобни настроения, които бяха доста разпространени сред същите кръгове в молдовското общество в края на 80-те и 90-те години на миналия век, станаха една от причините за кървавите етнически конфликти, довели до формирането на Придностровската и Гагаузката републики. След безславното поражение на опита за задушаването на тези квазидържави с военна сила, въпросните настроения постепенно изчезнаха, още повече, че жизненото равнище в Румъния, в началото на 90-те, беше по-ниско дори от това в Молдова.
Мощен импулс за възраждането им обаче, стана приемането на Румъния в НАТО и ЕС. Стотици хиляди молдовски граждани (при това не само етнически молдовци) поискаха да получат и румънски паспорти. Което е разбираемо - макар че привържениците на обединяването с Румъния са под 8% от населението, притежаването на подобен паспорт гарантира „личното членство” на неговия собственик в ЕС.
В същото време, немалка част от младите хора споделят прорумънска ориентация, докато представителите на по-старите поколения се обявяват твърдо за съхраняване на молдовската държава и националната и самобитност. Този факт има доста просто обяснение. Младежите, които в началото на април щурмуваха президентския дворец в Кишинеу, са израснали през 90-те години, когато в молдовското Министерство на образованието тотално доминираха крайните „румънисти”. През целия този период на учениците усилено се внушаваше, че са румънци (чак до началото на 2000-те години те учеха в училище „История на румънския народ”), а идеите че Молдова има собствена история и че молдовският народ се е появил преди румънския, или пък че молдовският език е самобитен, бяха заклеймявани като „антинаучни” и „антинационални”.

„Румънизмът” срещу „молдованизма”
Въпросът за етногенезиса на молдовците и румънците е достатъчно сложен. Историците, етнолозите и лингвистите спорят по него вече трето столетие. Историческите факти сочат, че Молдовската държава възниква пет века преди появата на Румъния, както и, че молдовците, в своя мироглед, изначално се разграничават от т.нар. „мунтяни” (т.е. власите, населяващи днешна Южна Румъния). Понятието „молдовски език” присъства във всички стари молдовски документи и летописи. Концепцията на „румънизма” е формулирана за първи път в тогавашната австрийска провинция Трансилвания през ХVІІ век от неколцина униати, получили образованието си в Рим и Виена и споделящи идеята за „латинския произход на власите”.
Като геополитически проект, „румънизмът” се оказва изключително подходящ в средата на ХІХ век, по време на борбата между великите сили за контрол над Балканите. Молдовците (и в по-малка степен власите) се ориентират, във външнополитическата сфера, най-вече към Русия, което очевидно не устройства Великобритания, Франция и Австрия. Въпреки че идеята за обединяването на Дунавските княжества (под скиптъра на Русия) е лансирана още от императрица Екатерина Велика, това обединение става факт едва през 1859, няколко години след Кримската война, само че под егидата на западните държави. Затова не е чудно, че още в началото правителството на новата държава провежда враждебна на Москва външна политика. На практика, произходът и налагането на концепцията на „румънизма” са свързани с изкуственото сливане на два отделни етноса в една нация, като този процес се ускорява от определени среди в Западна Европа, включително от Ватикана.
Въпреки това обаче, мнозинството от населението на Молдова и днес продължава да подкрепя идеята за молдовската самобитност. Доказателство за това са и резултатите от всички парламентарни избори в страната, от 1994 насам. Парадоксът обаче е, че прорумънски настроените кръгове съумяват да запазят контрола си над хуманитарната сфера – образователната система, писателските съюзи, повечето местни медии, културата, изкуството, Академията на науките  и националните музеи. В резултат от което, привържениците на молдовската самобитност, които тотално доминират в чисто количествено отношение, се оказват малцинство в идеологическата сфера.
При това, не може да се каже, че управляващите кръгове в Молдова не се опитват да променят тази ситуация. Напротив, такива опити са правени нееднократно, понякога с частичен успех. Така, още през 1994, по инициатива на тогавашния президент Мирча Снегур, преминал на страната на „молдованистите”, беше проведен референдум, на който 98% от участниците се обявиха за запазване независимостта на Молдова и против сливането и с Румъния. През същата година беше приета нова конституция на страната, в която беше закрепен терминът „молдовски език”, химнът „Ставайте румънци” беше сменен с „Нашият език” и се сформира казионно патриотично движение Pro Moldova, изповядващо идеите на „молдованизма” (неговият лидер -, известният молдовски историк Василе Стати, дори издаде „молдовско-румънски речник” както и „История на Молдова”, в която поставя под съмнение тезата за етническата и антропологична идентичност на молдовците и власите).
В същото време, властите не съумяха да реализират всички набелязани реформи в културната сфера. Юнионистите (т.е. прорумънски настроените среди) успяха да съхранят контрола си в образователната и особено в университетската система на страната, като на два пъти принудиха президентите Снегур и Воронин да се откажат от намерението си да наложат идеите на „молдованизма” в образователно-културната сфера. Като последица от това, днес в страната съществува своеобразен „конфликт между поколенията”, като родителите се смятат за молдовци, а голяма част от децата им – за румънци. Тоест, молдовците се превърнаха в народ с раздвоена идентичност, огромна заслуга за което има и целенасочената румънска пропаганда. Именно този конфликт между поколенията формира благоприятна почва за семената на „цветната революция”, които също бяха внесени отвън.

Букурещ срещу Кишинеу
В тази връзка е особено показателна реакцията на официален Букурещ на безредиците в съседна Молдова от началото на април. Мнозина в Европа (включително и в Брюксел) очакваха от румънските власти отговор по същество на отправените от страна на Кишинеу обвинения за намеса във вътрешните му работи. Вместо това, президентът Траян Басеску отправи изпълнено с театрален драматизъм послание, издържано в духа на прословутата „фултънска” реч на Уинстън Чърчил, или с тези на президента Рейгън за СССР като „империя на злото”. В нея той се опита да убеди общественото мнение, както в страната си, така и в Европа, че молдовският президент Воронин и неговото „комунистическо обкръжение” искат да потопят в кръв справедливата борба на „румънския народ” за светло бъдеще в състава на Румъния и ЕС. Накрая, румънският държавен глава обеща, че „ще продължим да оказваме помощ на жителите на Молдова, които се нуждаят от нея”.
Сред мерките, които включва въпросната „помощ”, са и извънредните промени в румънското законодателство за гражданството (които, между другото, са в пряко нарушение на законодателството на ЕС). Според Басеску, жителите на Молдова и потомците на онези, които са живели на тази територия преди 1940 (т.е. в периода 1918-1940, когато тя е част от Велика Румъния), могат да получат румънско гражданство: „На всички, имащи законно право да получат румънско гражданство, трябва да се предостави възможността да го направят. Жителите на левия бряг на река Прут следва да бъдат защитени от Румъния и ЕС”.
Въпреки, че почти 50% от молдовските избиратели гласуваха за Комунистическата партия на Молдова, а самите избори не бяха поставени под съмнение от европейските наблюдатели, румънският президент ги обяви за „тържество на тоталитаризма” и обвини молдовските власти, че „тласкат страната назад, към съветското и минало”. Решението на правителството в Кишинеу да въведе визов режим с Румъния, за да попречи на проникването на групите за подкрепа на молдовските бунтовници, идващи от румънска територия, пък беше квалифицирано като „изграждане на нова желязна завеса между двата бряга на река Прут”.

Европейската реакция
Както вече споменах, европейската позиция по отношение на случилото се в Молдова и румънската намеса във вътрешните работи на тази страна, е неясна и нееднозначна. В същото време обаче, редица авторитетни политици и медии от ЕС се обявиха категорично против политиката на Букурещ спрямо Молдова. Така, британският „Файненшъл таймс” характеризира инициативата на румънския президент Басеску да активизира даването на румънски паспорти на молдовците, като „провокационно и водещо до по-нататъшна ескалация на конфликта”. На свой ред, председателят на Демократичния съюз на унгарците в Румъния Бела Марко я нарече „откровено популистка и прибързана”.
Без съмнение, статутът на Румъния като пълноправен члeн на ЕС, кара Брюксел да проявява солидарност с нея, независимо че в редица европейски столици оценяват доста критично ролята на Букурещ в молдовските събития. Проблемът е, че подобна криво разбрана солидарност може да струва скъпо на Европа, както от гледна точка на все по-вероятното, в сегашния контекст, сближаване между Кишинеу и Москва, така и на негативния ефект, който би имала върху перспективите на лансирания от ЕС проект за т.нар. „Източно партньорство”. Защото е логично постсъветските държави, които участват в тази програма, да заключат, че винаги ще си останат „чужди” за Брюксел.
В тази връзка, специално внимание заслужава идеята на група италиански депутати за необходимостта от провеждането, на общоевропейско равнище, на щателно разследване за евентуално участие на граждани от държави-членки на ЕС, и най-вече на Румъния, в организирането на безредиците в Молдова. Според тях, ако тези факти бъдат потвърдени, следва да се предприемат незабавни мерки за пресичане на националистическите настроения сред етническите румънци, включително тези, живеещи в редица европейски градове, а също ясно да бъде заявено на Букурещ, че членството на страната в ЕС изключва всякакви опити за създаването, вътре в него и под чадъра на НАТО, на нова „Велика Румъния”. Тази позиция е и в интерес на България, най-малкото защото проектът за „Велика Румъния” визира и нашата Южна Добруджа, а и не само нея.