ДЕФИЦИТЪТ НА ДЪРЖАВНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ ПРЕЗ ПРЕХОДА Печат
Автор Проф. Чавдар Николов   
Сряда, 10 Август 2011 15:47
Исторически продължителната приемственост в развитието на едно общество прави нацията. Така разлика между обществени и национални интереси все пак има, макар тя да е тънка и, заради припокриването и наслагването им, често даже пренебрежима. Първите, обществените интереси, са по принцип по-скоро текущи, конкретно времеви, свързани с дадена, отделна епоха. Докато националните интереси обхващат също вековния мащаб и дълготрайните геополитическите измерения, както и многоаспектната през годините последователност в държавността и в социалния напредък.

През последните двадесетина години бе твърде рисковано у нас да се говори за някакви общи български интереси. Лично кариерната безопасност предполагаше да се показва безрезервна привързаност към неолиберализма и индивидуализма. Политическата правоверност на момента предписваше своеобразно идолопоклонничество пред фундаменталното върховенство на пазара и глобализацията на всяка цена. Обективното отваряне на обществото ни към света непременно се възприемаше като безразборно  безкритично консумиране на всичко смислено и безсмислено, и особено на екзотичното, изглеждащо за момента модерно, перспективно и авангардно. Експериментирането стана у нас правило, идеите за целта се взаимстваха зубрачески еклектично, учебникарски буквално, без предварително осмисляне на периметрите на приложимостта им, трайността на ефекта от тях и без задължителната проверка чрез здравия разум. По този начин грешките “се поправяха” чрез нови грешки, неуспехите, разбира се, неотклонно програмираха нови неуспехи.

 Общественото мнение в България бе многогодишно целенасочено промивано имоделирано посредством масирано налагане на антидържавни и антисоциални вулгарно ултраконсервативни идеи. За целта тукашните неолиберални т. нар. тинк танкове никога не са страдали от недостиг на външно финансиране и впоследствие от вътрешна олигархична подкрепа. Като резултат те успяха да окупират публичното пространство, продължавайки да се представят за компетентни независими анализатори и изразители на гражданското мнение. А това, че и понастоящем те са единствени, практически безалтернативни по масмедиите, включително държавните, говори много за качеството на демокрацията у нас, или по-точно, което е много тревожно, за липсата на адекватно качество. 

Характерен момент в контекста е допуснатата стратегическа грешка практически целият партиен и голяма част от интелектуалния елит на България да бъдат изпратени за образование, обучение и квалификация във Великобритания и Щатите, което предопредели не само техните икономически познания в посока единствено англосаксонски неолиберализъм, но и непознаването и затова несподелянето на социалдемократическата и християндемократическата евроконтинентална култура и традиции. За съжаление, днес у нас хората европейци по манталитет и образование са малочислени във властовите центрове и в институциите активно участващи във формирането на общественото мнение. Това е факт, който не се явява никак лесен за корекция и преодоляване, и отрицателните негови духовно-интелектуални и практически измерения ще се чувстват също в по-отдалечено бъдеще.

 В обстановка на масово световно залитане в посока неолиберализъм вероятно не съществуваше възможен начин нашата държава генерално да избегне съдбата си от последните две десетилетия. Но пък едва ли всичко междувременно случило се бе дотолкова примитивно, по балкански предопределено, въпреки безспорно състоялото се налагане на идеологеми “отвън” и “отгоре”. Всяко сравнение на постигнатото за двадесетте преходни години с бившите социалистически страни от Централна Европа съвсем не е в наша полза. Явно, разликите между отделните общества могат да се търсят и очертават също, както по линия на тяхната резистентност на разлюляванията на идеологическото махало, така и според вътрешната им, собствена, есенциална виталност.

 “Голямата рецесия” от 2008 година извади на бял свят несъстоятелността на повечето неолиберални тези. Закономерно стопанските турбуленции се породиха най- напред в САЩ и Великобритания и ги засегнаха най-силно. Пазарният фундаментализъм, либертарианството, неоконсерватизмът не само, че вече в развития свят не са актуални, те са исторически отречени. Естествено, песимистично погледнато, може би това отричане ще е до време, поради доказано слабата човешка памет. Световната криза от началото на ХХІ век повтори основните черти на “Голямата депресия” 1929-33 година и икономическите наблюдатели правилно констатираха, че една от причините за стигането на света отново до стопанската катастрофа е постепенната и последователна отмяна през 80-те години на миналото столетие на регулативните ограничения, наложени още през 30- те години, през управлението на президента Рузвелт. При всичките му бюрократични недостатъци доброто старо държавно регулиране особено на финансовата сфера преживява в настояще време неоспорим ренесанс. Сегашната финансово стопанска криза припомни на света редица явно непреходни истини, позабравени след “неолибералното пиянство”, продължило повече от четвърт век. Банкерите не са “есенциално благоразумни”, благоразумието следва да им бъде строго предписано от държавата. Предприемачите в дълбоката си същност не са далновидни. Далновидността следва да им бъде предписвана от държавата. Държавата е основен носител и гарант за благоразумие и далновидност в икономическото развитие. Рамките на държавното регулиране по обективна необходимост обхващат и опазването на околната среда, и държавното финансиране на строителството на инфраструктурата, на фундаменталните и на значителна част от приложните научни изследвания и разработки, и държавното организиране на народното образование, на достъпното здравеопазване, както и на удовлетворителното пенсионно осигуряване, и регулирането на монополите и предотвратяването на картелизацията, въвеждането на стандарти за качество и много други.

 Не само осмислянето на причините за глобалната криза изисква понастоящемпрактически повсеместно повече държава. Предизвикателствата пред развитието на света при недостиг на традиционни ресурси дефинитивно формират коренно нова икономическа ситуация, иновационният изход от която не е по силите едиствено на частното предприемачество. Двадесет и пет годишният план на президента Обама за 80%-но преминаване към възобновяеими енергийни източници, включително последните му изявления срещу спекулата на пазара на горива, маркират нов държавнически подход насочен към преодоляване на “икономиката базирана на нефт”, който подход по същността си е визионерски, стопански и технологично революционен, в стила на Джон Кенеди, далнавремето потребния тласък на напредъка в космическите технологии през ХХ в. 

Липсата на състоятелна официална, държавноотговорна визия съпътства  практически целия български преход. Еднозначният резултат от досегашните правителствени управления за изминалия период у нас е погром не само над националната икономика, както обичайно половинчато се признава, но и над обществото, над нацията, над българската перспектива. Как иначе ще се осмисли фактът, че емиграцията по най- предпазливи оценки вече възлиза вече на милион и половина човека. Както показа последното преброяване, големите български градове, без столицата, са намалели с между тридесет и деветдесет хиляди души, а българското село е безнадеждно застаряло и пред обезлюдяване. От друга страна в София междувременно се е съсредоточила 40% от икономиката на страната и градът понастоящем е изправен пред транспортно екологичен колапс. 

Основният проблем в контекста обаче е, че национално формиращият етнос на България многогодишно вече не се възпроизвежда, а около половината от раждаемостта е за сметка на културно примитивните роми. У нас вече все по-отчетливо се формират т.нар. “паралелни общества”: най-вече ромско, но и отчасти турско. Визираният процес последователно подкопава унитарността на държавата и е силно национално деструктивен, геополитически дестабилизиращ. Региони в страната се оказват неучастващи в националните усилия, неприемливо автономни, изолирани до пълна пасивност. На места дори се забелязват симптоми на “колабиране на държавността”, на безвластие или на поява на “паралелни властови структури”. Цял етнос е оставен да екзистира отчасти “извън закона”, отчасти паразитиращ върху социалните помощи.

 По-нанатъшното подценяване на демографската криза, която пълзящо се превръща в криза на държавата и държавността у нас, е пагубно не само политиците и партиите поотделно, но и за бъдещето на нацията. Българското общество постепенно се размива, видимо изчезват базови характеристики на българската националност и държавност. Палиативно национално отговорно решение е не само раздаването на паспорти на българи от диаспората в чужбина, но, примерно, конципирането и практическата реализация на държавна програма за репатрирането и заселването им тук, каквато упорито многогодишно продължава да липсва. Естествено, при съвременното демократично мислене би трябвало да бъдатигнорирани всякакви теории за нацията основани върху “кръвното единство”. Но за да я има България и през ХХІ век, никак не са достатъчни универсалните човешки ценности и абстрактните, дори най-добронамерени, идейни проекции. Като народ и нация ние дефинитивно имаме своята собствена позитивна “водеща култура”, своите собствени постижения, традиции, добродетели, идентичност, идеали, корени, устои, място, име, история, натрупан опит. Актуалният ни имидж за пред света може да се нуждае от подобрение, но съвсем не от заличаване, самозаличаване и обезличаване. Националната ни автентичност в никакъв случай не е дотолкова сгрешна като “ген” или “чип”, че да подлежи на манипулиране или подмяна. Българите достатъчно съдържателно сме се реализирали за тринадесет века, че да се подлагаме наново на фундаментално “цивилизационно конструиране” и изкуствено моделиране. За това какво може да се случи при подобен подход, достатъчно е да сравним с печалните последствия в “съседна” Македония. Впрочем, днешните реалии там са едновременно тревожно предизвикателство и предупреждение за България и за нейния все още разпокъсан истински отговорен национален елит. 

Обобщаването без позоваването на конкретика винаги рискува да се превърне в голословие. Едва ли могат да бъдат изброени всички държавно управленски решения през последните двадесет години, оказали се в разрез с българските национални и обществени интереси, това би било предмет на широко, многотомно социологическо, политологическо и икономическо изследване. Но ето, един откъслечно съставен, неранжиран по важност преглед на някои от тях, тясно в стопанската сфера. Реституцията на “бащината земя в реални граници” бе най-ярката икономическа, катастрофално разрушителна при това, идеологически мотивирана безсмислица от началото на прехода. Тя обрече българското селско стопанство на дълголетно вегетиране, изходът от което не се е провидял и понастоящем. За това свидетелства статистиката, че точно нашата страна, при уникалните си природни дадености, понастоящем произвежда сама едва 30% от потребяваните храни. 

 

Национално безотговорно решение бе и недаването на шанс на Ботевградския завод “Чавдар” да доставя автобуси на софийския градски транспорт. Последвалото затваряне на предприятието не само че ликвидира работни места и технологичен потенциал, но и направи страната ни трайно зависима от внос главно на рециклирани автобуси втора ръка.  Диаметрално противоположен пример е Полша, чието предприятие доставя автобуси не само за вътрешна употреба, но и напоследък за градския транспорт в Берлин.

 Продажбата на трите български електроразпределителни дружества бе приватизация на монопол, която принципиално е непрепоръчителна. Системните недоволства на потребителите, спорадичните разкрития, свързани със съмнителни консултантски договори, свидетелствата за договорно гарантирана висока ефективност явно свидетелстват, че прехвърлянето на въпросните дружества в частни ръце е било решение с погрешен, антиобществен характер. По подобен начин следва да се тълкува и концесията предоставена на “Софийска вода”. 

Загуби за българското общество, за българския данъкоплатец, донесе и  преоформянето на външния дълг, предприето в началото на първото десетилетие на настоящото столетие. Въпросните загуби не дойдоха само по линия на превалутирането на дълга от долари в евро, което впоследствие поскъпна, както и от преминаването към фиксирани лихви, в обстановка при която плаващите се снижиха. Щети донесе и предварителната игра с цената на брейди облигациите, в която лесно би могло да се заподозре конфликт на интереси и търговия с вътрешна информация.

 От един милиард долара бяха лишени българската хазна и съответно пенсионните фондове при приватизацията на БТК. И това бе предварително известно, защото за реалната цена на компанията, с един милиард долара по-висока от реализираната при сделката, бе предварително публично предупредено. Може ли такова управленско решение да се счита за съответстващо на обществения интерес се явява, следователно, реторичен въпрос. 

Погрешна с оглед националните интереси бе и практически тоталната разпродажба  на банковия сектор у нас на чуждестрани банки. В кризата ресурсът от страна на банките- майки бе ограничен, даже местните банки бяха заставяни да превеждат суми зад граница. Като резултат лихвите тук, естествено, нараснаха. Държавата ни насред кризата се оказа без инструмент за антициклично действие, какъвто би бил съхраняването на поне една от големите банки (ДСК например) в държавни ръце. 

Сагата “Кремиковци” също свидетелства за системно несъобразяване с обществения интерес. Приватизацията на предприятието “за един лев” бе последвана от препродажбата за 300 милиона долара и залагането на предприятието срещу кредит, всичкото което се случи при пълното отсъствие на адекватен следприватизационен контрол. Последвалото продължаване на агонията на метлургичния комбинат посредством предоставянето на държавна помощ от 200 милиона лева бе икономически нелогично. Последната сделка по ликвидацията на банкрутиралия “Кремиковци” пък постава немаловажния въпрос за истинския произход на средствата за финансиране на покупката.

Пълно недоразумение по отношение на дългосрочните национални интереси бе въвеждането у нас на т.нар. плосък данък върху личните доходи. Неевропейски полярното разслояване на нашето общество пролича само в рамките на изминалите три години. В контекста, трябва да е пределно ясно, че става дума за “олигархичен пробив”, който трудно ще бъде позволено да бъде коригиран. На обратното движение към прогресивно облагане на доходите се противостои и ще се противостои с всякакви пропагандни и цензурни средства.

Софийското метро безспорно е стратегически правилно направление в развитието на столичния градски транспорт. Но подценяването на възможностите за допълването на мрежата чрез градска железница е лекомислено и несъобразено с обществения интерес. Изграждането на градска железница е и по-евтино, и по-бързо. Така, ситуацията с инвестиционните приоритети в софийския градски транспорт наново загатва за конфликт на интереси.

Необмислено от гледна точка на обществения интерес бе и възлагането на строителството на участъка от Перник до Долна Диканя на магистрала “Струма” на македонска фирма, както и на магистрала “Люлин” на турска. Най-малкото, защото качеството на строителството и на двете места не убеждава, а сроковете за изграждане надхвърлиха всякакави приемливи граници.

Седемте магистрали и тунелът под връх Шипка с хоризонт на завършване 2020 година задължително би трябвало да влезат в дневния ред на всяко настоящо и идно българско правителство. Но къде са поне още два моста над Дунав, къде е столичният завод за преработка на боклук, къде е рехабилитацията на останалата републиканска пътна мрежа, къде са маса водопроводи и канализации, къде е модернизацията на българските пристанища? Впрочем, отказването наскоро на японски заем за строеж на контейнерен морски терминал бе поредната груба грешка на правителството.

Орязването на едни бюджетни разходи, разбирай за образование и здравеопазване, за да се прехвърлят към съфинансиране на строежа на инфраструктура с европейски структурни средства е социално контрапродуктивно и показва дефицит на държавническо управленско мислене. По-приемлив и перспективен вариант е да се вземат заеми, за които най-подоходящ партньор е Европейската инвестиционна банка.

Национално безотговорно решение би било въвеждането на официално лансираната версия на “фискален борд” или, както още е известна, на “българския пакт за стабилност”.

 На пръв прочит, като че ли местните неолиберални екстемисти са започнали леко да

поузряват и най-подир тръгват да търсят рецептите за българскито развитие не в някоя екзотика по глобуса, а в нормална цивилизована страна?

Но твърдението, че “ Германия е държава във фискален борд” не отговаря наистината и по този начин се явява зловредо заблуждаване на тукашното обществено  мнение. В нашия казус без преувеличение става дума за управленски избор с висока опасност за социалните структури и социалния мир. Последствията му биха били сходни с тези на споменатата в текста реституция на селскостопанската земя. Най-напред да видим написаното в германската конституция, датираща от 23 май  1949 година и променена за последен път на 29 юли 2009 година. Интересуващият ни раздел е Х, Finanzwesen, сиреч Финансови дела, простиращ се от параграф 104а до параграф 115 включително. В него доста подробно е разписано публично финансовото разделение между централната федерална власт (бунда) и тази в отделните провинции (страни). Това, ясно, не може да бъде отнесено към България, която неслучайно е по основен закон унитарна държава. Евентуално федериране, камо ли кантонизация тук, поради етническата пъстрота и конкретните геополитически дадености, категорично казано, се явява пряко насочена срещу националния интерес. Спираме се на параграф 109, абзац 3, на германската конституция, където въвеждащото изречение предписва бюджетите на федералния съюз (бунда) и на провинциите принципиално да бъдат изравнявани без да се взимат кредити. Указва се , че това изискване се счита за спазено, ако годишните средство получени на кредит от федералния съюз не надвишават 0,35% от брутния вътрешен продукт на страната.

Специално и непосредствено обаче в допълнение се подчертава, че бундът и страните имат право да въвеждат “симетрична регламентация” за времена на подем и спад при

конюнктурни отклонения от нормалното положение, както и при природни катастрофи и ситуации на крайна нужда, тоест при такива явления, които не подлежат на контролиране от държавата.

По-нататък в текста на основния закон на Германия се предписва многогодишно

балансирано финансово планиране, както и функционирането на нарочен орган за надзор над бюджетите на федералния съюз и отделните провинции – т.нар. съвет за стабилност.

Предвидени са също някои компетенции на федералното правителство да възразява пред парламента по повод приемането на закони, увеличаващи разходите или на такива, намаляващи приходите на бюджета.

В параграф 115, абзац 2, практически се повтаря същностно казаното в параграф 109.

В него е добавено още, че отклонения по отношение на границата от 0,35 на сто от БВП се обхващат от специална контролна сметка, като прекрачването на границата от 1,5% от БВП следва да се обосновава в съответствие с конюнктурата. Как става това обосноваване и как точно то се дефинира и калкулира се описва в специален федерален закон. При природни катастрофи и крайна нужда гореспоменатата граница също би могла да се наруши с решение на мнозинството от бундестага. Такова решение обаче задължително следва да бъде придружено от план за погасяване на взетите кредити в разумен срок.

По този начин от раздел Х на германската конституция се разбира, че се касае за опит за установяване на параметри на фискална дисциплина в аспект ново нетно държавно задлъжняване. Което обаче фактически въпреки взетите мерки, пред последните години неотклоно се покачва. Държавният дълг на Германия предкризисно през 2008 година е бил 66% от БВП, през 2009 година става 73%, през 2010 година 75,7%, а през 2011 година прогнозите са за 75,9%. Правителствените намерения за намаление на дълга до 60% от БВП към 2015 година поне към момента не изглеждат особено реалистични.

 По-показателно обаче е, че никъде в германската конституция не става въпрос за предлаганите ни от местните неолиберали прочие мерки като фиксирането на преразпределението на база бюджетни приходи на равнище от 39%, строгото лимитиране на брутната държавна задлъжнялост на 40% от БВП, тоест с 20 пункта под съответния конвергентен еврокритерий, както и за въвеждането на изискването за наличие на квалифицирано мнозинство в парламента при определянето на размера на подоходните данъци. Сами се уверихме въз основа на гореприведеното, че в германския основен закон са предвидени и изброени все пак доста изключения и вратички (позоваване на и съобразяване с конюнктурни колебания, природни бедствия, финансов недоимък) във въведения иначе изглеждащ като доста строг режим на фискална стабилност . А обективните числа от своя страна еднозначно говорят, че Германия в кризата се е възползвала именно от въпросните изключения и вратички. По друг начин покачването на брутната държавна задължнялост и продължаващото нарастващо нарушение на 60- процентния маастрихтски критерий би било необяснимо.

Впрочем, като става дума за следване на примера на Германия, нека да хвърлимпоглед върху подоходните данъци в страната. Труизъм е, че цивилизованите държави неприлагат плосък данък. При наличие на необлагаем минимум от 7834 евро годишно, минималният, т.нар входящ размер на личния подоходен данък в страната е 14%, а максималният 47,48%. Така, като се прибави и “приносът за солидарност”, предназначен за бившата ГДР, “високата” подоходна ставка надхвърля 50%. ДДС в Германия е диференциран, а преразпределението на база бюджетни приходи в предкризисната 2008 година е било цели 43,9%, тоест с почти 4 пункта над предлаганото за фиксиране като горна граница от нашето правителство.

Така, съпоставяйки, вниквайки и анализирайки, без колебания може да се стигне дозаключението, че инициатива на министър Симеон Дянков за комплекс от мерки за въвеждането на “фискален борд” е поредната сервирана на българското общество грандиозна неолиберална мистификация. Настоятелно предлаганият и рекламиран пакет от мерки, с цел скоростно да ни бъде наложен, определено няма аналог в развития свят. С примера на Германия, в чиято конституция в края на краищата става дума за регламентиране на “широко балансиран бюджет”, откровено и небезкористно се злоупотребява. Но, трябва дебело да се подчертае, че при подобен тип “експертна дейност” управленски морал, превръщането на България в експериментален полигон не ни се случва за първи път за последните двадесет години.

Повтаряме, коректното сравнение с германската конституцонна регламентация еднозначно показва, че Германия съвсем не е държава във фискален борд, както ние официално си го разбираме и твърдим. А в основния закон там е регламентиран “широко балансираният бюджет”, така наречената и модерна понастоящем “симетрично уравновесена фискална политика”, сиреч реализиране на държавно бюджетни излишъци при подем и на неизбежните дефицити при криза. И още, за никакво определяне на подоходните данъци с квалифицирано мнозинство въобще в Германия не става въпрос. Не става въпрос също така за фиксиране на горната граница на разходно бюджетното преразпределение и на държавната брутна задлъжнялост, каквото се предлага у нас.

 Много тревожният общодемократичен въпрос, заставащ на дневен ред, е защо понастоящем у нас липсва сериозната публична дискусия, когато става дума за проблеми от първостепенен обществен и национален интерес, за проблеми, които касаят бъдещето ни като нация и държава, за рискове, които никъде другаде не се поемат безразсъдно от обществото и не му се натрапват в предварително готов вид от управляващите? Още повече, че в нашия случай зад благовидната обвивка прозира проолигалрхичното намерение да бъде съхранен възможно за най-дълго плоският подоходен данък.

Нобелистът Пол Кругман подчертава, че “Стандартната реакция срещу рецесията е намаляването на лихвените проценти ...”3 А според Джоузеф Стиглиц, също носител на Нобелова награда по икономика, неолибералните рецепти демонстрират “липса на разбиране на основите на съвременната макроикономика, която се нуждае от експанзивна монетарна и фискална политика, когато е изправена пред икономическа рецесия.”4 При сегашните 15% брутна задлъжнялост спрямо БВП разумното решение само се набива на очи, респективният европейски показател от 60% не е изсмукан от пръстите.

Целенасоченото и своевременно инжектиране на минимум 3 милиарда евро в икономиката ни можеше да я спаси от силното кризисно затъване и да я задвижи нагоре още в края на 2010 година. Ако трябва да се направи историческа аналогия с българската история, тя е в сключените от Андрей Ляпчевото правителство заеми чрез Обществото на народите –“Бежански” (1926 г.) и “Стабилизационен” (1928 г.) допринесли значително за измъкването на нашата страна от следвоенната бедност.

Но след като в България нещата през последните две години и половина се случваха наобратно на показаната здрава икономическа логика, днешната ситуация не оставя много място за учудване. Не сключихме потребните външни заеми, не инжектирахме финансов ресурс в банковата система и стопанството, поставихме си за върховен национален приоритет уравновесения бюджет, задълбочихме кризата и така отложихме за неясно кога перспективите за стопанско възстановяване и оживление. Резултатно безизходно се въртим в кръга на мизерията и стагнацията.

Направили ли сме си обаче изводите?

 

Въпросът е напълно реторичен. След всичко написано, преведено, цитирано, аргументирано, публикувано, издискутирано, възразено и изречено по масмедиите, публично продължаваме да симулираме обсъждане на недоносчето, наречено фискален борд и, както изглежда вероятността от въвеждането му става все по-голяма. По най- новата, интензивно публично разпространявана версия фискалният борд щял да предотврати опасността Евросъюзът да ни принуди да повишим данъците си, след като сме се съгласили да участваме в пакта “Евро плюс”.

Поне досега корекциите на схематичните възгледи на финансовия министър идваха популистки интуитивно от страна на премиера г-н Бойко Борисов. Именно посредством въпросния “управленски механизъм” бе взето правилното решение за присъединяването на страната ни към Пакта за еврото. Досегашното поведение на министър Дянков говори, че той по-скоро, оставен само на себе си, би пожелал “да си спести парите”, сиреч да се въздържи от “допълнителни финансови ангажименти”.

Показателна в контекста обаче е истеричната антиевропейската реакция на цялата българска неолиберална общност, парадоксално доминираща и отдясно, и отляво в политическия спектър. Благодарение на придобитото англосаксонско образование, за което стана дума и по-горе, сред политическия и интелектуалния елит у нас най-широко на “рефлективно ниво” е разпространен британският възглед за бъдещето на Европа като “зона за свободна търговия”. Но Великобритания не се явява пример за страна от ядрото на европейската интеграция. Последната се прави от оста Германия – Франция. 

В единен пазар, между страни на висока скорост задълбочващи интеграцията си, хармонизацията на данъчното законодателство е необходим и неизбежен етап. Да се запитаме защо закъсала Ирландия понастоящем се конфронтира с въпроса, идващ от посока останалите страни-членки на Европейския съюз: “Ние защо да ви помагаме, след като вие не събирате данъци?”

 Данъчният дъмпинг при личните доходи дългосрочно няма бъдеще в ядрото на Евросъюза. От големите държави единствен официален поддържник на “данъчната конкуренция” е Великобритания. Ако България в обозримо бъдеще не се откаже от плоския данък и не поддържа квота на фискално преразпределение близка до средно статистическата за ЕС, сиреч някъде към 40-41%, тогава неизбежно и на нас ни предстои да чуем, че солидарността е неуместна там където национално не се полагат адекватни данъчни усилия, а държавата абдикира и простичко хитрува.

  Прословутите прехвалени ниски данъци в България са, меко казано, нееднозначни. Първо, у нас ниски са подоходните данъци. Докато главният и недиференциран данък ДДС, със средната за Евросъюза ставка от 20%, въобще не дава основание да се говори за нещо такова. В контекста става дума за откроена асоциалност. С плоския данък и без необлагаем минимум тази асоциалност се вдига на квадрат, особено по време на криза, тъй като не позволява справедливото разпределение на тежестите сред обществото. А някой въобще задавал ли си е въпроса, че ниският данък върху личните доходи допълнително им упражнява натиск в посока надолу. Защото съществува също переверзната логика, при която работодателят добре съобразява, че с ниското облагане разполагаемият доход е по- висок и така позволява да бъде предложено по-ниско възнагражадение на новонаеманите лица.

Що се отнася до данъка върху печалбата, то нямам възражения срещу 10%-та ставка и от години дори предлагам у нас да бъде въведено така нареченото разделно облагане. То означава нулев данък върху печалбата за реинвестиране и съответно по-солидно облагане на дивидентите. Нужно ли е да се пояснява, че така сериозно би се стимулирало инвестирането и реинвестирането, а не простото пране на пари, както понастоящем?

По-горе стана дума за асоциалност “на квадрат” у нас, но тя фактически е “на куб”. Защото сегашното бюджетно преразпределение на едва 36% на БВП, вместо малко по- нормалните 39% от предишните години, ни прави всичко друго, но не и свястно подобие на европейска социална държава. За амбицията да служим за пример в ЕС липсва що-годе убедителна аргументация. Неведнъж съм го писал, че значително по-добре би било ние да се съобразяваме със скучноватите, но “прилежни европейски примери”, като една Австрия, да речем.

Формирането на обединен, влиятелен истински национално отговорен елит през прехода у нас съвсем не се оказа автоиндуциращ се, еднопосочен и ускорен процес. “Големите световни уравнения” България със сигурност няма да реши. Но дали българският елит би могъл да допринесе за еволюцията на страната ни в по-приемлива и по-перспективна насока?

Десницата у нас е дотолкова безнадеждно затънала в неолиберален самозадоволяващ се догматизъм и направо средновековна пазарно фундаменталистка антидържавна схоластика, че измъкването й от ямата, която сама си копае от началото на прехода насам, в посока истинска европейска християндемокрация никак не изглежда реалистично в обозрими исторически срокове.

След две десетилетен преход е много трудно да се твърди, че и левицата у нас е открила най-подир своите автентични устои, за да стъпи здраво върху тях. Нейният дневен ред у нас независимо от членството и контактите в ПЕС продължава да е по-скоро реактивно мимикриращ спрямо неолибералните идеи, отколкото самостоятелен, лявоприемствено културно последователен, изконно социално ангажиран и съответно национално отговорен.

За това с какви държавници, предприемачи, с какви учени, журналисти, с каква интелигенция стартирахме преди двадесет години като че ли все повече е безсмислено да си спомняме. Положителната приемственост в България винаги е било нелесно да бъде усетена. По-същественото в контекста е какво се е случило междувременно, че сравненията станаха недостойни. Как се озовахме със залязваща държавност, със слабо забележимо гражданско общество, с чезнещ обществен морал, с рухнал публичен сектор, с дирижирани масмедии, с неизкоренимо корумпирана администрация, с икономика доминирана не от пазарната конкурентност, а от монополи и картели. Защо, фактически стопявайки се като нация, продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на едни и същи пагубно безплодни идеи.

 

Налага се върнем към казаното в предишни публикации, че продължаващото влачене на икономиката и обществото ни по дъното на стопанската депресия, се явява функция от концептуалната безпомощност, от предимственото даване на публичност, на лансирането на вчерашни неолиберални, доказано антисоциални идеи. Колкото и да са удобни те за определени прослойки, нуждата от “връщане на държавата” у нас става интуитивно все по-широко осъзната. Популистичните обещания в тази сфера бързо се износиха, сериозни управленски намерения и реализации при най-добро желание не могат да бъдат регистрирани. Следователно, ни предстоят времена на голямо социално недоволство. Най-очакваното е, че се намираме на прага на дълбоки политически и обществени сътресения, изходът от които обаче е отворен.

Предотвратяването на колабирането ни като общество и държава и превръщането ни в територия, европейски протекторат, в непосредствено бъдеще, само до двадесетина години, предполага още днес еднозначен избор в полза на европейския социален модел. В данъчната сфера по-конкретно се изискват своевременни реформи в посока въвеждането на необлагаем минимиум и умерено прогресивна стълбица на облагане на личните доходи, задължително следва диференциация на ДДС и поддържане на европейско преразпределение с оглед съхраняването на социалните системи в що годе прилично функциониращ вид. Сегашната ни данъчна система, базирана главно на ДДС, е асоциална и екзотика за Евросъюза. При кризата тя показа своята силна неустойчивост, защото е “стъпила на един крак”. Връщането към прогресивното подоходно облагане у нас е не само социално справедливо, то е и икономически разумно.

Некачествено образование, лошо работеща пенсионна система, минимизирано здравеопазване, символична наука, спорадични изблици на национална култура, това са все характеристики не на прогреса, а на упадъка. Несъбирането на данъци, както и несправедливото им събиране, означават постепенно зачеркване и на държавността ни, и на българското общество. Да се надява на чуждестранни инвестиции и на ускорено икономическо и социално развитие в такава обстановка може комай само фанатик без усещане за реалност.